To

Романи, разкази и новели - всичко, свързано с творчеството на Кинг

Модератор: Ka-tet of 19

Отговори

Колко харесвате ТО?

никак
3
3%
много
103
97%
 
Общо гласове: 106

Buhlio
Ka-mai
Ka-mai
Мнения: 238
Регистриран: чет апр 17, 2008 6:37 pm

Re: To

Мнение от Buhlio » пон мар 16, 2009 7:11 pm

Днес отново много ми се прииска да я прочета.Почвам я утре. :tooth: :tooth: :tooth:

Потребителски аватар
READER
Breaker
Breaker
Мнения: 287
Регистриран: вт мар 17, 2009 1:01 pm

To

Мнение от READER » вт мар 17, 2009 1:22 pm

Като оставим злото, тази книга ме накара едновременно да си спомням за отминалото детство и същевременно в края й, да се почувствам адски стар, макар да бях на 19 когато я прочетох за първи път!
"Способен съм на всичко, стига то
да е човешко. Който ме надмине,
не е човек."


Уилям Шекспир - "Макбет"

Bruce666
Childe
Childe
Мнения: 61
Регистриран: чет ное 06, 2008 12:29 pm
Местоположение: Bulgaria
Контакти:

Re: To

Мнение от Bruce666 » вт май 26, 2009 11:51 pm

Наистина жесток роман, чел съм го един път. Но мога и да повторя. А исках да попитам, за костенурката по принцип има ли няк. легенди или притчи свързани с тази костенурка.

Потребителски аватар
Stargazer
Dinh
Dinh
Мнения: 542
Регистриран: пет юли 03, 2009 5:09 pm
Местоположение: София

Re: To

Мнение от Stargazer » пет юли 03, 2009 7:51 pm

Bruce666 написа:Наистина жесток роман, чел съм го един път. Но мога и да повторя. А исках да попитам, за костенурката по принцип има ли няк. легенди или притчи свързани с тази костенурка.
По принцип костенурката се свързва с легенди за зараждането на света, датиращи още от дълбока древност. Има различни "модерни" преразказвания на античните вярвания, че Костенурката е създала нашия свят (евентуално и други светове) и го крепи на гърба си. А книгата предлага идеята, че ТО и Костенурката сами по себе си са творения на друг всемогъщ Създател и т.н.

Колкото до самия роман - майсторът наистина е надминал себе си. Уникално творение, остави ме без думи ... с уста, беззвучно отворена под формата на буквата О ...
I've tried to fill this silence up
But now it's back again

It's deafening...

Потребителски аватар
Ally
Breaker
Breaker
Мнения: 256
Регистриран: нед дек 13, 2009 3:22 pm
Местоположение: Fantasy road

Re: To

Мнение от Ally » съб яну 23, 2010 2:46 pm

Аз пък оня ден забелязах, че в 'То' се споменава Беки Полсън от 'Томинокърс'! :tooth: Винаги страшно са ми харесвали тия препратки в книгите на Кинг към едно или друго място, личност или история! Все едно си в реална вселена :inlove:
I'm so happy 'cause today I found my friends
They're in my head


Изображение

Изображение

West of Hell
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2638
Регистриран: чет май 29, 2008 2:38 pm

Re: To

Мнение от West of Hell » съб яну 23, 2010 3:49 pm

Винаги страшно са ми харесвали тия препратки в книгите на Кинг към едно или друго място, личност или история! Все едно си в реална вселена
И мен това ми допадаше, до момента, в който Стивън Кинг стана герой в творба, която можеше и да е сред любимите ми. След шеста и седма част мястото и падна от личната ми класация.
На Download 2016 bundinhas

http://www.youtube.com/watch?v=yMlKlH7DYe8

Потребителски аватар
Char
Childe
Childe
Мнения: 70
Регистриран: вт яну 19, 2010 5:01 pm

Re: To

Мнение от Char » съб яну 23, 2010 10:21 pm

Само върху мене ли не афектира толкова вплитането на образа на Кинг в Кулата?
Дори засили усещането за правдоподобност, за "реалната Вселена", която спомена Али. Може би имам извратени разбирания. :д

както и да е
Наистина жесток роман, чел съм го един път.
Аз се изкуших да го направя три пъти досега. :tooth: И ми се плачеше, докато го правех, защото наистина ме върна в детството ми, години, които няма да изживея повече, малкото градче, където живях (толкова като Дери- със своите стари легенди, макар и не толкова жестоки), приятелите, за които вече не се сещам...
Защо пораснах. -.-
Относно Костенурката и аз се чудех, особено след като я забелязах в То, Кулата и при Пратчет. :Д
Покрай тях заобичах костенурки, преди не ги обичах.
And as the heaviness the body
oh the heaviness settles in,
somewhere you can hear a mother sing.

Calling all angels,
calling all angels.
Walk me through this one
don't leave me alone...

Потребителски аватар
Crimson King
Commoner
Commoner
Мнения: 22
Регистриран: вт ное 23, 2010 3:04 pm
Местоположение: Пловдив

Re: To

Мнение от Crimson King » ср яну 05, 2011 9:58 am

най-великият роман на Кинг
както неведнъж се е споменавало във форума догодина се навършват 27 години,дали няма да има и още един последен цикъл с ТО :)
едно нещо винаги ме е дразнило обаче...няма бележка от автора :)
никъде не съм чел да говори макар и за малко за ТО
дори и в "За писането"...
ако някой е намерил нещо,моля да сподели :)

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18691
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: To

Мнение от deadface » ср яну 05, 2011 11:23 am

King: I remember reading a lot of reviews at that time, and a lot of stuff about my work, [talking] about how I was a horror novelist and a horror writer. I would be asked, "What happened in your childhood that makes you want to write those terrible things?" I couldn't think of any real answer to that. And I thought to myself, "Why don't you write a final exam on horror, and put in all the monsters that everyone was afraid of as a kid? Put in Frankenstein, the werewolf, the vampire, the mummy, the giant creatures that ate up New York in the old B movies. Put 'em all in there. And I thought, "How are you going to do that?" And I said, "Well, I'm going to do it like a fairy tale. I'm going to make up a town where these things happen and everybody ignores them."

There came a time when I said to [my wife] Tabby, "I want to write this book, but we live in the country, and I want to write about a city, a whole haunted city, so we ought to move to either Portland or Bangor." And we looked at both, and I knew right away that Bangor, if Tabby agreed, would be the right place to go, because it was this hard town that had a real history. So I went around town for one whole fall, and I asked people what they knew about various places that I wanted to incorporate into the book. And I would listen to the stories.

I didn't care what the truth was, you see. I cared about what people believed. I cared about the stories that they handed down from generation to generation. And what I remember most clearly about that fall was walking through the two cemeteries in Bangor that are very picturesque, but you walk down the hill and you see all the rotten flowers that have swept down into the ditches. And they're like three, four, five feet deep. The stink is awful. And I thought, "Yeah, I want to put this into the book too."
Хвърли едно око и на тези теми:

:arrow: To (любопитни факти)
:arrow: Пениуайз = Пурпурния Крал?
:arrow: Робърт Грей, Господин Сив и Пурпурният крал
:arrow: Най-тъжният момент в "ТО"
Изображение

Потребителски аватар
Crimson King
Commoner
Commoner
Мнения: 22
Регистриран: вт ное 23, 2010 3:04 pm
Местоположение: Пловдив

Re: To

Мнение от Crimson King » пет яну 21, 2011 12:03 am

благодарско :)
и все ... Кинг май много много не говори за тази творба ...

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18691
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: To

Мнение от deadface » вт май 24, 2011 1:27 pm

Откъс от предговора на Кинг за новото луксозно юбилейно издание на "То":
Although I never campaigned for the job of America's Boogeyman, it was clear to me by 1982 that I had it whether I wanted it or not. Certain key questions began to come up in interview after interview. Reporters began to ask me where I got my ideas with a small, involuntary grimace that suggested what they were really interested in was just how much of a maggot-farm my mind really was. Or, "What was your childhood like?" Subtext being, Just what the fuck happened to you? What turned you to the dark side?

The answer to that, of course, is nothing. I lived in a world of the imagination, where I saw as much sun as shadow. I was honest enough with myself, however, to admit that it was the shadows that attracted me more. I started thinking that I'd like to write a really long book, an out-and-out horror novel, with a guy something like me at the center of it. I thought of it as my final exam on all those questions I was being asked, a kind of SAT of grue, where—if I was good—I could answer all the questions, once and for all. That idea was the conception of It, and the gestation period was pretty normal: about nine months.

The central conceit of the book came to me one day when I was walking across a wooden bridge over a dry stream. The hollow thud of my bootheels made me remember a story from my childhood: "The Three Billy Goats Gruff." There was a troll in the story, hiding under a bridge very much like the one I was crossing.

"Who is that trip-trapping on my bridge?" the troll would ask, a question that struck me—even as a child—as innocent on top, but very sinister beneath. As my bootheels clomped, I began thinking about the differences between our childhood fears—monsters, abandonment, monsters, mistreatment, monsters, bullies, monsters—and our more mundane adult fears, like whether or not our job's insurance program covers dental. It seemed to me that we forgot the vividness of those childhood fears as we grew to adults, which might make us uniquely vulnerable to them if they ever came back…not as the shadows of tree-limbs on the wall or an imagined movie-poster monster in the closet, but as real things.

I began to see a structure where I could alternate children battling real monsters with the adults they became twenty-five years later. The monster would be a kind of psychic projector, which would allow me to use all the monsters that frightened me at the Saturday matinees of my youth: the mummy, the Crawling Eye, the werewolf, even that uniquely wonderful Japanese monster, Rodan. That idea delighted me. All the monsters! All the fucking monsters! And what would the central monster be? The one hiding behind all the masks and mirrors? It turned out to be a vast spider (think Tarantula!), but I didn't know that when I started, and it didn't matter to me. I understood it would really be the troll. The one hiding under all the bridges we cross on the chancy (but wonderful) journey from childhood to adulthood. The one that finally reaches up and pulls all of us under, which we call "dying."

My wife and I were living with our own kids in Bangor, Maine. I started to walk all over town, using some of that time to think about my book, but mostly asking questions: what happened here? And here? And here?

I knew Bangor had been a rough place back in the day—a logging-and-mill town at the turn of the century, full of bad bars that rolled with whores and backroom poker games—and I wanted to know what people remembered. The worst things they remembered. I didn't care if they were true things, because what interested me most (and still does) was that strange human desire to darken every legend until it becomes a tale to be told in the chimney-corner, in tones of hushed awe.

I learned about a fire at a servicemen's nightclub.

I learned about a Depression-era shootout with some bad boys called the Brady Gang. I ran my fingers into what I was assured were bullet-holes in the façade of Dakin's Hardware Store, and although I was sure they were merely old nail-holes, I accepted the make-believe version, because that's what I wanted.

I also learned about the miles of sewers beneath the city, some of them built as WPA projects in the 30s and long since abandoned. I was told it was possible, during the spring floods, to ride a canoe beneath the city from one side to the other. I have no idea if that was really possible, but I accepted it as possible because I wanted to write about myth, and about the power of the imagination to make myths real.

Slowly, feeling the job would surely be too big for me, I started to write longhand in a series of blue books. I began with the death of a gay man, because a gay man had recently been killed in Bangor, harried to his death by teenagers who were offended by his sexual orientation. Then I realized that a little boy named George Denbrough was the real starting-point, and doubled back. Little by little I began to pick up speed, and when longhand became too slow, I went to the typewriter. The pages began to pile up.

I worked on the book in a dream. I remember very little about the writing of it, except for the idea that I'd gotten hold of something that felt very big to me, and something that talked about more than monsters....
Изображение

Потребителски аватар
RollanD
Breaker
Breaker
Мнения: 257
Регистриран: пет май 20, 2011 3:13 pm
Местоположение: Чирпан

Re: To

Мнение от RollanD » вт май 24, 2011 4:53 pm

На мен ми беше първата книга. На втората страница вече бях шокиран ( перифразирам "Преди Джордж да излезе мама свири на пианото "На Елиза". Джордж вече не се завърна вкъщи, а мама не докосна пианото" бах щах и мат :D ). Като цяло ми хареса. Докато четох "Томичукалата" се стреснах доста като се спомена, че един от жителите тишъл до Дери, станало му лошо и му се привидял "някякъв клоун, излизащ от шахтата с грозд балони в ръка" :wizard: Целият изтръпнах! ;]
Shinra Tensei

Machete
Ka-mai
Ka-mai
Мнения: 191
Регистриран: пет апр 25, 2008 6:50 pm

Re: To

Мнение от Machete » пет мар 30, 2012 7:52 pm

Най-после прочетох двете книги. С някои малки изключения, страхотна (лична) творба, която поне на няколко пъти надскача собствената си идея и провокира по-дълбоки размисли, каквито Кинг винаги в разни интервюта е твърдял, че се стреми да провокира. Нямам желание да навлизам в съзнанието на автора, нито пък да поставям под съмнение тезата за Гейси, но в тази книга все ми се струва, че личи носталгията по детството като основен мотив за написването й. Ако й се отдадеш напълно, ще видиш ясно, че това не е просто разказ за деца, а по-скоро спомен. Да, адаптиран с много изменения към някаква зловеща история, но все пак спомен. И поне според мен тъкмо това е големият плюс на романа. Който го чете само с идеята да се наслади на майсторски описания на кръвожаден клоун и брутални убийства, определено изпуска много. Всъщност това важи за всички творби на Краля, просто не винаги планът се реализира във вида, в който е бил роден, което е съвсем нормално, разбира се. :smile:

ПП - не е от особено значение, но си купих старото издание на добра цена и с прилично качество, като изключим някои библиотекарски белези в първата книга. :)

TsX5
Commoner
Commoner
Мнения: 3
Регистриран: нед апр 15, 2012 7:26 pm

Re: To

Мнение от TsX5 » нед апр 15, 2012 7:55 pm

Точно прочетох и втората част и съм едновременно очаравана, леко изплашена (което не вярвах че може да стане, въпреки че си имам страх от клоуни) и честно казано ме гони носталгия, изобщо не ми се искаше да свършва. А що се отнася до сцената с голямото чукване, която видях че е доста разисквана в първите коментари, и на мен ми се стори леко шокираща и наистина не очаквах такова развитие, но това не променя факта, че книгата е уникална. Именно "То", а преди него "Дългата разходка" бяха двете книги, които тотално и безвързвратно ме зарибиха по Кинг :D

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1132
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: To

Мнение от Vokial » нед апр 15, 2012 8:08 pm

Сега прочети Зеления път. :D

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18691
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: To

Мнение от deadface » чет юли 12, 2012 7:35 am

Това лято се навършват 27 години от смъртта на То, а през септември 2013 - 27 години от излизането на романа. Време е за възкресение! :devil:
Как мислите, ще ни зарадва ли догодина Кинг с нова книга за Пениуайз, който обича да се "събужда" през 27 години?
В "Капан за сънища" един от главните герои видя надпис "ПЕНИУАЙЗ Е ЖИВ", а в "22 ноември 1963" главният герой прекара известно време в Дери и дори се срещна с Бев и Ричи. Закачливо намигване от страна на Кинг? Носталгия по един от най-обичаните му романи? Или подготовка за нова среща с То?
Да не забравяме, че Пениуайз съществува в поне две измерения едновременно, така че смъртта му в нашето не е окончателна ;)
Изображение

Потребителски аватар
`FireStarter`
Commoner
Commoner
Мнения: 12
Регистриран: пет авг 10, 2012 1:40 am

Re: To

Мнение от `FireStarter` » чет сеп 06, 2012 1:10 am

най-добрата книга на Стивън Кинг по мое мнение.Всъщност е и първата негова творба,която четох,и тя ме зариби по него,въпреки че тогава бях 6-7 клас и наскоро като я прочетох наново(сега съм на 19г.),открих доста нови неща.Btw обмислям татуировка H на стомаха,специално заради Бен,един от любимите ми персонажи в книги(и филми)

Потребителски аватар
BLADE
Breaker
Breaker
Мнения: 311
Регистриран: нед дек 17, 2006 11:59 pm

Re: To

Мнение от BLADE » вт окт 09, 2012 7:43 pm

Честно да си кажа, останах леко разочарован от книгата. Края не ми хареса особено. Сцената в канала накрая беше просто.....
Може би очаквах прекалено много. Но като цяло ми хареса.
http://jordanlozanov.blogspot.com/" onclick="window.open(this.href);return false;

Потребителски аватар
derry_maine
Childe
Childe
Мнения: 64
Регистриран: пет юни 27, 2008 8:53 pm
Местоположение: Бургас
Контакти:

Re: To

Мнение от derry_maine » чет окт 11, 2012 2:46 am

deadface написа:Това лято се навършват 27 години от смъртта на То, а през септември 2013 - 27 години от излизането на романа. Време е за възкресение! :devil:
Как мислите, ще ни зарадва ли догодина Кинг с нова книга за Пениуайз, който обича да се "събужда" през 27 години?
В "Капан за сънища" един от главните герои видя надпис "ПЕНИУАЙЗ Е ЖИВ", а в "22 ноември 1963" главният герой прекара известно време в Дери и дори се срещна с Бев и Ричи. Закачливо намигване от страна на Кинг? Носталгия по един от най-обичаните му романи? Или подготовка за нова среща с То?
Да не забравяме, че Пениуайз съществува в поне две измерения едновременно, така че смъртта му в нашето не е окончателна ;)
На мен лично нова поява на Пениуайз сама по себе си няма да ми е достатъчна за пълно щастие. Книгата се нарича "ТО", обаче е толкова за ТО, колкото и за седмината герои. За да има истинско продължение, трябват и двата елемента - и Пениуайз, и петимата останали Неудачници.

Дотук какво имаме като надежда:
От "Капан за сънища":
- някъде между 1985 и 2000 поне част от оцелелите Неудачници трябва да са се събрали, за да направят паметника на мястото на Водонапорната кула; това пък навежда на мисълта, че за да го сторят, са си спомнили онези събития, които започват да забравят в края на книгата. Поводът да започнат да си спомнят, пак според книгата, може да бъде само един - поне кратко завръщане, или най-малкото възможност за завръщане на ТО.
- това сякаш се потвърждава и от надписа върху паметника, който би могъл да е оставен или от самия Пениуайз, или, в краен случай, от някоя негова истинска или потенциална жертва. И в двата случая обаче е налице фактът, че някой знае за Пениуайз, и то след 1985; ако ТО беше окончателно загинало, това сякаш не би трябвало да се случва.

От "Дума Ки":
- имената на Ричи и Бил, посочени като членове на групата Shark Puppy. Действието на книгата се развива някъде между 2005-2007 г. - това не значи, че двамата са се събрали тогава, но все пак трябва да е станало някъде през времето след 1985. Това обаче не доказва 100%, че събирането им е станало на базата на някакви съзнателни спомени около ТО. Знаем, че и двамата са свързани с шоубизнеса, и двамата са от Дери, така че връзката им може да се е получила и на тази основа. И все пак, като се има предвид и фрагментът от "Капан за сънища", можем да допуснем, че някаква сила се старае да държи оцелелите Неудачници близо един до друг ( да не забравяме също и това, че другите двама извън Дери - Бен и Бевърли - напускат романа като двойка ).

Не са кой знае колко сигурни надежди, но оставят възможност за мечти. Неудачниците са вече доста възрастни, и нова битка с ТО ще бъде голямо предизвикателство за тях. Ще бъде предизвикателство и за самия Кинг, защото той всъщност е на тяхната възраст. Но пък няма да е първата му книга, в която се налага старците да оправят нещата :smile:
"...и най-приказното вълшебство помръкваше пред блясъка на желанието; Гестаад беше НЯКЪДЕ; Дери беше желание"
Отвъд

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18691
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: To

Мнение от deadface » чет окт 11, 2012 8:14 am

Не знам, но за мен е очевидно, че То е живо и е някъде там, в пространството между световете, наречено deadlights / Макровселена (в Тъмната кула - Тодаш). Нали истинската му същност не е изцяло материална и съществува на поне две места/измерения едновременно, тоест, невъзможно е да бъде убита в нашия свят - тук може да бъде унищожено единствено материалното й проявление.

Spoiler
Show
Понесе се напред и видя огромна Костенурка с безброй пъстроцветни сияния по черупката. Сбръчканата змийска глава бавно надникна навън и Бил като че долови смътна пренебрежителна изненада откъм чудовището, което го бе запокитило насам. Очите на Костенурката бяха добродушни. Бил си помисли, че това трябва да е най-старото същество в цялото битие, далеч по-старо от То, което твърдеше, че е вечно.

Коя си ти?…

… Аз съм Костенурката, синко. Аз създадох вселената, но моля те, не ме упреквай за това; тогава ме болеше стомах.

Помогни ми! Моля те, помогни ми!

… в тия работи не се меся.

Брат ми…

… има свое собствено място в макровселената; енергията е вечна, навярно дори и малко момче като тебе го разбира

Сега летеше покрай Костенурката и дори при тази огромна скорост плочките на нейната черупка сякаш едва-едва пълзяха назад. Смътно си помисли, че това прилича на разминаване с насрещен влак — толкова дълъг влак, че по някое време ти се струва неподвижен или даже поел в обратната посока. Все още чуваше как бръмчи и джавка пискливият, гневен, нечовешки глас на То, изпълнен с безумна ненавист. Но когато Костенурката заговори, другият глас заглъхна. Костенурката говореше в главата на Бил и той някак разбра, че има Друг и този Върховен Друг обитава някаква пустота отвъд тукашната. Може би Върховният Друг бе сътворил Костенурката, която само съзерцаваше и То, което само ядеше. Този Друг беше сила отвъд вселената, мощ отвъд всяка друга мощ, творец на всичко съществуващо.

Изведнъж му се стори, че разбира — То се канеше да го запрати през някаква стена в края на вселената към някакво друго място

(онова, което старата Костенурка наричаше макровселена)

където бе истинската му бърлога; където То съществуваше като титанично пламтящо ядро — може би само нищожна прашинка в мисълта на Другия; щеше да види То оголено като твар от безформена смъртоносна светлина, а сетне или щеше да бъде милосърдно убит, или щеше да живее навеки, безумен, ала в пълно съзнание, сред неговата кръвожадна, безконечна, безформена, лакома същност.

Моля Те, помогни ми! Заради другите…

… сам трябва да си помогнеш, синко

Но как? Моля Те, кажи ми! Как? Как? КАК?

Сега бе достигнал люспестите задни лапи на Костенурката; имаше време да наблюдава титаничната прастара плът, имаше време да се изуми от колосалните нокти — те бяха странни, синьо-жълти на цвят и вътре плуваха цели галактики.

Моля Те, Ти си добра, усещам и вярвам, че си добра, умолявам Те… няма ли да ми помогнеш?

… ти вече знаеш, има само Чюд, и твоите приятели.

Моля Те, о, моля Те…

… синко, трябва да трошиш стобора с трясък сух и пак да крещиш, че си срещнал дух… само това мога да ти кажа, щом се набъркаш в такава космологична помия, трябва да захвърлиш всякакви инструкции

Той осъзна, че гласът на Костенурката заглъхва. Вече я отминаваше и се носеше сред бездънен мрак. Гласът на Костенурката чезнеше, заглушен от злорадия, бълбукащ глас на Нещото, което го бе запокитило в черната пустота — гласът на Паяка, на То.

… как ти се струва тук, Малко приятелче? харесва ли ти? ще го сложиш ли на първо място в класацията, защото има приятен ритъм и става за танци? можеш ли да го поемеш върху сливиците си и да го друсаш наляво-надясно? хареса ли ти срещата с моята приятелка Костенурката? мислех си, че тъпата спаружена дъртачка е умряла отдавна, ама за теб май е все тая, да не мислиш, че можеше да ти помогне?

не не не троши не тъ-тъ-хъ-хъ-роши не

… престани да пелтечиш! времето не чака; дай да побъбрим докато още можем, разкажи ми за себе си, Малко приятелче… кажи ми, харесва ли ти тукашният хладен мрак? радваш ли се на великолепната екскурзия из Отвъдната пустота? чакай само да прекосиш стената, Малко приятелче! чакай само да попаднеш където съм Аз! чакай да видиш мъртвешките светлини! щом ги зърнеш, ще полудееш… но ще живееш… ще живееш… и пак ще живееш… вътре в тях… вътре в Мене…

То нададе гнусен кикот и Бил осъзна, че гласът се разлива и същевременно става по-мощен, сякаш се отдалечаваше… но и го поглъщаше право в центъра си. А всъщност не ставаше ли точно така? Да. Навярно така беше. Защото макар че двата гласа звучаха в пълен синхрон, онзи отпред беше напълно чужд и изричаше срички, каквито не би могло да възпроизведе човешко гърло. Това е гласът на мъртвешките светлини, помисли той.

…времето не чака; дай да побъбрим докато още можем

Човешкият глас на То чезнеше както чезнеха бангорските радиостанции докато пътуваш с кола на юг. Изпълни го ослепителен, огнен ужас. След малко вече нямаше да може да разговаря смислено даже с То… а някаква частица от съзнанието му разбираше, че въпреки всичкия си смях, въпреки цялото си нечовешко злорадство, То желае тъкмо това. Не просто да го изхвърли към отвъдната си бърлога, а да разруши мисловната връзка помежду им. Нейното прекъсване бе окончателна гибел. Загубеше ли връзката, щеше да загуби и сетната надежда за спасение; бе го разбрал от поведението на родителите си след смъртта на Джордж. Само този урок можеше да усвои от тяхното ледено безразличие.

Напускаше То… и наближаваше към То. Ала напускането изглеждаше някак по-важно. Ако То искаше да яде тук малки дечица, или да смуче кръвта им, или кой знае още какво, защо не ги бе изстреляло всички насам? Защо само него?

Защото трябваше да отърве от него Паешката си същност, ето защо. По някакъв странен начин То в образа на Паяк и То от мъртвешките светлини бяха взаимосвързани. Онова, което обитаваше тукашния мрак, можеше да е неуязвимо, когато се намираше само тук… ала сега То бе и на Земята, под Дери, в телесен облик. Колкото и противно да бе, То имаше тяло… а всяко тяло може да бъде убито.

Бил се носеше стремглаво през мрака. Защо ми се струва, че всички негови приказки са само блъф, огромен сапунен мехур? Защо? Как е възможно?

Може би разбираше как… може би.

Има само Чюд, бе казала Костенурката. Ами ако тъкмо там се криеше разковничето? Ами ако двамата бяха захапали езици — не телесно, а мислено, духовно? Ами ако ритуалът свършваше когато То успее да захвърли Бил през безкрая към своята вечна, безплътна същина? Тогава То щеше да го унищожи, да го убие и същевременно да спечели играта.

… добре се справяш, синко, но скоро ще бъде късно.

То се страхува! Страхува се от мен! Страхува се от нас!

… плъзгаше се все по-бързо и по-бързо, и ето че отпред изникваше стена, усещаше я в мрака, стената по границите на континуума, а отвъд нея беше другата форма и мъртвешките светлини…
И дори по някаква причина истинската му същност, която е вечна (самият Пениуайз го казва) да не е в състояние да се завърне от Мъртвите светлини, за да добие отново плът(ност) в Дери, може Неудачниците да са пропуснали да унищожат някое от яйцата на Паяка (материалното й проявление). Ако Кинг напише някога продължение (или изцяло нова история за То), в него може да се разказва за някой от потомците на Пениуайз и не за Неудачниците, а за техните деца... или за съвсем различни деца.

Но дали Неудачниците действително са успели да унищожат материалното проявление на То и да прогонят същността му обратно в Мъртвите светлини? Надписът върху паметника намеква обратното (защото не са изминали 27 години от "смъртта му" през 1985), но все пак е само надпис. Да не забравяме обаче, че един от героите в "Томинокърс" вижда Пениуайз през (ако не ме лъже паметта) 1988:
Spoiler
Show
Заболяха ги и главите. Болките бяха особено силни при Томи. От „Сиърс“ купиха шест универсални батерии, а от железарията в Дери — над стотина сухи двойни и тройни клетки и елементи (там тъкмо бяха получили нова доставка) — само че в този момент и двамата разбраха, че не могат да продължат и трябва да се връщат веднага. Томи дори почна да халюцинира: докато караше по улица „Уентуърт“ му се стори, че от една канализационна шахта на улицата му се хили някакъв клоун с лъскави сребърни долари вместо очи, нахлузил бяла ръкавица на ръката си и стиснал в нея грозд детски балони.
Това би могло да е най-обикновена халюцинация. И все пак... Томи не вижда какъв да е клоун; вижда клоун, който прилича подозрително много на Пениуайз.

И още една любопитна подробност - върху извънземното устройство (генератора), което част от гл. герои в "Под купола" намират някъде между 2012 и 2016 в една овощна градина (том 2, стр. 220), се мъдри символът/знакът/белегът от вратата на бърлогата на То:

Изображение

:smile:

И още: в последната част на Тъмната кула се появява същество, наречено Дондейл, което се представя за комедиант и се храни с емоциите на другите също като То (само че със смях, а не със страх), а когато го убиват, мъртвото му тяло приема формата на хлебарка. Самият Кинг казва в едно интервю, че Дондейл и Пениуайз са представители на един и същи вид (към който изглежда спада и Пурпурният крал) - могъщи демонични създания/зли богове от Тодаш. Ако поспекулираме още малко, можем да приемем, че в Дери се намира един от порталите към Тъмната кула и че едно от отрочетата на Пениуайз е оцеляло и е избягало през портала в Емпатика.
А ако е оцеляло повече от едно и другото е останало в Дери да расте и събира сили?

Може би Арделия от "Библиотечна полиция" - същество, което се храни с детските страхове и чиято истинска форма в нашия свят също е насекомовидна - е пак отроче на То, само че от предишното му поколение (появява се за пръв път през 1956 или 1957 и е убита от гл. герой в новелата през 1990).

То несъмнено е живо, въпросът е дали, кога и как ще се появи отново в историите на Кинг.
Изображение

Отговори