Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Иван Вазов – „Новото гробище над Сливница”



Поклон и помен за великите


- Толкова години са минали, Иване, а още се екнат пушкала и се чува стонът на загинал войн. Много хубави, здрави момци са дали живота си, бъдещето си, душата си за нещото наречено „свобода”. Ала какво е една дума без значение ? „Свобода” е само дума, но пък значението й е може би най – ценното нещо на този свят. Цели пет века сме били поробени, синко, от турските неверници и твърде дълго сме търпели техните своеволия и бичове върху нас. Кой мислиш е този, който е дал свободата на нашия народ ?
- Царят ? – плахо се обадил малкият Иван
- Цар ли ? Не, синко, тогава не е имало такова нещо. Всички са били просто роби и слуги на турците, но е имало и велики хора, които са осъзнали, че Българският народ трябва да има свободата, която заслужава и са се надигнали на възстание ! Тези хора наричаме апостоли, Иване.
Апостолите не са ли учениците на Исус ? – учудено, но и уверено попитал младокът.
Дядо му леко се усмихна, но отговори :
- Така е, разбира се, но с думата „апостол” ние можем да назовем и един велик човек в нашата история – Апостолът на свободата – Васил Левски ! Най – великият българин ! А, какво ли би си помислил той – човекът, който е отдал живота си за България, за това, което днес правят повечето негови братя ? Та те не обичат своята държава, опитват се да печелят на свой гръб за сметка на другите, не зачитат елементарни правила и норми и ежедневно превръщат държава в ужасно място за живот. Нима всички политици, които ограбват народа биха могли да бъдат „апостоли” ? Или пък някой от така нареченото „простолюдие” който ежедневно замърсяват природата и се оплаква от всичко може да попадне в една категория с Левски или някой от хилядите други велики българи дали всичко свое за България ? Не, синко, не... в днешно време един на милион са тия хора, които правят добрини и мислят за родината, не само за собствената си облага. Вече всички са дотолкова материализирани и апатични към всичко, че Апостолът сигурно се обръща в гроба си.
Но ето, положи тоя венец, Иване, пък си помисли над това, което казах и се опитай поне малко да бъдеш като Човекът на паметника пред теб – Васил Левски !
Малкото момче се приближи, положи венеца, погледа малко паметница, след което каза тихо :
- Почивай в мир !



Написах разказа за един конкурс по повод 19 Февруари, още рано за него, но все пак аз отсега съм готов. Темата на конкурса е "Днешните апостоли".

Мисля, че е добре малко да ти помогна с грешките
възстание - няма "з"
на свой гръб за сметка на другите - това просто звучи безсмислено
превръщат държава - трябва да е членувана държавата
който ежедневно замърсяват -сигурно е от бързане, ама си ги съгласувай нещата, че иначе звучи като писано от сиган ; освен това си пропуснал запетаята пред "който"
дотолкова материализирани - не е правилната дума просто, използвай "комерсиални" или "алчни", "материалисти" също става. Материализирам се има значение на "появявам се" , но не и на това, което имаш предвид.
погледа малко паметница - това вече е от бързане.

Все пак ще участваш в конкурс с този разказ, пооправи го малко, да не ставаш за резил

След като се посъветвах с госпожата по БЕЛ, реших да напиша нов разказ.

Разходка сред сладката радост, мъката и свободата

За старият дядо Иван дните минава тежко и бавно. Всичките години, сякаш се бяха стоварили върху костите и мускулите на тялото му и за него бе ужасно придвижването. Той осъзнаваше, че не е останал още много живот в него, затова всеки ден посрещаше със смесена тъга за отминалите дни и всички спомени, които има, но и с радост, че е имал шанс да изживее толкова много неща и че все още е на този свят, докато много други са си отишли къде, къде по – рано.
Един необичайно топъл зимен ден, някъде около шестнадасети февруари дядо Иван, реши да се възползва като си направи малка разходка. Беше решил да мине по стария път, по който минаваше доста често, когато времето бе благоприятно за разходка. Тъкмо минаваше през едно малко паркче, когато учуден забеляза един средно голям паметник, построен наскоро да се извисява в парка. Вече доста изморен от пътя, старият реши да седне на една пейка близо до паметника, пък хем да си почине, хем да погледа новостта. Настани се удобно, подпря се на бастуна се и се загледа. Каква изненада бе за него, когато видя някаква червена книга захвърлена на земята току пред него. Дядо Иван недовиждаше, затова си бръкна в джоба си, сложи очилата си, като в същото време си мислеше „Цяло чудо, че някой серсемин не я е опропастил веч !”
Книгата беше сравнително запазена, с меки корици, обрисувана с бели краски и тъмни букви за заглавието – „Стихове и поеми за бойците”. Иван нивга не бе виждал такава книга, с такова странно заглавие и необичаен външен вид. „Сигур е нещо за освобождението”... – и разгърна страниците. Съвсем случайно попадна на следните редове :

...а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

„Левски !” – помисли си Иван „Ех, ако сега имаше поне малко хора кат него, ама не. Сега сите гледат само за себе.”
Продължи да чете, като отгърна на друга, случайна страница :

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Тук вече по погледа на дядото се забеляза лека почуда. „Добре де, тия ора няма ли ли са семейства, деца, адбежа, та тръгнали да мрат за някаква си „свобода” ? Все се чудя, ако сега бе таквоз положение, че бяхме в робство, щеше ли да има кой да стане да се бий ?...Ами ! Ще има то, по –скоро ще си умрат в кожата, отколкото да умрат в битката. Пък за апостол, да не говорим. Всеки наркоман, джебчия и затворник е апостол...”
Такива мрачни мисли минаваха през ума на Иван, когато продължи нататък с книгата :

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Тук дядо Иван тихичко пусна няколко сълзи. Навярно, този стих го бе разчувствувал. „О, не зная, защо, ала мисля, че ги разбирам тез’ момци. Сигур няма сила на тоз свет, която да каже защо е тъй, ма просто Българите са народ много изстрадал и много преживял, та кой може да ни съди за желанието да сме свободни ? Макар и без толкоз животи, преборили сме се и вечний славен въздух ще диша всеки човек в наш’та държава.”
На стареца не му беше нужна повече почивка затуй стана и остави книгата на пейката. Чак сега за пръв път видя, че паметникът имаше надпис :
„Апостол зовът го, ала той би отхвърлил и потъпкал всички прозвища и имена срещу едно единствено – Българин !”

Ето и в финалния вариант, който ще участва в конкурса, както и в друг някакъв. С малко предложения от поетесата Лалка Павлова, при която участвам в литературен кръг, така да се каже.

Разходката

За старият дядо Иван дните минаваха тежко и бавно. Всичките години, сякаш се бяха стоварили върху костите и мускулите на тялото му и за него бе ужасно придвижването. Той осъзнаваше, че не е останал още много живот в него, затова всеки ден посрещаше със смесена тъга за отминалите дни и всички спомени, които има, но и с радост, че е имал шанс да изживее толкова много неща и че все още е на този свят, докато много други са си отишли къде, къде по – рано.
Един необичайно топъл зимен ден, някъде около шестнадасети февруари дядо Иван, реши да се възползва от неочакваното слънце като си направи малка разходка. Беше решил да мине по стария път, по който минаваше доста често, когато времето бе благоприятно за разходка. Тъкмо минаваше през едно малко паркче, когато учуден забеляза един средно голям паметник, построен наскоро, да се извисява в парка. Вече доста изморен от пътя, старият реши да седне на една пейка близо до паметника, пък хем да си почине, хем да погледа новостта. Настани се удобно, подпря се на бастуна се и се загледа. Каква изненада бе за него, когато видя някаква книга захвърлена на земята току пред него. Дядо Иван недовиждаше, затова бръкна в джоба си, сложи очилата си, като в същото време си мислеше „Цяло чудо, че някой серсемин не я е опропастил веч !”
Книгата беше с меки корици, избледнели от времето, но все пак той прочете заглавието : „Българските апостоли – стихове и поеми”. „Сигур е нещо за освобождението”... – помисли си старецът и разгърна страниците. Съвсем случайно попадна на следните редове :
...а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

„Левски !” – помисли си дядо Иван „Ех, ако сега имаше поне малко хора кат него, ама не. Сега сите гледат само за себе.”
Продължи да чете, като отгърна на друга, случайна страница :
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Тук вече по погледа на дядото се забеляза лека почуда. „Добре де, тия ора няма ли ли са семейства, деца, адбежа, та тръгнали да мрат за някаква си „свобода” ? Все се чудя, ако сега бе таквоз положение, че бяхме в робство, щеше ли да има кой да стане да се бий ?...Ами ! То и сега има, дето умират – нали всека вечер съобщават за тях, дето се стрелят по пътищата...Може и те да се смятат за апостили, тъй де – апостили на собствения си джоб...
Горчиво си мислеше старецът, сетне прелисти пак книгата и зачете :

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни, майко, бяха
И твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.

Тук дядо Иван тихичко въздъхна, по бузата му се затъркули сълза. Спомни си окопите, войната, в която и той беше участвувал на младини. Сега ръцето му треперят, краката му едва го държат, но някога беше силен и здрав момък. И той даде каквото можа, за България. После пак въздъхна и реши вече да си ходи.
Тъкмо се накани да става и до паметника се спряха двама мъже. Бяха добре облечени и първоначално старецът помисли, че са от градската управа. После се вслуша в разговора им. Единият настойчиво попита :
- И колко взе за тоя паметник ?
- Дадоха ми само три хиляди ! Общината била бедна ! Ама аз съм подписал с тях предварителен договор и няма да ги оставя така. Ще намерят и останалите пари – от графата за социални помощи ли, от парите за детските градини ли – трябва да ги намерят. Иначе – ще ги съдя ! – ядосано говореше другият и в очите му светеше злобен пламък.
Дядо Иван се надигна, поизтупа остарялата и избеляла книжка и я подаде на говорещия. Не каза нищо. Само наведе глава и полека тръгна към къщи. Фигурата му бавно се отдалечаваше – лечеше, че едва се държи на треперещите си не само от старост крака.

Денис Метев 31.01.2010

В крайна сметка съм радостен да съобщя, че спечелих отличие от конкурса с разказа. Получих като награда една грамота, разбира се, както и една книжка - "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" от Робърт М. Пърсиг. От резюмето изглежда става въпрос за баща и син, които обикалят Америка с мотоциклет и откриват важни житейски отговори. Звучи ми като интригуващ приключенски роман.