Пада мрак (или готовия вариант на разказа "Здрач")

Кътче за развихряне на въображението. Рисунки, разкази, поезия... Фен арт по Стивън Кинг - с предимство ;)

Модератор: Ka-tet of 19

Отговори
Потребителски аватар
The God of Blood
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 698
Регистриран: нед мар 30, 2008 7:41 pm
Местоположение: Империята Малазан

Пада мрак (или готовия вариант на разказа "Здрач")

Мнение от The God of Blood » съб яну 31, 2009 1:56 am

От много време е готов, обаче се наложи да го пусна едва сега. Е, след толкова чакане, ето го целия :wink:

Цял ден бродеше из горите в подножието на планината. Раната в рамото му пареше и пулсираше болезнено, около нея непрекъснато кръжаха мухи. В самата рана помръдваха личинки, хранещи се с живата плът.
Изпод краката му хрущяха счупени клонки и мъртви листа. Зайци пробягнаха на няколко пъти току пред краката му.
Проклети българи! Сутринта един от техните хайдушки отряди беше причакал него и групата му и резултатът бе показателен - всички от групата му бяха избити, а той се отърва само с тази проклета рана.
Единственото, което донякъде поддържаше настроението му, беше фактът, че именно той простреля и вероятно уби един от българите. Аллах, наистина ли всичко това се беше случило тази сутрин? Струваше му се, че оттогава са изминали векове.
И като псуваше и кълнеше, той така и не усети кога топлият летен здрач обгърна земята.
Прекрачи някакво поточе и продължи по животинската пътечка нагоре по хълма. Превали го и застана за миг, отлюлявайки се, колкото да се огледа.
Право напред, през високите стволове на дърветата, той различи нещо като голяма поляна и закрета към нея.

****

Излезе на поляната и спря, усещайки се изведнъж неимоверно слаб. Чувстваше главата си странно лека, светът се завихряше пред очите му в цветна феерия. Приклекна и опря ръце на хладната трева, свел глава надолу. Затвори очи и ги стисна толкова силно, че в главата му пробляснаха ярки звезди.
Стоя така, докато не усети, че му е малко по-добре. Тогава, без да се изправя, надигна бавно глава и съзря нещо в далечината - малко тъмно петно, ярко контрастиращо с пищната трева дори в сгъстяващия се полумрак.
"Това пък какво е?" - запита се. Помисли малко и реши да отиде до него. Стана и тръгна с бавни стъпки. Малки белезникави скакалци изскачаха от тревата и кацаха по панталоните му, но той не им обръщаше внимание. Кръвта от рамото му бе спряла да тече, но раната все още пулсираше.
Поляната - всъщност две свързани една с друга изоставени малки ниви, обрасли с висока трева и бурени, беше оградена отвсякъде с дървета. Гъсти, рошави ели, криви борове, огромни смърчове - всички те бяха надвиснали над краищата на поляната, сякаш в опит да я предпазят от стихиите. Докато мъжът вървеше през тревата и бурените, откъм гората долетя крясъкът на козодой.
Мъжът спира на няколко пъти, колкото да си поеме дъх, и накрая стигна до единственото нещо в цялото място, което не бе дело на природата.
Всъщност беше кладенец, изграден от големи, обли камъни. Издигаше се на метър и петдесет от земята - едва няколко сантиметра над бурените, но, както мъжът установи след като хвърли един поглед вътре в него, беше дълбок. Много дълбок. Към три-четири метра, може би повече. На дъното му имаше вода - не много, около петнадесетина сантиметра - и в нея плуваха мъртви буболечки.
Турчинът - чието име беше Мустафа, седна на тревата и облегна гръб в каменната страна на кладенеца. Трябваше да си почине. Погледна към небето. Тъмнината бавно поглъщаше света. Мустафа сви рамене - е, в крайна сметка щеше да му се наложи да пренощува тук поради липса на по-добро място. Не му се обикаляше през нощта. Из тези гори дебнеха безброй опасности - вълци, мечки и хайдути. Щеше да му се наложи да е нащрек. Аллах, как му се щеше сега да е вкъщи! Трижди проклети да бяха онези неверни кучета, които ги бяха нападнали. Е, рано или късно справедливият бог щеше да ги накаже. Рано или късно.
Когато усети, че има достатъчно сили, Мустафа стана и отиде до най-близките дървета, за да събере клонки за огрев. Върна се при кладенеца, разчисти с ножа си голям кръг около него, после седна и стъкна огън. Точно в момента, в който пламъците весело затанцуваха към небето, мракът окончателно падна над поляната и планината. Мустафа се премести по-близо до огъня, свали ризата си и се зае да почисти раната с водата от манерката си. Когато приключи, тялото му бе мокро от пот - и тази пот не беше в следствие единствено на близостта му до огъня.
Извади от малката си торба парче сушено месо и започна да реже от него с ножа си и да яде. Устата му не желаеше храна, стомахът му - още по-малко, но храната щеше да му даде сили, а силите му трябваха. Изяде половината месо, другото зави и прибра. Отпи глътка от манерката, после завинти капачката й и я остави до себе си. Облече отново ризата си, после легна направо на земята, полагайки под главата си свития елек.
"Никога няма да заспя" - помисли си той, докато гледаше игривия танц на пламъците и пет минути по-късно заспа.

***

Така и не разбра какво го събуди - остана само голият, свършен факт. Той отвори очи и видя, че огънят отдавна е изгаснал, а над цялото поле е изгряла ярката пълна луна. Примигна и се надигна на лакът. Вратът му изпука и той присви очи... и се сепна, внезапно доловил нещо в тихата лятна нощ. Звук. Някакъв звук. Точно зад него. Обърна се рязко, ръката му инстинктивно посегна към дългия нож. Спря по средата на движението и бавно отпусна ръка. Долната му устна лекичко увисна.
Съществото, което седеше на ръба на кладенеца, му се усмихна топло и приглади косата си.
Беше момиче - или поне приличаше на такова. Леката, ефирна дреха, с която беше облечено, бе мокра и прилепнала по тялото. Кожата на девойката бе бледа като самата надвиснала отгоре луна.
- Кккк... какво си ти? - Заекна Мустафа и се надигна рязко.
- Спокойно, не се плаши. Няма да ти сторя зло. - Гласът на момичето беше звънък като ромон на поточе, но някак... приглушен, като че идваше отдалече.
- Какво искаш?
- Последвай ме! - Девойката се изправи с лекотата и бързината на котка и се усмихна.
- Как....
Но тя вече тичаше напред, през огряната от лунната светлина поляна, като току се обръщаше, за да види дали той я следва.
Мустафа беше запленен от чудното видение - макар съзнанието му да твърдеше - не, да крещеше, че не трябва да прави това, той се изправи и я последва през полянката.
Към гората.

***

Малко преди да навлезе в гората, девойката спря, облегна се на някакво пречупено през средата дърво и се обърна да го погледне. Той беше на петдесетина метра от нея, изражението на лицето му не бе кръвожадно или похотливо, а само объркано.
Изчака го да се приближи още малко и се обърна.
- Хей, чакай! - Извика той, ала вече беше късно. Момичето тичаше сред дърветата, а смехът му се носеше в нощта.
- Последвай ме! - Извика тя някъде отдалеч. - Намери ме! Намери ме!
После се скри сред дърветата.
Мустафа се поколеба за миг - чудеше се дали не сънува все пак, после решително навлезе в гората.

***

Следваше смеха й - тъй звънък в тихата нощ. Някак особен, непозволен - сякаш нарушаваше покоя на Майката Нощ, той долиташе ту отляво, ту отдясно, ту някъде далеч отпред - понякога близо, понякога далеч. И неизменно повтаряше:
- Последвай ме! Намери ме!
И той я следваше, сякаш от това му зависеше живота.

***

Лека мъглица обгръщаше дънерите на вековните дървета, пълзеше и опипваше около краката му и поглъщаше сухите листа и иглички - застилаше като одеало главичките на гъбките.
Вятърът стенеше в клоните на дърветата, отронваше по някое листо или пък просто си играеше високо горе.
А Мустафа продължаваше да следва странното видение.
И най-накрая го видя.
Момичето седеше в центъра на някаква полянка - кръг разчистена земя сред гората, заобиколена отвсякъде с гигантски дървета и трътлести храсти. Стоеше там, чакаше го.
И той отиде при нея.
Понечи да й каже нещо, но тя допря пръст до устните си и закачливо му намигна.
Направи му знак да седне и когато той го направи, започна да танцува.

***

Мустафа гледаше запленен, неспособен да откъсне очи от налетите й бедра, гъвкавото тяло и примамливо полюшващите се, стегнати гърди.
"Сънувам - помисли си. - Наистина сънувам!"
Ала всичко беше прекалено истинско, за да е сън.
Или, ако беше, то това бе един прекрасен сън.
До момента, в който девойката спря да танцува.

***

В един момент тя стоеше пред него, в следващия я нямаше - изчезна, стопи се.
- Какво, да го вземат... - Мустафа се изправи рязко. - Хей, момиче, къде изчезна? Момиче? Къде се дяна, кучко крастава?!
Гората около него остана няма и глуха.
Мустафа извади ножа си с едно-единствено, рязко двежение. Гневът го беше обзел за съвсем кратко време. Очите му хвърляха мълнии, устата сипеше проклятия....
Нещо изпращя откъм гората.
Мустафа застина.
Клон ли се беше пречупил?
Да, сигурно вятърът беше...
Някакво движение зад него - бързо, като студен вятър.
Обърна се. Нищо. Само заобикалящата го от четири страни гора и луната, обливаща полянката с болезнената си светлина.
Ножът в ръката му изведнъж натежа.
Звук от драскане, някъде отляво.
Извъртя се с цялата бързина, на която беше способен, в посоката, откъдето идваше звукът.
Нещо подскачаше нагоре по ствола на някакъв бор - бързо, много бързо. Като катерица. Обаче не беше.
Нещото се скри сред клоните и боровите иглички.
Стискаше ножа до прималяване. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
С крайчеца на очите си зърна друго движение - този път отдясно.
Още нещо се катереше нагоре с вълнообразни подскачания.
Изви се вятър, който погали лицето му. Мустафа изстена.
Някъде в далечината се чу трясък. Паднало беше дърво.
Нещо изписка дрезгаво някъде из гората. Отговори му още едно подобно изпискване от някъде другаде. И още едно. И още едно.
Сякаш нечия ръка докосна рамото на Мустафа и нечий глас прошепна в ухото му:
- За всичко, което си сторил. За всяка беда, която си причинил. За всяка девойка, която си насилил и за всяко дете, което си убил. За всички твои грехове - от раждането ти, до края на света....
Пръстите му изпуснаха ножа. Устните започнаха да шептят някаква молитва. От гнева му не бе останал и помен. Имаше само страх.
До ушите му не достигаше нещо обичайно като приближаващи стъпки, а някакво странно и зловещо съскане, шумолене, тракане и тътен, от които кожата му настръхна.
Разни неща започнаха да излизат от гората, подскачаха по дърветата, прелитаха дори от клон на клон. Не бяха прилепи. Нито катерици.
Приближаваха се. Към него.
Страхът отпускана и размекна ставите му. Сърцето му, и така препускащо, започна направо да думка.
Сякаш излязал от някакъв унес, той започна да бяга - а единственият път беше през гората.
Съществата зад, около, пред него запищяха и засъскаха още-силно от преди. Ледените им писъци отекваха в гората като смеха на девойката - онова видение, което го беше довело тук.
Започна да тича сред дърветата, прескачаше паднали дънери, подхлъзваше се от мокрия мъх по камъните - но не спираше да бяга.
Нещо се изхвърли от стената и полетя към него. Удари лицето му. Ноктите пробиха бузите му, проникнаха навътре, в устата му, застъргаха зъбите и венците му. Болката бе мигновена.
Отстъпи назад, спъна се и падна тежко по гръб.
Нещо отхапа ухото му. Друго загриза чатала. Тълпяха се около него, подскачаха и цвърчаха.
Съзнанието на Мустафа продължаваше да крещи, че това не се случва в момента, че той продължава да спи до кладенеца. "Това е само сън" - казваше си. - "Само сън".
Ала болката бе истинска.

----------------------------------------
"Зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост" - Дж.Р.Р. Толкин, "Децата на Хурин"
-----------
Изображение

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1132
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: Пада мрак (или готовия вариант на разказа "Здрач")

Мнение от Vokial » съб яну 31, 2009 2:29 pm

Хайдути, турци, история, самодиви, какво да иска повече човек :smile: Хареса ми.

Все пак ти препоръчвам (винаги съм смятал, че авторът решава и че неговото мнение е по-важно от читателското, но все пак...)

- Пунктуацията... (помня едно ",но, когато", в такъв случай втората запетайка е излишна, пише се само пред първия съюз)
- Мисля, че някъде ненужно "накъсваш" разказа (с ***, някъде няма смисъл)
- Аз бих върнал за малко времето назад (когато заспива) и преди появата на самодивата (момичето, духа, няма значение, на мен ми напомня на самодива :) ) да разкажа за нападението на хайдутите, може би Мустафа е бил керванджия, който е превозвал ценен товар, или пък е бил началник на войскова част, а защо не и обикновен пазач или дервенджия (пазач на планински проход в турските времена, макар че те са били най-вече българи...). Бих го направил, защото иначе появата на момичето ми се вижда, някак твърде внезапна... Може би героят ще сънува въпросната ретроспекция (до колкото може да се нарече така) и ще се събуди уплашен, пък и читателите обичат битки хехе...
- Може би трябва да го направиш още по-мърляв, щом има ларви в раната си, значи се е скитал из горите доста дълго...

Това са просто някакви си идеи, мнението на автора е по-важно, а и е факт, че разказа ми хареса :smile:

Потребителски аватар
The God of Blood
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 698
Регистриран: нед мар 30, 2008 7:41 pm
Местоположение: Империята Малазан

Re: Пада мрак (или готовия вариант на разказа "Здрач")

Мнение от The God of Blood » съб яну 31, 2009 2:48 pm

Съгласен съм с абсолютно всичко. Явно ще трябва да направя още една редакция :wink:
"Зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост" - Дж.Р.Р. Толкин, "Децата на Хурин"
-----------
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18833
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Пада мрак (или готовия вариант на разказа "Здрач")

Мнение от deadface » съб яну 31, 2009 3:18 pm

И на мен ми харесва, обаче трябва да го редактираш.
Говориш за ниви, а от описанието на гората (Гъсти, рошави ели, криви борове, огромни смърчове) става ясно, че е иглолистна. Какви са тези ниви насред иглолистна гора високо в планината? Не мисля, че на такава надморска височина може да се отглеждат селскостопански култури.
Казваш, че кладенецът бил дълбок,
Всъщност беше кладенец, изграден от големи, обли камъни. Издигаше се на метър и петдесет от земята - едва няколко сантиметра над бурените, но, както мъжът установи след като хвърли един поглед вътре в него, беше дълбок. Много дълбок. Към три-четири метра, може би повече. На дъното му имаше вода - не много, около петнадесетина сантиметра - и в нея плуваха мъртви буболечки.
но три-четири метра е съвсем нормална дълбочина за един кладенец, дори е малка. Много кладенци достигат до 10-15 метра дълбочина, зависи колко дълбоко са подпочвените води.
Освен това главният герой няма как да разбере от един поглед, че на дъното му има петнадесетина сантиметра вода. Нито да види, че на повърхността й плуват мъртви буболечки. Не забравяй, че е нощ, а и водата в един кладенец винаги изглежда черна.
А в края на разказа казваш:
Нещо се изхвърли от стената и полетя към него.
Каква стена? Нали бяга през гората?
Впрочем, прави ми впечатление, че на места използваш неуместни думи. "изхвърли" е една от тях. Замени я със скочи/отблъсна/изстреля/хвърли се.
Изображение

Потребителски аватар
The God of Blood
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 698
Регистриран: нед мар 30, 2008 7:41 pm
Местоположение: Империята Малазан

Re: Пада мрак (или готовия вариант на разказа "Здрач")

Мнение от The God of Blood » съб яну 31, 2009 3:32 pm

И тук съм съгласен.
"Зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост" - Дж.Р.Р. Толкин, "Децата на Хурин"
-----------
Изображение

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1132
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: Пада мрак (или готовия вариант на разказа "Здрач")

Мнение от Vokial » съб яну 31, 2009 7:35 pm

Какви са тези ниви насред иглолистна гора високо в планината?
Само идея - Може да се превърне в пасище, или сечище в близост до някое малко българско село. А още по-добре - кладенецът да си в гората, сред дърветата, да е изоставен, може би около него да има руини на старо средновековно (или по-ново) селище, което е обрасло в храсти и огромни дървета (тук няма да има проблеми, селища колкото щеш в високите райони). :smile:
и водата в един кладенец винаги изглежда черна.
Казва се, че има луна, зависи от мястото кладенците не винаги са много дълбоки, така че ако се опише както трябва предварително, няма да има проблеми с мухите :)

Само още една препоръка, това не е проблем, но направи месото (което Мустафа яде преди да заспи) "сухо" или "осолено" (просто уточни, ясно е защо не може да е прясно... не само заради това че броди из горите, тогава са консумирали най-вече такова месо, хладилниците не са съществували, а и когато са пътували са минавали дни и дори седмици без да намерят подслон...) или му дай някои сухар. Мисля, че трябва да наблегнеш на някои дребни детайли в началото (по-нататък - гонитбата - всичко е добре описано).

Просто нямам търпение да го видя след редакцията!

Потребителски аватар
The God of Blood
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 698
Регистриран: нед мар 30, 2008 7:41 pm
Местоположение: Империята Малазан

Re: Пада мрак (или готовия вариант на разказа "Здрач")

Мнение от The God of Blood » нед фев 01, 2009 2:22 am

Идеите са страхотни... скоро ще го оправя и ще нанеса редакциите.
"Зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост" - Дж.Р.Р. Толкин, "Децата на Хурин"
-----------
Изображение

Потребителски аватар
The God of Blood
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 698
Регистриран: нед мар 30, 2008 7:41 pm
Местоположение: Империята Малазан

Re: Пада мрак (или готовия вариант на разказа "Здрач")

Мнение от The God of Blood » чет мар 12, 2009 2:35 pm

Ето редактиран вариант:

Цял ден бродеше из горите в подножието на планината. Раната в рамото му пареше и пулсираше болезнено, около нея непрекъснато кръжаха мухи. В самата рана помръдваха личинки, хранещи се с живата плът.
Изпод краката му хрущяха счупени клонки и мъртви листа. Зайци пробягаха на няколко пъти току пред краката му.
Проклети българи! Преди седмица (седмица ли беше? Може би) един от техните хайдушки отряди беше причакал него и групата му и резултатът бе показателен - всички от групата му бяха избити, а той се отърва само с тази проклета рана.
Единственото, което донякъде поддържаше настроението му, беше фактът, че именно той простреля и вероятно уби един от българите. Аллах, наистина ли всичко това се беше случило тази сутрин? Струваше му се, че оттогава са изминали векове.
И като псуваше и кълнеше, той така и не усети кога топлият летен здрач обгърна земята.
Прекрачи някакво поточе и продължи по животинската пътечка нагоре по хълма. Превали го и застана за миг, олюлявайки се, колкото да се огледа.
Право напред, през високите стволове на дърветата, той различи нещо като голяма поляна и закрета към нея.

****

Излезе на поляната и спря, усещайки се изведнъж неимоверно слаб. Чувстваше главата си странно лека, светът се завихряше пред очите му в цветна феерия. Приклекна и опря ръце на хладната трева, свел глава надолу. Затвори очи и ги стисна толкова силно, че в главата му проблясваха ярки звезди.
Стоя така, докато не усети, че му е малко по-добре. Тогава, без да се изправя, надигна бавно глава и съзря нещо в далечината - малко тъмно петно, ярко контрастиращо с пищната трева дори в сгъстяващия се полумрак.
"Това пък какво е?" - запита се. Помисли малко и реши да отиде до него. Стана и тръгна с бавни стъпки. Малки белезникави скакалци изскачаха от тревата и кацаха по панталоните му, но той не им обръщаше внимание. Кръвта от рамото му бе спряла да тече, но раната все още пулсираше.
Поляната - беше оградена отвсякъде с дървета. Гъсти, рошави ели, криви борове, огромни смърчове - всички те бяха надвиснали над краищата на поляната, сякаш в опит да я предпазят от стихиите. Докато мъжът вървеше през тревата и бурените, откъм гората долетя крясъкът на козодой.
Мъжът спира на няколко пъти, колкото да си поеме дъх, и накрая стигна до единственото нещо в цялото място, което не бе дело на природата.
Всъщност беше кладенец, изграден от големи, обли камъни. Издигаше се на метър и петдесет от земята - едва няколко сантиметра над бурените, но, както мъжът установи след като хвърли един поглед вътре в него, беше дълбок. Много дълбок. Вътрешността му бе абсолютно черна. По-нататък, скрити сред гъстата растителност, бяха руините.
Там - рухнала стена, тук - натрошени камъни. Останки, обрасли с пълзящи растения, рушащи се под безмилостната сила на природата. Мъжът спря за миг. Възможно ли беше това да е било църква? Или пък останките на някакво древно село са разпадаха тук, далеч от погледа. След кратък размисъл реши, че няма значение.
Турчинът - чието име беше Мустафа, седна на тревата и облегна гръб в каменната страна на кладенеца. Трябваше да си почине. Погледна към небето. Тъмнината бавно поглъщаше света. Мустафа сви рамене - е, в крайна сметка щеше да му се наложи да пренощува тук поради липса на по-добро място. Не му се обикаляше през нощта. Из тези гори дебнеха безброй опасности - вълци, мечки и хайдути. Щеше да му се наложи да е нащрек. Аллах, как му се щеше сега да е вкъщи! Трижди проклети да бяха онези неверни кучета, които ги бяха нападнали. Е, рано или късно справедливият бог щеше да ги накаже. Рано или късно.
Когато усети, че има достатъчно сили, Мустафа стана и отиде до най-близките дървета, за да събере клонки за огрев. Върна се при кладенеца, разчисти с ножа си голям кръг около него, после седна и стъкна огън. Точно в момента, в който пламъците весело затанцуваха към небето, мракът окончателно падна над поляната и планината. Мустафа се премести по-близо до огъня, свали ризата си и се зае да почисти раната с водата от манерката си. Когато приключи, тялото му бе мокро от пот - и тази пот не беше в следствие единствено на близостта му до огъня.
Извади от малката си торба парче осолено месо и започна да реже от него с ножа си и да яде. Устата му не желаеше храна, стомахът му - още по-малко, но храната щеше да му даде сили, а силите му трябваха. Изяде половината месо, другото зави и прибра. Отпи глътка от манерката, после завинти капачката й и я остави до себе си. Облече отново ризата си, после легна направо на земята, полагайки под главата си свития елек.
"Никога няма да заспя" - помисли си той, докато гледаше игривия танц на пламъците и пет минути по-късно заспа.

Сънуваше кервана.
Не беше много - няколко мулета, ала товарът беше ценен. Достатъчно ценен, за да струва живота на всички.
Някакъв комар кацна на врата на Мустафа и той го плесна разсеяно. А после забеляза засадата. Обаче вече беше твърде късно.
Проблясъци на изстрели, святкащи ножове и саби... всичко това се завихри в безкраен водовъртеж.
Али - по-малкият брат на Мустафа внезапно политна назад - дръжката на нож стърчеше от гърлото му. Куршум раздроби коляното на немия гигант Юсуф - втори го прониза в гърдите, ала той продължаваше да размахва закривения ятаган и да сече наред - или поне докато нов куршум не разкъса лицето му и той се свлече в прахта. Подплашените животни избягаха надалеч, товарът се валяше на земята.
Мустафа стреля и видя как един от хайдуците залитва рязко, смъртно ударен. А после самият Мустафа усети паренето - като нажежен нож, забил се в рамото му. Поне беше...

Дълъг, болезнен писък раздра нощта и го изтръгна от съня. Той отвори очи и видя, че огънят отдавна е изгаснал, а над цялото поле е изгряла ярката пълна луна.Див, сърцераздирателен вик се разнесе още веднъж в нощта и заглъхна в пристъп на чудовищен кикот. Мустафа примигна и се надигна на лакът. Вратът му изпука и той присви очи... и се сепна, внезапно доловил нещо в тихата лятна нощ. Звук. Някакъв звук. Точно зад него. Обърна се рязко, ръката му инстинктивно посегна към дългия нож. Спря по средата на движението и бавно отпусна ръка. Долната му устна лекичко увисна.
Съществото, което седеше на ръба на кладенеца, му се усмихна топло и приглади косата си.
Беше момиче - или поне приличаше на такова. Леката, ефирна дреха, с която беше облечено, бе мокра и прилепнала по тялото. Кожата на девойката бе бледа като самата надвиснала отгоре луна.
- Кккк... какво си ти? - Заекна Мустафа и се надигна рязко.
- Спокойно, не се плаши. Няма да ти сторя зло. - Гласът на момичето беше звънък като ромон на поточе, но някак... приглушен, като че идваше отдалече.
- Какво искаш?
- Последвай ме! - Девойката се изправи с лекотата и бързината на котка и се усмихна.
- Как....
Но тя вече тичаше напред, през огряната от лунната светлина поляна, като току се обръщаше, за да види дали той я следва.
Мустафа беше запленен от чудното видение - макар съзнанието му да твърдеше - не, да крещеше, че не трябва да прави това, той се изправи и я последва през полянката.
Към гората.

***

Малко преди да навлезе в гората, девойката спря, облегна се на някакво пречупено през средата дърво и се обърна да го погледне. Той беше на петдесетина метра от нея, изражението на лицето му не бе кръвожадно или похотливо, а само объркано.
Изчака го да се приближи още малко и се обърна.
- Хей, чакай! - Извика той, ала вече беше късно. Момичето тичаше сред дърветата, а смехът му се носеше в нощта.
- Последвай ме! - Извика тя някъде отдалеч. - Намери ме! Намери ме!
После се скри сред дърветата.
Мустафа се поколеба за миг - чудеше се дали не сънува все пак, после решително навлезе в гората.

Следваше смеха й - тъй звънък в тихата нощ. Някак особен, непозволен - сякаш нарушаваше покоя на Майката Нощ, той долиташе ту отляво, ту отдясно, ту някъде далеч отпред - понякога близо, понякога далеч. И неизменно повтаряше:
- Последвай ме! Намери ме!
И той я следваше, сякаш от това му зависеше живота.

***

Лека мъглица обгръщаше дънерите на вековните дървета, пълзеше и опипваше около краката му и поглъщаше сухите листа и иглички - застилаше като одеало главичките на гъбките.
Вятърът стенеше в клоните на дърветата, отронваше по някое листо или пък просто си играеше високо горе.
А Мустафа продължаваше да следва странното видение.
И най-накрая го видя.
Момичето седеше в центъра на някаква полянка - кръг разчистена земя сред гората, заобиколена отвсякъде с гигантски дървета и трътлести храсти. Стоеше там, чакаше го.
И той отиде при нея.
Понечи да й каже нещо, но тя допря пръст до устните си и закачливо му намигна.
Направи му знак да седне и когато той го направи, започна да танцува.

***

Мустафа гледаше запленен, неспособен да откъсне очи от налетите й бедра, гъвкавото тяло и примамливо полюшващите се, стегнати гърди.
"Сънувам - помисли си. - Наистина сънувам!"
Ала всичко беше прекалено истинско, за да е сън.
Или, ако беше, то това бе един прекрасен сън.
До момента, в който девойката спря да танцува.

***

В един момент тя стоеше пред него, в следващия я нямаше - изчезна, стопи се.
- Какво, да го вземат... - Мустафа се изправи рязко. - Хей, момиче, къде изчезна? Момиче? Къде се дяна, кучко крастава?!
Гората около него остана няма и глуха.
Мустафа извади ножа си с едно-единствено, рязко двежение. Гневът го беше обзел за съвсем кратко време. Очите му хвърляха мълнии, устата сипеше проклятия....
Нещо изпращя откъм гората.
Мустафа застина.
Клон ли се беше пречупил?
Да, сигурно вятърът беше...
Някакво движение зад него - бързо, като студен вятър.
Обърна се. Нищо. Само заобикалящата го от четири страни гора и луната, обливаща полянката с болезнената си светлина.
Ножът в ръката му изведнъж натежа.
Звук от драскане, някъде отляво.
Извъртя се с цялата бързина, на която беше способен, в посоката, откъдето идваше звукът.
Нещо подскачаше нагоре по ствола на някакъв бор - бързо, много бързо. Като катерица. Обаче не беше.
Нещото се скри сред клоните и боровите иглички.
Стискаше ножа до прималяване. Кокалчетата на пръстите му бяха побелели.
С крайчеца на очите си зърна друго движение - този път отдясно.
Още нещо се катереше нагоре с вълнообразни подскачания.
Изви се вятър, който погали лицето му. Мустафа изстена.
Някъде в далечината се чу трясък. Паднало беше дърво.
Нещо изписка дрезгаво някъде из гората. Отговори му още едно подобно изпискване от някъде другаде. И още едно. И още едно.
Сякаш нечия ръка докосна рамото на Мустафа и нечий глас прошепна в ухото му:
- За всичко, което си сторил. За всяка беда, която си причинил. За всяка девойка, която си насилил и за всяко дете, което си убил. За всички твои грехове - от раждането ти, до края на света....
Пръстите му изпуснаха ножа. Устните започнаха да шептят някаква молитва. От гнева му не бе останал и помен. Имаше само страх.
До ушите му не достигаше нещо обичайно като приближаващи стъпки, а някакво странно и зловещо съскане, шумолене, тракане и тътен, от които кожата му настръхна.
Разни неща започнаха да излизат от гората, подскачаха по дърветата, прелитаха дори от клон на клон. Не бяха прилепи. Нито катерици.
Приближаваха се. Към него.
Страхът отпускана и размекна ставите му. Сърцето му, и така препускащо, започна направо да думка.
Сякаш излязъл от някакъв унес, той започна да бяга - а единственият път беше през гората.
Съществата зад, около, пред него запищяха и засъскаха още-силно от преди. Ледените им писъци отекваха в гората като смеха на девойката - онова видение, което го беше довело тук.
Започна да тича сред дърветата, прескачаше паднали дънери, подхлъзваше се от мокрия мъх по камъните - но не спираше да бяга.
Нещо се изхвърли от някакво дърво и полетя към него. Удари лицето му. Ноктите пробиха бузите му, проникнаха навътре, в устата му, застъргаха зъбите и венците му. Болката бе мигновена.
Отстъпи назад, спъна се и падна тежко по гръб.
Нещо отхапа ухото му. Друго загриза чатала. Тълпяха се около него, подскачаха и цвърчаха.
Съзнанието на Мустафа продължаваше да крещи, че това не се случва в момента, че той продължава да спи до кладенеца. "Това е само сън" - казваше си. - "Само сън".
Ала болката бе истинска.
"Зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост" - Дж.Р.Р. Толкин, "Децата на Хурин"
-----------
Изображение

Потребителски аватар
shewolf
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 756
Регистриран: ср май 14, 2008 10:23 am

Re: Пада мрак (или готовия вариант на разказа "Здрач")

Мнение от shewolf » чет мар 12, 2009 3:07 pm

Браво, но с няколко малки забележки от моя страна :

:arrow:
Лека мъглица обгръщаше дънерите на вековните дървета, пълзеше и опипваше около краката му и поглъщаше сухите листа и иглички - застилаше като одеало главичките на гъбките.
- това изречение би подхождало повече на Ути Бъчваров :tooth: . Много умалителни, много нещо. А и "главичките" нещо ме смущава, не че "шапчиците" е по-подходящо. Може да го оставиш просто "гъбките" / ако държиш на умалителното /.
:arrow: А това просто ме разби
трътлести храсти
- направо ми развали атмосферата от разказа.
:arrow:
Гората около него остана няма и глуха
- "безмълвна" ми звучи по-добре.

И последно, че ме загложди любопитство. Какви същества са "разните неща" :wink: , в смисъл "нещата", които нападат героя. Стана ми ясно, че не са катерици или прилепи :rolleyes:

Едит: да не изляза твърде критична - приятно четиво се е получило.
Вeware what stalks You in the night
Вeware the Shewolf and her bite

http://www.plovdivmetalforum.net/smf/index.php


“The greatness of a nation and its moral progress can be judged by the way its animals are treated” Gandhi

Потребителски аватар
The God of Blood
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 698
Регистриран: нед мар 30, 2008 7:41 pm
Местоположение: Империята Малазан

Re: Пада мрак (или готовия вариант на разказа "Здрач")

Мнение от The God of Blood » чет мар 12, 2009 3:38 pm

Лесно ще ги оправя. А "трътлестите" храстчета не знам как са са промъкнали .... :tooth:
"Зло, събудено призори, до вечерта се превръща в Морготова радост" - Дж.Р.Р. Толкин, "Децата на Хурин"
-----------
Изображение

Отговори