Иван Атанасов
Винаги съм предпочитал писменото слово пред устното. Verba volant, scripta manent, както казва мъдрецът. Прочети тази изповед и нека душата ти намери покой.
Нямах сили да пиша по-рано, но вече съм готов да го сторя. Не искам повече да страдаш заради мен. Не искам вечер, когато мрачните мисли се събуждат, да лежиш в мрака и да се измъчваш. Съмненията са нещо наистина отвратително, повярвай. Те размахват черни като нощта криле и разкъсват спокойствието на духа с острите си като бръснач нокти. Стрелкат се с прокобни писъци над тънкия мост, който свързва разума с царството на сънищата и събарят преминаващите в бездната на лудостта. Вмъкват се в съзнанието на нещастниците. Гърчат се в екстаза на червея, захапал презряла плът и пируват със скритите страхове на човешките същества. И през цялото време, докато вършат скверното си дело, тези презрени вестители на безумието ни се надсмиват. Колко жалки сме в техните очи - плячка и стръв! Щом се заситят, те вдигат доволно ухилените си лица и ти виждаш остатъци от разкъсани мечти - твоите мечти – полепнали по зъбите им. И разбираш, че живееш в свят на илюзии, където самите илюзии са бледи сенки на онова, което някога са били.
Продължението на разказа - в сп. "Дракус" (бр.3/2017)
https://dracusmagazine.wordpress.com/20 ... 81-3-2017/