Сън в дома на вещицата

Кътче за развихряне на въображението. Рисунки, разкази, поезия... Фен арт по Стивън Кинг - с предимство ;)

Модератор: Ka-tet of 19

Отговори
Потребителски аватар
The God of Blood
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 698
Регистриран: нед мар 30, 2008 7:41 pm
Местоположение: Империята Малазан

Сън в дома на вещицата

Мнение от The God of Blood » пон юни 23, 2008 1:39 pm

Къщата издигаше снага високо на хълма, островръхите й кули сякаш се готвеха да разпорят надвисналите небеса. Някога огромната сграда била притежание на Софи Лукас - богата и красива, известна с безпрекословната си обич към децата - може би защото самата тя нямала деца и дарявала с обич чуждите. След като няколко деца изчезнали в близост до дома й, местните я обвинили за предполагаемата им смърт, набедили я за вещица и я изгорили на кладата. След смъртта й къщата известно време стояла пуста и гола - скелет високо над пътя. Стояла така близо деветдесет години... докато на някакъв чудак на има Виктор Слайър не му дошла гениалната идея да я превърне в хотел.
Идеята имала грандиозен успех - поне през първите шест-седем години. Обаче постепенно нещата тръгнали надолу. Виктор Слайър затъвал в дългове и накрая се самоубил в дома си, при това по най-прозаичния възможен начин - обесил се на една от гредите в къщата си, намираща се в съседното градче Тринити. Къщата обаче не стояла дълго празна - някоя си Една Торънс набързо я превърнала в старчески дом. Ала и той не издържал дълго - пожар отнесъл задния край на едно от отделенията и, въпреки че бил направен ремонт, старческият дом не можел да продължи работа. Причината за това била внезапната смърт на Една Торънс, предизвикана от сърдечен удар ден след пожара.
Така къщата отново останала празна и пуста на хълма - брулена от честите бури, с изпочупени стъкла от виещия вятър... и оттогава стои все така, надвиснала като низвергната кралица над пустото шосе. Тиха и безлюдна.
До нощта на бурята.

***

Тежката врата се открехна без проблем и аз пристъпих напред. Зад мен поредната мълния накара земята да потрепери. Воят на вятъра прерастна в писък.
Включих фенерчето и в същия миг порив на вятъра затръшна вратата.
Подскочих, без да искам. Не съм смелчага, признавам. Но не съм и абсолютен бъзльо. В тази огромна празна къща обаче изобщо не ми харесваше и при нормални обстоятелства никога не бих прекрачил прага й.
Обстоятелствата обаче никак бяха нормални.

***

Колата ми стоеше от другата страна на пътя. Огромният клон, който едван е прикова главата ми за седалката, все още стърчеше от предното стъкло, а ламарината на багажника беше нагъната и деформирана от удара със сухото дърво. Имах късмет, че се измъкнах почти невредим. И, разбира се, че къщата беше наблизо.
Ураганът се беше изродил в нещо чудовищно - пелена от вятър, дъжд и боклуци се завихряше навсякъде около мен и едва се добрах дотук. Така или иначе не бих могъл да продължа, дори и колата ми да беше здрава. Не и в тази буря.

***

В къщата цареше мрак, а малкото фенерче не ми вършеше почти никаква работа. Беше тънко като молив, лъчът му беше строен и блед - едва разпръскваше мрака пред себе си. От време на време проблясваха ослепителни мълнии и за секунди обливаха с бяло сияние помещението. Скоро обаче мълниите престанаха - ураганът обаче не само, че не спря, а дори се усили - като че имаше накъде да се усилва.
Бавно тръгнах напред, натрошена мазилка и стъкълца хрущяха под краката ми. Намирах се в нещо като фоайе - подът му беше потънал в петнадесет сантиметра мръсотия. Минах покрай рецепцията или каквото там трябваше да е било. Куполовидната камбанка отгоре може и да е била блестяща, но оттогава трябва да се изминали доста години. Огромни паяжини покриваха всичко и го скриваха от погледа.
А в края на помещението гордо се издигаше стълбище.
Докато го наблюдавах, възхитен от качествената и солидна изработка, осъзнах, че очите ми сериозно са привикнали с мрака, което беше много добре.
Понечих да отвърна поглед от стълбището, когато го видях.
В основата на стълбището се мерна нещо - светкавично, само за миг. Нещо с остро, стряскащо лице, чийто черти бяха едва-едва загатнати - бледо кошмарно видение, поето се плъзна плавно нагоре по стълбището и се скри от погледа ми толкова бързо, колкото се беше появило.
Вкамених се за няколко мига - взирах се тъпо там, където преди секунда зърнах (или ми се стори, че зърнах) онова нещо.
А после направих най-нелогичното нещо в своя живот - бавно и сигурно закрачих към стълбището.

***
Човешкото любопитство е най-лошият порок. През вековете то неведнъж е изяждало главите на хората. Имах неясното чувство, че и този път нямаше да направи изключение.
Ала въпреки това поех по стълбите, макар сърцето ми да блъскаше обезумяло в гърдите, докато вятърът пищеше отвън, а струите дъжд монотонно обливаха старата сграда.

***
Докато се изкачвах не се случи нищо - не ме препъна черна котка, стълбището не пропадна, не видях призрак да ме чака на площадката горе. И все пак някакви ледени пръсти непрекъснато стискаха и отпускаха вътрешностите ми.
"Въобразил си си- спокойно ме уверяваше онази вечно рационална част от мозъка ми. - Уплашен си, мокър си, преуморен си... въображението ти играе номера, това е."
Почти й повярвах. Исках да повярвам и почти бях успял.
Обаче в мига, в който стъпих на площадката, откъм коридора вляво долетя добре познат и същевременно смразяващ звук - звукът на току що затворена врата.

***
Имало ли е случаи, когато цялото ви същество се противи, ала въпреки това краката продължават да ви водят? В такъв случай вероятно някои от вас разбират какво ми беше в онзи миг.
Всичко в мен се съпротивляваше, крещеше безмълвно при мисълта да продължа по коридора... и въпреки това краката ми сякаш сами ме поведоха напред.
Коридорът беше дълъг, а нямах представа откъде точно дойде шумът. Затова спрях по средата и започнах да оглеждам редиците стаи. Изобщо не ми се искаше да ги проверявам една по-една. Ала може би щеше да ми се наложи да направя точно това.
В този миг фенерчето угасна. Погледнах го изненадано и точно в този миг то светна отново. Не че светеше кой знае колко силно, но все пак ми вдъхваше някакво, макар и минимално, спокойствие. Въздъхнах с облекчение и вдигнах поглед към задната част на коридора.
Изкрещях и отскочих назад, едва не изпуснах фенерчето. Сърцето ми запърха още по-силно - канеше се да разбие гръдната клетка.
Фигурата стоеше напълно безмълвна на няколко крачки от мен. Не помръдваше. Не издаваше нито звук.
И остана достатъчно дълго, че да успея да я разгледам. И онова, което видях, остана запечатано в съзнанието ми завинаги.
Фигурата беше човешка - това беше сто процента сигурно. Ала дотък с приликите.
Кожата от лявата страна - от гърдите до бузата, беше одрана и заметната през главата и дястоно рамо. Лъскави оголени мускули и нерви пулсираха под лъча на фенерчето. Надолу тялото бе деформирано и покрито с огромни рани, зейнали като намазани с червило устни. Кожата беше сива и имах чувството, че на допир ще е мека и гадна като жабешки корем.
Отне ми съвсем малко време да осъзная, че парчето кожа, заметнато през главата на нещото, е прикрепено за дясното рамо чрез нещо като дебели черни скоби, които рязко контрастираха с бледата кожа.
Всичко това успях да зърна само за няколко мига. Прашинка влезе в окото ми и примигнах рязко, за да я изхвърля. Когато отново погледнах напред, фигурата беше изчезнала.
Тих смях се разнесе някъде из долния етаж и ръцете ми се разтрепериха неудържимо.

***
Мисля, че именно когато чух тихото кикотене отдолу, разбрах със сигурност, че може би няма да успея да напусна това място. Не и жив, струва ми се.
И докато го осъзнавах с онази хладна яснота, присъща на осъдените на смърт в последните им мигове, зърнах с периферното си зрение нещото, пълзящо по стената отсреща и рязко се извърнах към него.
Беше като червената точка на лазерен мерник и също като нея се поклащаше плавно по стената, сякаш ме държаха на прицел. Ала преди да направя каквото и да било, точката се разтече като отмита с вода и образува ярка, кървава дума, която сякаш крещеше срещу мен:
СЛЕДВАЙ МЕ...

После започна да се плъзга по стената... и аз я последвах.

***
Стигнах до вратата в края на коридора - там ярките думички "Следвай ме" се задържаха за миг, после се стопиха.
Посегнах с разтреперени ръце към топчето на бравата... и преди да го докосна, чух щракане и вратата се отвори сама.
Поколебах се... обаче все пак пристъпих напред.

***
Видях:

порцеланова кукла пада на земята - кръглата й, лъскава главичка се удря в гладкия под и се пропуква беззвучно, а от пукнатините започва да тече тъмна, гъста кръв;

окървавена ръка, стискаща самотна роза, се отпуска безжизнено;

ято гарвани излита от разкривените клони на едно дърво - в клюновете си стискат кървави късове човешка плът;

тялото на невероятно красива девойка се поклаща ритмично на спускащото се от тавана въже;


Изкрещях и паднах на колене - фенерчето се плъзна от ръцете ми и се изтъркаля на пода. Заридах беззвучно, заровил лице в ръцете си, а раменете ми се тресяха конвулсивно. Заедно със сълзите ме напускаха и толкова много неща - черни неща, тъмни неща - онези, които се хранят от злите постъпки и растат в сърцата ни.
Почти не трепнах когато нечия длан легна на рамото ми.
- Успокой се - рече нечий глас. Беше звънък, кристално чист и ясен. Гласът на жена, успокояващ и нежен. - Спокойно. Нищо няма да ти се случи. Остави всичко на мен.
И аз го направих.

***
Три дни по-късно тялото му беше открито в храстите недалеч от къщата. Аутопсията не показа нищо особено. Случаят се прехвърля от отдел на отдел в продължение на две години, докато накрая папката с документацията не попадна в някакъв кашон, заедно с още десетина подобни - всичките на млади мъже, открити в близост до старата къща, която някои от местните старци все още наричаха Домът на Вещицата...

--------------------------------
Получи се странен разказ, нали? Поне аз мисля така. Е, дано да ви хареса. Аз все още съм разколебан.
"Зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост" - Дж.Р.Р. Толкин, "Децата на Хурин"
-----------
Изображение

Потребителски аватар
LauraPalmer
Commoner
Commoner
Мнения: 31
Регистриран: ср юни 18, 2008 2:53 pm
Контакти:

Re: Сън в дома на вещицата

Мнение от LauraPalmer » пон юни 23, 2008 2:10 pm

Ох... ми на мен ми хареса. Много добре описваш - всичко си представях "наживо и в цветове", даже ми беше страшничко. Поздравления :)
I'm one of the 4400!

Потребителски аватар
The God of Blood
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 698
Регистриран: нед мар 30, 2008 7:41 pm
Местоположение: Империята Малазан

Re: Сън в дома на вещицата

Мнение от The God of Blood » пон юни 23, 2008 2:12 pm

Благодаря.
"Зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост" - Дж.Р.Р. Толкин, "Децата на Хурин"
-----------
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Сън в дома на вещицата

Мнение от deadface » вт юни 24, 2008 5:07 am

И на мен ми харесва, въпреки че
Spoiler
Show
не разбрах защо вещицата убива само млади мъже.
Изображение

Потребителски аватар
The God of Blood
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 698
Регистриран: нед мар 30, 2008 7:41 pm
Местоположение: Империята Малазан

Re: Сън в дома на вещицата

Мнение от The God of Blood » вт юни 24, 2008 9:59 am

Това се разбира в романа "Мъката на Лешоядите", който е свързан с разказа.
"Зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост" - Дж.Р.Р. Толкин, "Децата на Хурин"
-----------
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Сън в дома на вещицата

Мнение от deadface » вт юни 24, 2008 10:20 am

И така да е, по-добре го обясни в разказа, нали е самостоятелно произведение. Така читателят остава леко разочарован/излъган, защото не получава никакво обяснение на събитията. Помисли - каква е идеята на разказа, какво искаш да кажеш с него на читателя, какво е посланието ти към него
Изображение

Потребителски аватар
The God of Blood
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 698
Регистриран: нед мар 30, 2008 7:41 pm
Местоположение: Империята Малазан

Re: Сън в дома на вещицата

Мнение от The God of Blood » вт юни 24, 2008 3:41 pm

ОК, ще го преработя в най-скоро време. ;)
"Зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост" - Дж.Р.Р. Толкин, "Децата на Хурин"
-----------
Изображение

Отговори