Дата и час: Съб Май 26, 2018 8:44 pm

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]




Напиши нова тема Отговори на тема  [ 6 мнения ] 
Автор Съобщение
МнениеПубликувано на: Съб Мар 28, 2015 8:59 pm 
Offline
Commoner
Commoner

Регистриран на: Съб Мар 28, 2015 8:43 pm
Мнения: 3
Здравейте. Преди няколко дни попаднах на форума ви и забелязах, че имате WW(writing workshop). Не съм сигурен доколко работи в момента, но написах един разказ и ще съм ви много благодарен, ако го прочетете и дадете отзиви.
Жанр: Фентъзи.
Големина: 19 стр. Word, шрифт 12 Times New Roman.


Гещах смръщи лице над умиращия войник. Горкият нещастник продължаваше да диша, макар че бе направен на кайма.
"Малко му остава", помисли Гещах и изплю слюнката, напираща в устата му.
Войникът вдигна трепереща ръка и попита едва чуто:
- З-зле ли е, полковник?
Гещах го погледна - мъжът лежеше почти разполовен на спечения, почервенял от кръвта чакъл. Лявата половина на лицето му все още бе покрита от железния шлен, разтопен и разман, жестоко впит в плътта. Останалата част от шлема липсваше, вероятно просто бе изхвърчала, и нямаше кой да обезпокои сълзите, стичащи се от дясното око на войника. Той опита да се усмихне:
- Ще се оправя. Вие офицерите все това повтаряте... ще се оправя, няма нищо.
Гещах го погледна. С тъга и с признание за смелостта. "Значи ми прощаваш, че аз ще живея, а ти ще умреш?"
- Да, ще се оправиш.
После извади топченцето паракъл, обърна се наляво, където стояха тъмните, леко приведени в очакване фигури на Толст и Фар`арк и надясно, към Лафасен, който подмяташе ножа си нервно.
- Ако нещо стане, убийте го - каза им Гещах и подхвърли белезникавото топче във въздуха.
Само след миг кристалчето се пръсна в оранжевата скална пръст и играта започна - паракълът го засмука като буреносен вятър, заплашващ да откъсне мускулите из костите му. Гещах се изви назад в бегъл опит за съпротивление, преди да усети, че гръбнакът му ще се прекърши. Тогава просто се пусна и полетя напред във въртопа от сиви и черни цветове превит като бебе. Приземяването беше твърдо - по лице и право по грапавия трошляк. Всичко изведнъж притихна, а Гещах, заобиколен и притиснат към земята от оглушителната тишина на този свят, изплю пръстта от устата си и се надигна несигурно.
Толст и Фар`арк все така си стояха отляво в привичните си застрашителни стойки. Лафасен гротескно бе обърнал лице към бялото слънце, а ножът му бе замръзнал във въздуха. Но Гещах сведе поглед към умиращия войник - болка и изненада бяха изкривили дясната половина на лицето му.
"Няма време", прошепна нечий глас в ума му.
- Млъквай - отсече Гещах и думите му екнаха в целия свят като в пещера.
Без да се бави повече се захвана с преместването на Толст. Залакиецът бе предвидил тежестта си, оставяйки една трета от снаряжението в краката си, така че Гещах го подхвана през кръста и го надигна сравнително лесно. Внимаваше с траекторията, по която го придвижва - закачеше ли крака му в нещо, Толст дълго време нямаше да може да си го ползва в реалния свят.
"Ако оцелее, след удара."
Започна да го пуска съвсем плавно така, че петите на залакиеца едва докоснаха земята. Толст беше най-лекият от групата с тегло около седемдесет килограма при височина малко над метър и седемдесет, но заедно с двете месингови пластини на гърдите и гърба и останалата част от бронята си тежеше почти сто и двайсет. Гещах се беше задъхал, разкърши гърба си и приятното пропукване, лекото треперене на ръцете, изтръпването на крайниците, мощните удари на сърцето дадоха да се разбере, че тялото му очаква още натоварване. Хубаво. Значи отварите на Лафасен действаха.
Огледа подредбата на мъжете - беше се оформил достатъчно добър триъгълник между Фар`арк в далечния ъгъл и Толст и Лафасен в близките. Между всичките лежеше войникът. Останал доволен, Гещах отиде до него с камата си в ръка и...
- Това е опасно - чу меден меден женски глас зад себе си.
Гещах въздъхна и се обърна бавно, проследявайки с очи линията на белия като кост хоризонт.
"И така... намерихте ни, в крайна сметка."
Не каза нищо на жената, която се изправяше на десетина крачки отпред. Нямаше вятър да развее бялата й дантелена рокля, нито черните й къдрици, светът бе мъртъв, изпит от цветове и красота.
"А щеше да е красиво."
Усмихна й се вяло, със съжаление.
- Не го прави - каза тя.
- Защо?
Вече стискаше топче паракъл в дясната си длан. Възнамеряваше да го използва, веднага щом си поговорят, или при нужда.
- Безсмислено е - отвърна му жената и Гещах се подсмихна.
- Имаш ли предложение за мен? Или си дошла да пробваш магьосничеството си?
- Сделка? - изненада се тя. - Какво искаш?
Гещах се замисли за момент.
- Ти ми покажи случилото се... и двамата си тръгваме живи.
Тя повдигна вежда, едва подтискайки усмивката си.
- Сериозно ли мислиш, че ще оцелееш, ако умът ти ми падне в ръцете, полковник? О, или капитане? А не беше ли и майор по някое време?
Усмивката му изстина.
"Значи знае."
Вдигна топченцето паракъл пред очите си...
- Недей! - извика жената и Гещах мигновено усети паренето на глифовете по ребрата си. Смачка паракъла с усмивка на уста.
Усмивка, разцепена от агонизиращия вик, последвал отварянето на следващия свят. Крясъкът се откъсна от гърдите му, когато новото засмукване го поде, откъсвайки с плясък бронята от гърба му. Гещах полетя след нея, опитвайки се да се съпротиви, да остане в съзнание и жив. Тягата го смаза на кълбо, заразмята го из чернотата, която той виждаше, и накрая го изплю върху скален отломък. Въртя се по режещата черна скала, докато ръцете и краката му не изтръпнаха от болка. Когато най-сетне спря, пльоснат по лице, не можеше да възприеме къде се намира, какво е станало, какво трябва да направи.
"Побързай, полковник", прошепна познатият глас и го накара да надигне глава.
Обликът на черния, потънал в сажди град танцуваше пред очите му като водна повърхност. Гещах се изправи колебливо и го огледа - надлъж и нашир се простираха гранитните стени, опасващи замрелия град като колан. Над тях се извисяваха тънки черни кули като ръце на удавник, протегнати към млечнобялото небе.
"Значи смъртта вече е сложила ръка над ума ти, войниче.", помисли Гещах и потръпна. "Трябва да действам."
Изправи се с мъка и се огледа, преценяйки дали иска да се набута в устата на лъва - стоеше на скален зъбер, обгърнат от сива мъгла. Закрета надолу с въздишка. Зад него мъглата малко по малко започна да поглъща зъбера.
"Без връщане назад... Така да бъде", усмихна се Гещах.



Търсеше определен спомен. Можеше да влезе в някоя от изоставените къщи, да разгледа изкорубените им вътрешности, натъквайки се на нечии привидения, разиграващи пиеска - може би на момиче, което слага вечерята? или на млада жена, кърпеща дреха? -, но на Гещах му трябваше нещо друго. Нещо разиграло се тъкмо преди час или два, някъде на широко и открито място. Затова той продължи по тясната, криволичеща уличка, изоставяйки съборетините - в тях имаше само изоставени спомени; дребни, забравени случки. Важните неща бяха в по-големите постройки. Кулите вероятно бяха моменти на гордост и щастие - едната със сигурност бе раждането на момиченцето му. Под тях, под целия град, вероятно имаше подземия, лабиринти, понякога и крипти. Всички неща, които ни се иска да потулим до забрава, но те винаги оставаха някъде там, някъде в най-тъмните ъгли на душата, криещи се, но отвреме навреме нашепващи за себе си.
Но къде стояха спомените на бесен, необоздан страх? На нечовешка паника и смелост? Някъде, където всеки може да ги види, или дълбоко потънали в тиха тъмнина?
"Той е смел", напомни си Гещах. "По всяка вероятност се е опитал да ги спаси... Така че да бъде площад."
Изведнъж градът се разтресе и Гещах приклекна, оглеждайки клатещите се сгради. Грохотът беше оглушителен. Мазилките на къщите се нацепиха като паяжини, отлепиха се и се стовариха върху каменната улица. Гещах не помръдна. Освен надигналата се прах, нищо друго не го засегна.
"Излизай", прошепна някой.
Излезеше ли сега, оставаше с празни ръце.
"Не, не с празни ръце. Изляза ли сега, оставям смъртта на хилядите хора да бъде напразна."
- Още! - изрева и гласът му изкънтя по улиците.
Трябваше да действа бързо и точно.
"Къде се намира площад в един град?"
Съдейки по външните стени, този град беше с форма на окръжност. Всяка крива уличка беше единствена, нямаше успоредна.
"Значи се вливат на едно място като река, в центъра. А дали има само един център?"
Нямаше време да го мисли. Затича се надолу по уличката, вдигнал кърпата пред устата си. Зад гърба му долетя нов грохот като от огромна каруца, пусната по коларски път.
"Стените... Градът се срутва."
Страхът задраска по врата му. Гещах хукна надолу, отблъсквайки се от стените, където завойчетата бяха по-тесни. След миг излезе на по-широка улица, загърната от тежък бял прах. Влетя в него, махайки с ръка напълно безрезултатно.
Отзад грохотът се усили.
"Бързо, полковник!"
- Млъквай - кресна Гещах, спринтирайки по... улицата? Не знаеше къде се намира, около себе си виждаше само млечна мъгла.
Изведнъж долови някакъв хор от гласове.
"Ехо от срутващите се сгради?"
Не. Бяха хиляди. Долитаха отчаяни викове, крясъци, молитви към някой бог...
"Битка.. Тук е!"
Тъкмо когато си го помисли, пред очите му изскочи редица войници. Нямаше време да спре, просто им налетя и мина през тях все едно ги нямаше. Оказа се сред множество побеснели хора, дърпащи се, бутащи се, борещи се за живота си. Войниците ги сечаха като фиданки. Писъкът на тълпата пръскаше тъпанчетата - плач на деца, женски крясъци, животински рев.
Гещах усети нечия ръка на рамото си.
- Да... Това се случи - каза войникът примирено.
- Ти? Кои са те?
Той сви рамене с лека насмешка.
- Имперски.
"Не, не може да са имперски части", помисли си Гещах, но очите му показваха обратното. Войниците-привидения бяха обковани в черна броня, същата която и Гещах бе носел някога, забиваха широки едноръки мечове Острие, същите каквито бяха на въоръжение в имперската армия и работеха съсредоточено и безпощадно, така че скоро постлаха в краката си килим от тела.
"Предателство!"
- Хайде - кимна настрани войникът.
- Накъде?
- Ще видиш - отвърна той през рамо.
Гещах го последва в мъглата. Кънтежът на битката продължаваше от всички страни и след миг, когато войникът спря, наоколо се откри нова сеч. Този път дузина певански войници се опитваха да защитят пищящата тълпа - обграждаха я в квадрат като кучета пазачи. Един от тези войници се стори познат на Гещах.
- Опитахме - поклати глава войникът. - Бог да ми е свидетел, че направихме всичко възможно.
- Никой не ви вини - каза Гещах и смръщи лице, когато квадратът на певанците се пропука от едната страна и клането започна.
Мечовете зашибаха хората, заплиска кръв, тълпата се люшна назад,. Един дрипав мъж обаче се нахвърли върху имперските войници. Гещах изпита съжаление, знаейки че никой не е оцелял този ден. Може би това беше нечий брат, нечий съпруг, или пък баща, опитващ се да предпази детето си? Нямаше значение. Той успя да изтласка имперските войници съвсем малко, колкото певанците да опитат да възстановят отбранителния квадрат.
После блесна ударната магия. Гещах притвори очи и усети избуялата жега, макар да знаеше, че съзнанието му си играе с него. Когато ги отвори, мъжът беше изчезнал. Нито една следа нямаше от него, нито едно петънце кръв или обгорена плът. Хората бяха изпопадали като покосена от вятъра трева, само певанските войници от другата страна на квадрата стояха на краката си.
Внезапната тишина се разцепи от нова ударна магия. Гещах веднага позна единствения войник, който скочи напред. Единствения, носещ щит. Магическият удар се вряза в щита и го пръсна - метална люспа колкото глава излетя назад, а останалата част се стопи в ръката на войника като масло. Той изрева, тръсна ръката си отревисто и се понесе в атака.
Телепортът го глътна мигновено. Като по сигнал другите войници и хората замръзнаха по местата си. Възцарилата се тишина пръсваше тъпанчетата.
Гещах погледна мъжа до себе си с уважение.
- Разбирам войната - каза войникът с наведена глава - , но не разбирам що за копеле ще прати пиромант срещу невъоръжена тълпа от... простички хора. Това не е водене на война, това е...
- Геноцид? - довърши Гещах.
Войникът вдигна помътнелите си очи.
- Не си от нашите, нали? Дори и най-откачените ни полковници не слизат при нас да си цапат ръцете.
Гещах си замълча. "Не, певанецо, пред това всички сме на една страна."
- Можеш ли да отмъстиш?
- Мога. Но ми трябва магьосникът - отвърна Гещах и потръпна от едва забележимата усмивка на устата на певанеца.
- Ела, това все още е моят ум.
Замръзналата сцена потъна в бяла мъгла. Повървяха известно време в мълчание и Гещах се зачуди дали наистина войникът може да си спомни какво се е случило? Дали не се скитаха безцелно? Загубването в ума на умиращ навяваше лоши мисли, а и главата на Гещах отдавна кънтеше от предупреждения.
"По-бързо, полковник."
"Излез сега или умри с него."
"Излизай!"
Но Гещах беше твърде близо.
"Толкова близо... Още съвсем мъничко и ще видя спомена, ще видя лицето на предателя..."
"Или ще умреш, Гещах", отекна нечий глас.
Гещах спря. Знаеше, че войникът ще го усети и така и стана - мъжът се обърна очудено.
- Не искаш ли да...
Гещах поклати глава.
- Почти не се усетих. Беше тооолкова близо - показа с пръсти.
Изведнъж мъжът се захили. После погледна злобно, като заклещен вълк.
- Какво ме издаде?
Гещах сви рамене.
- Нищо.
Мъжът изрева победоносно, в същия миг ръката му се стрелна напред и магията изригна, сечейки въздуха.
- Санаре! - извика Гещах и усети как пространството се разцепва.
Нещо огромно и нечовешки силно го задърпа назад. Гещах полетя сгърчен като червей. Запремята се из въздуха, загубил представа за горе и долу, за време и място и за цветове - имаше само черно и бяло.
Поредният свят го изплю, само за да го приеме предишният. Озова се обратно в тялото си, усмихвайки се насмешливо на жената. Очите й светнаха миг след неговите. Тя се спусна към него, кряскайки кратко заклинание и се оказа напълно неподготвена за ножа, хвърлен от Гещах. Острието я удари с плясък в стомаха и изкара всичкия й въздух.
Енергийното й заклинание обаче се задейства - като обръч около нея се надигна звукова вълна, която отхвърли Толст, Фар`арк и Лафасен настрани. Гещах легна и се прилепи към земята, така че вълната мина над главата му. Обърна се вихрено по гръб и запрати последния си нож към летящия във въздуха Лафасен.
- Санаре! - извика отново.
Неговият свят сякаш го хвана за яката и го дръпна с цялата си мощ. Гещах успя единствено да изхъхри от болка преди да бъде запратен като гнила ябълка по жежкия, оранжев чакъл. Безброй цветове избухнаха в главата му, примесени от милярдите звуци на този свят - съсъкът на пясъка, поет от вятъра, пронизващото жужене на някакъв бръмбар и след това изненаданите викове на другарите му.
Опита да се надигне - жестоко му се виеше свят, и в резултат червата му се сгърчиха.
- Тук са! - изрихтя отчаяно в опит да предупреди останалите.
Чу прокъсването на пространството, предвещаващо отварянето на телепорт.
- Във формация! - проехтя ревът на Фар`арк.
Някъде отдалеч идваха болезнени викове. После изведнъж въздухът затрептя и земята потрепери от освободената ударна магия. Сблъсъкът беше оглушителен. Нещо изсвистя и нечие тяло тупна глухо.
Гещах опита отново да си надигне и този път успя да седне. Не усещаше нито един от крайниците си, чувстваше се като пиян.
Видя, че Фар`арк беше поел магията с щита си и двамата с Лафасен се движеха компактно. Единият от магьосниците беше проснат в локва кръв, със стрела, стърчаща от врата му.
- Полковник, арбалет! - подвикна Лафасен и запрати празния си арбалет към Гещах.
Другите двама магьосници - между които и жената - се разделиха на две и запристъпваха около Фар`арк като вълци.
Гещах използва момента, за да се увери, че наистина Толст е запратен на трийсетина метра настрани. Войникът пищеше от болка.
"Господи... "
Последва нов тътен и поредната магия, спряна от щита на Фар`арк. Исполинът изрева и се втурна в атака. Жената се възползва и магията й го помете отстрани. Миризмата на изгоряло удари Гещах в очите. Той се забори отчаяно с арбалета, но ръцете му бяха като дървени.
- По дяволите, хайде!
- Ще ти дам бърза смърт, ако се предадеш - извика жената.
Гещах вдигна поглед, тъкмо когато тялото на втория магьосник се стовари тежко на спечената земя. Лафасен се засмя презрително и показа двете малки ножчета в дланите си.
- Да видим кой кого, магьоснице.
Арбалетът щракна, Гещах пусна една от стрелите си в улея и.. Въздухът затрепери. Надигналата се жега го плисна в лицето и той се сгърчи на земята.
"Лафасен!"
Вдигна се отново, пренебрегвайки крещящото си от болка съзнание. Огнената вълна запърли косата му. Гещах стреля в средата й, там където смяташе, че е магьосницата. Стрелата писна и миг след това огънят се върна обратно сякаш нещо го глътна.
Жената го погледна изненадано, опипвайки червената ивица на лицето си. В същия момент Лафасен скочи от мястото си като ужилен.
- Не, не я убивай! - викна Гещах.
Ножът на Лафасен присветна за едно премигване, краката на магьосницата се подкосиха и тя изтупа на земята, надигайки облак прах.
- В Бездната да пропаднеш, кучи сине! - изрева Гещах на ухиления Лафасен. - Тя ми трябваше, проклет да си!
- Не е мъртва.
- Обясни!
- Ударих я с дръжката на ножа ти.
- Ножът ми?
- Тоз` път не те лъжа, ако щеш вярвай, ама баш от небето си падна!




- Нищо ми няма - избоботи Фар`арк.
Гещах погледна окървавената му, изпържена ръка и червата му се усукаха.
- Разрешете да се пошегувам, полковник - ухили се Лафасен. Стоеше до овързаната за един кол магьосница, зашивайки раната на стомаха й.
Двамата с Фар`арк се драпаха още от Гавадар, Гещах им беше свикнал.
- Разрешавам - рече и се отпусна на един камък. "Сега ще е за прасето."
- Има ти, Фар. Миришеш на печено прасенце - изкиска се Лафасен.
Исполинът се изплю показно в краката му.
- Не цивря от драскотини, войниче, обаче ако беше малко по-бърз, тая кранта нямаше да ме препече.
Лафасен сви рамене.
- Същото се отнася и за теб.
Тръгнаха след около час, когато най-накрая успяха да натикат една от отварите на Лафасен в устата на Фар`арк.
- Нямам нужда от такива горчиляци! Нищо ми няма! - ревеше исполинът, но в крайна сметка склони. Нарами Толст и тръгнаха.
"Толст."
Гещах поклати глава. И двата крака на младия войник бяха строшени като клечки. Беше запратен на цели трийсет метра настрани, а Фар и Лафасен почти не бяха помръднати от местата си.
Гещах се опита да обясни на двамата, че това е заради магьосницата и ударната й вълна, но сам не си вярваше. Дори и ударната вълна да беше повлияла повече на Толст, то какво повлия толкова на ножа?
"Не... Те бяха прави. Не трябваше да използваме паракъл."
Измъкна едно сребристо топченце и го огледа. Какъв избор имаха? Никакъв. Станалото - станало. Гещах прибра топченцето и огледа спътниците си. Фар гордо носеше на гърба си Толст, а Лафасен мъкнеше магьосницата като парцалено плашило. Дращеха се като котки, но под маската, удобно надявана след дългите години на професионален войниклък, прозираше притеснението им, стаеният страх.
Гещах така и не им беше обяснил, че магьосницата е от техните. Вероятно тя, или някой неин колега, беше убила певанеца. Дръпнала го бе в телепорта и после за него е имало само ослепителна светлина и помрачаваща ума агония.
Така и нямаше да им обясни.
В лагера пристигнаха късно вечерта. Посрещнаха ги безмълвните намръщени лица на постоваците - ветераните на сенешал Бадая. Приличаха на мраморни статуи в черните си брони. Зад тях в идеален ред се изпъваха хиляди палатки, море от пурпур на фона на светлосиньото нощно небе.
- Чиста ли е нощта, братко? - тихо попита един от ветераните.
Гещах спря и го погледна. Усети, че останалите чакат изненадани. Не знаеха, че е Червено сърце. Нямаше и нужда да знаят.
- Нищо няма в нощта. Чиста е.
"Нищо по-страшно от теб.", мисълта го удари в челото.
"Трай, да не съжалиш."
Ветеранът кимна и те продължиха покрай палатките.



Бадая се почеса по челото, загледан в тавана на палатката си. Усещаше го. Нещо идваше.
"Остаряваш."
Нали и Оувил му беше казал това:
- Остаряваш, старче. Започваш да се притесняваш за глупости. Просто го карай по-смело и да не ти пука, иначе кой знае. Може някой да те помисли за слаб?
- В свят, пълен с капани, пале, се върви на пръсти. А ти ме караш да препускам. Да не би да съм станал слаб в твоите очи?
Оувил беше цъкнал с острото си езиче и после се бе изнизал в знойния ден.
"Остър, но честен."
Бадая се надигна и зашляпа бос към масата. Кокалите го боляха. Тъпа, непрестанна болка, неуморна като предплатена курва.
Загледа се в празната чаша. Беше жаден, първо мислеше вода да си сипе, но то се видя, че тази нощ няма да спи, така че се наведе и взе бъчонката вино.
"И тази проклета земя."
Заради нея беше всичко това. На кого му бе нужен Певан? Смотан, беден град твърде на юг в Каджитския халифат. Не ставаше ни за отбрана, ни роби щяха да се вземат от него. Просто една знойна дупка в гъза на географията.
"И мен ме тикнаха в нея."
По каква причина го бяха пратили тук? Бадая се ухили - сещаше се за поне 4-5. Може би скоро щеше да прибави още една към списъка. Стига работата с Каджитския халиф и онази проклета курва Аная да мине.
Отвън се чуха стъпки. Бадая вече се бе научил да познава офицерите си само по стъпките. Това беше онзи лигльо Салзми, който очакваше повишение и тази година. Платното прошумоля тихо.
- А, господин сенешал, вие сте...
- Казвай.
- Искат аудиеанция с Вас, господин...
"Остарявам, а?"
- Кой?
- Онзи червенокос чужденец и тримата с него. Хванали са няка...
- Кажи му, че аудиенцията е разрешена.
- Слушам, господин сенешал - Салзми изприпка навън.
"Аудиенция ли искаш, пепелянке? Ще ти дам аудиенция."
Бадая отпи дълбоко от виното. Приятен хлад се разля по гърдите му.
Тази червенокоса змия му я стовариха в лагера преди няколко дни. Само слухтеше и разпитваше хората. Търсеше нещо, но Бадая нямаше представа какво. Може би нещо, с което някой враг да го изнудва? Онзи сенешал Падроне например, дето се чудеше как да докопа южните армии. Сигурно е негов човек.
Отвън приближаваха хора. Бадая се обърна и ги изчака с чаша в ръка да влязат. Както винаги първи беше червенокосият. Усмихна се в поздрав, но Бадая не му отвърна. После влезе някакъв огромен мъжага с войник на гърба и накрая в палатката се напъха нисък мъж, стиснал...
Бадая изтръпна. Бяха я хванали. Колко ли им е признала? Не изглеждаше като измъчвана, макар и раната на корема й. Вероятно я е получила, докато се е опитвала да им избяга.
"Тъпа курва. Казах й да внимава, да не ме постави в неудобно положение... Спокойно, старче. Ще го измислиш и сега."
За какво бяха дошли? Сигурно да го изнудват, иначе още сега щяха да са го предали на онзи Палдроне.
"Значи сделка."
Добре, сделка можеше да бъде сключена.
- Салзми - помаха с ръка на офицера, - върви повикай Оувил, моля те. Хайде, тичай.
- Слушам, господин сенешал.
Червенокосият се усмихваше.
"Ще ти я изтрия тая усмивка, гад мръсна. Ще го запомня това."
- За какво е това, господа? - попита Бадая. - Искам обяснение.
- Разрешете да доложа, господин сенешал - излая червенокосият и Бадая вдигна вежда. "Добър е."
- Разрешавам.
- По поръчение на негово величество сенешал Падроне, пълководец на трета и четвърта Северни армии, аз и моите другари разследвахме... интересен случай.
Бадая се напрегна. След встъпителните глупости идваше време за същината. Щеше ли да го обвини в нещо или не?
- Не мога да ви обясня точно същината на начинанието си, господин сенешал, но задържахме тази магьосница с обвинения за масово убийство. Тя ще бъде обстойно разпитана и предадена на съответните органи.
На Бадая му прималя. Постара се да си придаде безцеремонен вид и се облегна на масата. "Обстойно разпитана... Брутално изтезавана."
Щяха да изкопчат всичко от нея, всичките му планове, всичките амбиции. Не. Не можеше да го позволи. Този червенокоско и чаровната му усмивка...
"Направи грешка, приятел. Да не беше споменавал Падроне и щеше да преживееш и тази война. Вече не мога да рискувам."
- Господин сенешал?
- Да, полковник, свободни сте. Благодаря за информацията.
Червенокосият кимна отсечено.
- Благодаря, господин сенешал - и се обърна да си върви.
- Но тя ще остане при мен - допълни Бадая и скри усмивката си в чашата вино.
Червенокоското се извърна с вкаменено лице.
"Винаги ли гледаш като отровен или си прекалил с отварите?", помисли си Бадая и в този момент бе сигурен, че е заради отварите. Сам бе изпитвал страничните ефекти, сред които бе и костно бялото лице и пълното изтощение.
Червенокосият направи грозна гримаса, от която кожата му стана шуплеста като цедена извара.
- Разбира се, господин сенешал.
Бадая си позволи лека усмивка. Победата му бе пълна.
"В какво ще ме обвиниш сега? Кого ще изтезаваш?"
Може би още тази вечер Аная щеше да направи някое гениално заклинание и да се измъкне през всичките защити. Или пък щеше да прелъсти някой войник и да го накара да я пусне. Ха! Още по-добре. Така щеше да се оттърве и от смотания Салзми.
"Остарявам, а?"
Оувил се показа на вратата. По дяволите, младокът вървеше като котка, никой не можеше да го усети.
- Запозна ли се? - посочи към вратата Бадая.
- Пфу, не - Оувил влезе и си взе чаша. - Но ги видях, да.
- Хубаво. И четиримата.
Младокът вдигна очи колебливо.
"Има още да учи."
- Тази вечер.
- Ахам - измърмори Оувил и гаврътна чашата си на един дъх. После се затече към вратата, да изпълни задачата.
"Усложлив младеж. Затова го харесвам."


- Разрешете да говоря свободно, полковник - помоли Лафасен.
Гещах веднага усети сърдития му тон.
- Разрешавам.
- Полковник, вие сте по-тъп и от Фар, а това си е цяло постижение.
Гещах сви рамене и си продължи между палатките.
- Не разбирате ли, дявол ви взел? Виновникът беше в ръчичките ни, а вие го предадохте на онзи кучи син Бадая, да му се свети името и всички други глупости.
Гещах почти се усмихна. Нито Лафасен, нито Фар имаха представа, че виновникът не е магьосницата, а Бадая.
"Кажи им."
"Трай, казах."
Свиха надясно между палатките. Станът беше притихнал в мрака. Жива душа не се мяркаше.
- Абе вие да не сте...
Гещах се извърна към него и ниският мъж се отдръпна леко.
- Да не сте обелил и дума повече, ефрейтор. Подайте жалба към военно разузнаване, ако толкова имате какво да кажете.
Фар`арк се изхили подигравателно на Лафасен и мина покрай него.
- Добре де. Аз само си говорех.
Гещах се пресегна и стисна Фар за ръката. Исполинът се извърна въпросително.
Мястото изглеждаше подходящо. Опашката им ги беше изгубила за миг, така че Гещах се възползва - измъкна кожената торбичка пълна с ахран от колана си и посипа в кръг около тях. Червеният прах засия в мрака.
Фар явно не знаеше какво да прави и Гещах трябваше сам да го дръпне в кръга.
"Готин номер."
"Учи се... в тишина."
"Много смешно, отворко."
- Слушайте и мълчете - каза Гещах на двамата. - Тази нощ искам да се навъртате около палатката ми. Нищо не е свършило.
- Смяташ, че може да има още магьосници? - попита Лафасен.
- Нищо не смятам. И да смятам, теб не те интересува, ефрейтор.
- Простете, полковник.
- Фар, Толст остава с теб или го скрий някъде, но в никакъв случай не го оставяй в твоята палатка или в тази на Лафасен. Въобще не припарвайте до вашите, ясно?
- Ясно - отвърна Фар`арк. Лафасен понечи да попита нещо, но Гещах го спря с ръка.
- Изпълнявай и мълчи.
Гещах им кимна за последно и разрита ахрана. Преди отново да тръгне, се обърна - черна фигура ги наблюдаваше край една от палатките.
Гещах се подсмихна и подсилените му от поредния горчиляк очи се присвиха срещу младия мъж.
"Виждам те."





Гещах се навря под леглото си и се заслуша.
"Нищо не съм направила."
"Избила си стотици невинни, невъоръжени, съвсем обикновени..."
"Добре, добре. Нищо нямаш срещу мен. Сенешалска заповед, как да не се подчини човек?"
Нямаше какво да й отвърне. Можеше да излезе напълно чиста от това, ако наистина е следвала заповеди.
"Ще си платиш рано или късно."
"Съжалявам, отворко, ама е по-добре да е късно."
Гещах сви рамене и кожените му дрехи обраха прахта. Десетхилядна армия се разполагаше в лагера, а нощем бе тихо като на гробище. Можеше да чуеш стъпките на промъкващия се в сенките, да разбереш точно откъде идва, как спира, как сваля предпазителя на арбалета с приятно изчаткване.
Въздухът засвистя. Кожената палатка затанцува под ударите на стрелите, забиващи се в дърво и метал.
Гещах си лежеше под леглото, чешейки се по врата и си мислеше, че това съвсем точно прилича на градушка. След миг пороят от стрели спря.
"И срещу Балтазар нямаш нищо, Червено сърце. С вързани ръце си."
"Така ли?"
"Точно така. Само предположения ти се въртят из главата. Дори и да са верни, какво можеш да докажеш, а? Само луд ще повярва на историята ти за сенешала предател."
"Да... Само предположения. Никога няма да успея да докажа, че Бадая е поръчал прочистването на цял Певан пряко на всички заповеди на императора. Вероятно е сключил сделка с Каджитския халиф за това малко клане. Нали се сещаш, само едно малко клане, колкото да покаже на разединения Каджитски халифат на какво са способни чужденците. Умно. И особено трудно за доказване. Кой ще ми повярва? Кой ще повярва, че имперски сенешал е предател?"
"Сега вече мислим еднакво. Радвам се, че стигнахме до..."
"Освен ако въпросният сенешал не се опита да убие Червено сърце."
Мълчание. Изсипа се нов залп стрели, едва 4-5, които изкънтяха вяло в нощта и после потънаха в тишината й. Гещах се измъкна изпод леглото. Излезе навън и накрачи трупа, проснат пред палатката. Встрани се мяркаше тъмна фигура. Гещах присви очи и помаха на Лафасен да идва.
"Ти...Хитро, червенокосо змийче..."



Зората тъкмо пукваше. Светлосиньото подгони мастиленочерното по небосвода като капка светла боя, разтваряща се в чаша катран. Жегата на предстоящия ден се усещаше отсега.
Стражите пред палатката на сенешала го видяха отдалеч и когато наближи, положиха длани върху мечовете си. Две безкомпромисни статуи на мълчаливи убийци.
Гещах им показа печата си на Червено сърце и те се отдръпнаха безмълвно. Спря пред палатката. Чувстваше се толкова изтощен, от всички тези лъжи и дребни амбиции, от жалката алчност, от гнусния егоизъм. Обърна се към пазачите:
- Каквото и да стане вътре, отдавна го е очаквало.
Мъжете кимнаха и Гещах влезе.
Въздухът беше спарен и натежал от миризма на мухъл и пот. Мършавото тяло на Бадая лежеше по очи на мръсната кошетка.
"Натряскал се е, за да заспи."
- Сенешале - повиши глас Гещах.
Никаква реакция.
Търпението му започна да свършва.
- Бадая! - изрева.
Старецът изстена и примижа срещу светлината, процеждаща се от процепа на палатката.
- Кой... Какво е станало...
- Ставай.
Той се надигна несигурно и затърси чехлата си с крак.
- Майната й на чехлата ти. Ставай ти казвам!
Бадая я остави и седна в леглото.
- Къде е Оувил? Ти да не си онзи черв...
- Мъртъв. Оувил захапа прахта.
Бадая се задъха. Опитваше се да смели информацията и колкото повече го правеше, толкова повече очите му помътняваха от сълзи.
Гещах го съжали в този миг.
"Този нещастник ли гонех? Един нищожен, отчаян старец?"
Побелелият сенешал сведе глава.
- Ти ли го уби?
- Не. Приятел.
Спогледаха се. Всичко беше ясно, Бадая просто отлагаше. Впиваше нокти в живота си, търсеше някакъв изход като заклещен звяр, който е готов да падне на колене и да се моли.
"Трябва ли да го убивам? Това ли правя? Убивам прекършени хора?"
"Убий го, Гещах", чу в главата си.
- Защо си дошъл? - попита Бадая с трепещ глас.
- За да ти подаря нещо - каза Гещах и измъкна широкия меч от гърба си. - Един приятел ми го даде и му обещах нещо.
Бадая опипа острието и се намръщи.
- Този е от нашите мечове...
Очите му се разшириха от разбиране.
Гещах хвърли печата си на Червено сърце на земята пред Бадая.
- Знаеш си присъдата - промърмори.
Проблесна мечът и плисна кръв.
Гещах хвърли оръжието настрана, наведе се и взе печата си. Лъвска озъбена глава. Чисто злато, сега оцапано с гъсти капки пурпурна кръв. Избърса лицето си, единствено размазвайки кръвта по него и се обърна към жената, завързана в ъгъла.
"Готова ли си да се върнеш в тялото си?"




Пустинята се изпъваше напред, безкрайно оранжево стъкло напечено от питата на обедното слънце.
- Беше свиня. И си го получила - усмихна се кокетно Аная.
Гърлото на Гещах бе спечено и прегракнало от пясъка.
- Да - изхриптя той. - Свиня.
Магьосницата яздеше кобилата си съвсем леко, а Гещах вървеше до тях. Вкочаненият му гръбнак го пронизваше от болка, решеше ли да се качи на седлото.
- Значи паракъл, а, отворко? - попита тя.
- Да. Паракъл.
Настана миг мълчание, в който тя явно очакваше обяснение, но Гещах не си направи труда. Загледа се в тънката бяла линия на хоризонта. Споменът го накара да се усмихне леко.
- Е?
- Какво е?
- Е, параклите те захвърлят към следващия свят. Как ги контролираш?
- Не, знанията ти са грешни.
- О, така ли било. Знанията от Двореца са ми били...
- Параклите не отварят "следващия" свят, нито те захвърлят в него. По-скоро си представи действието на паракъла като отваряне на вратата към свят, допиращ се с нашия.
Магьосницата се бе извърнала към него с отворени от възбуда очи.
- Разкажи ми! Как избираш точно в кой да влезеш? Как влезе в главата на войника?
Гещах спря, използвайки момента и за почивка, и махна с ръка.
- Виж.
- Кое?
- Виж всичко. Какво виждаш?
- Пустиня. Жега. Ще пукнеш тук за ден.
Гещах сви рамене.
- Аз пък виждам чужд свят. Пустиня и изпитание, смърт и по-малко живот. Свят, в който не съм желан и скоро ще си тръгна, за да не ме убие.
Магьосницата беше присвила вежди на кобилата си.
- Всеки човек вижда света по свой начин, магьоснице. Всичко това го има само в твоите очи. Умът ти създава субективна версия на обективния свят. Аз влизам в твоята версия.
- Как решаваш точно в коя глава да влезеш?
- Не мога да решавам - вдигна рамене Гещах.
- И?
- И затова лъжа. Обединявам световете.
Очите й се ококориха.
- Мозъчна връзка? Не може да бъде! Как не се сетих...
Гещах се засмя.
- Преди да вляза в главата на войника, аз и приятелите ми обединихме умовете си. Така, когато го намерихме, имаше само два свята - нашият общ и неговият. Вратата се отвори към неговия.
- А паракълът, който счупи в неговия свят? Той къде те прати.
гещах се усмихна изморено.
- Много въпроси задаваш, магьоснице. Въпроси, чиито отговори са ми коствали много.
- Ще направя всичко за...
- Не - продума Гещах и се метна на седлото. Гърбът му пропука жалостно.
"Съжалявам, приятел."
Погледна жената. Тънката й фигура лесно намираше баланс върху кобилата и тя надали изпитваше кой знае какво неудобство от язденето.
- Аная, съвет.
- Слушам?
- Не използвай паракъл в ума на някого без да знаеш какво правиш. Без да искаш ще отидеш на място, където няма да виждаш и усещаш нищо, но нещо ще вижда и усеща теб.
- От опит ли го казваш?
Вместо отговор, Гещах пришпори Хепа. Следващите няколко часа преди да стигнат прекараха в мълчание. Пустинята ги поглъщаше повече и повече, изпивайки жизнената им сила. Магьосницата надали го усещаше, тя беше пиромант, по-скоро се подхранваше от жегата, но капанът щеше да щракне и около нейната шия.
"По-скоро отколкото си мисли."
Когато стигнаха до гроба, Гещах беше изсъхнал като пергамент. Жестоко нацепените му устни отдавна бяха спрели да кървят, а устата му бе пълна с пясък.
- Ще издържиш ли пътя? - попита го магьосницата.
- Пристигнахме - изхриптя Гещах и се метна от седлото.
- Сърце, отварите си имат цена, нали знаеш? Шокът ще те смаже.
Гещах замълча. Слънцето вече умираше в пурпур, от който очите боляха. Пустинната земя замираше в сенки.
- Виж, войник - поде жената, - наистина съжалявам, ама си бяха заповеди. Какво да се прави...
"Господи, тя наистина вярва."
Гещах сви рамене.
- Ще ми кажеш ли поне как успя да ме отскубнеш от тялото ми?
- Мозъчно сливане. Ключ.
Тя остана объркана и може би леко разочарована.
- Но как си ме държал в плен. Силата ти не...
- Силата на един, може би не. Но силата на двама, да.
- Ах ти, хитър гущер! Кой беше вторият? Чакай, нека се досетя! Онова момче с счупените крака. Затова постоянно спеше, бил е в главата ти и двамата сте ме удържали.
Жената пришпори леко кобилата си и Гещах се загледа в гърба й.
- Беше ми приятно, Червено сърце - махна тя с ръка. - Надявам се да се видим някой ден.
- Няма - промърмори Гещах. Взе нещо от силно издутите си дисаги и подвикна. - Един приятел ме помоли да ти дам нещо.
Арбалетът щракна отчетливо и стрелата изпляска в черепа на жената. Събори я през седлото и тялото и тупна глухо в прахта.
Гещах отиде до издутата пръст на гроба и остави мълчаливо арбалета отгоре. Пръстта скоро щеше да слегне. От гроба нищо нямаше да остане, нито от човека. Нито спомен, нито нищо. Гещах щеше да е от последните, които го помнят.
"Празна смелост. Празна смърт."
"А твоята каква ще е?", чу в главата си и не отговори.
Отиде до дисагите си, развърза чувала, преметнат напреко и трупът се стовари на земята. Хепа се раздвижи, усетил липсата на тежестта.
- Да, знам. Не се сърди, нали те оставих и ти да почиваш.
Конят изпръхтя.
Гещах клекна изморено и разпра чувала с помощта на ножа си. Лъхна го сладка миризма. Толст го гледаше втренчено.
"Този е на твоята съвест, Гещах."
"Не е първият."
Жалко за младока. Беше добър войник. Но разбра, че Гещах е Червено сърце.
"Пешка за царица. Понякога жертвите са нужни."
Гласът в главата му се присмя.
"По-добре ли спиш така?"
"Нямам проблеми."
"Себе си лъжеш. Ти не спиш, Гещах."
"Така е, себе си лъжа. Сега млъквай."


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: Чет Апр 02, 2015 3:43 am 
Offline
Insorcist
Insorcist
Аватар

Регистриран на: Вто Юни 13, 2006 10:03 pm
Мнения: 18392
Местоположение: Inside your head
Writing Workshop-ът отдавна не работи, но все пак ще споделя мнение. Като цяло разказът ти ми харесва, но няма да е зле да го редактираш още малко - има правописни грешки и твърде много деепричастия. Освен това си наблегнал прекалено на действието и диалозите за сметка на персонажите и обстановката, които са по-скоро скицирани. Развий ги още, направи ги по-пълнокръвни.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: Чет Апр 02, 2015 5:26 pm 
Offline
Commoner
Commoner

Регистриран на: Съб Мар 28, 2015 8:43 pm
Мнения: 3
Много благодаря за отговора и се извинявам за правописните грешки, по неволност са, не от незнание.
Целенасочено използвах повече действие и диалог, отколкото описание. Явно не е удачно, ще поработя над това. Може ли разяснение защо деепричастията са проблем? Също, достатъчно ясен ли е разказът или е нужна повече информация?


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: Пет Апр 03, 2015 4:02 am 
Offline
Insorcist
Insorcist
Аватар

Регистриран на: Вто Юни 13, 2006 10:03 pm
Мнения: 18392
Местоположение: Inside your head
Защото деепричастията са се появили сравнително късно в българския език и то под влиянието на други езици. Днес се срещат често в преводните книги, защото неумелите преводачи (каквито имаме в изобилие) се стремят да превеждат буквално изреченията. В действителност деепричастията не са характерни за устната ни реч и когато се използват прекомерно в един художествен текст, го правят тромав и неестествен. Виж колко изкуствено и двусмислено звучи например изречението "Съдейки по външните стени, този град беше с форма на окръжност." Кой съди? Кога съди? Деепричастието не носи информация за лице и число, не дава знания за деятеля или за времето на действието. В разговорната реч никога няма да използваш толкова мъгляво и объркващо изречение, тогава защо да го правиш в писмената? Употребявай деепричастията само когато искаш да избегнеш ненужно повторение или да наблегнеш на факта, че две действия се извършват едновременно (ако е важно да се знае). Виж колко по-гладко и естествено звучи изречението "Гещах си лежеше под леглото, чешейки се по врата и си мислеше", когато премахнеш деепричастието - "Гещах (си) лежеше под леглото, чешеше се по врата и си мислеше" или "Гещах лежеше под леглото, като се чешеше по врата и си мислеше". Усещаш разликата, нали? Освен всичко останало, употребата на повече глаголи за сметка на деепричастията придава по-голяма динамичност и образност на изреченията.

Цитат:
Също, достатъчно ясен ли е разказът или е нужна повече информация?

Не е достатъчно ясен. Но ще стане, когато доразвиеш персонажите и обстановката.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: Пет Апр 03, 2015 11:01 am 
Offline
Commoner
Commoner

Регистриран на: Съб Мар 28, 2015 8:43 pm
Мнения: 3
Отново благодаря за търпеливото обяснение. Ако WW-ът проработи, ще съм редовен участник.


Върнете се в началото
 Профил  
 
МнениеПубликувано на: Пет Апр 03, 2015 11:16 am 
Offline
Insorcist
Insorcist
Аватар

Регистриран на: Вто Юни 13, 2006 10:03 pm
Мнения: 18392
Местоположение: Inside your head
:good:


Върнете се в началото
 Профил  
 
Покажи мненията от миналия:  Сортирай по  
Напиши нова тема Отговори на тема  [ 6 мнения ] 

Часовете са според зоната UTC + 2 часа [ DST ]


Кой е на линия

Потребители разглеждащи този форум: 0 регистрирани и 1 госта


Вие не можете да пускате нови теми
Вие не можете да отговаряте на теми
Вие не можете да променяте собственото си мнение
Вие не можете да изтривате собствените си мнения
Вие не можете да прикачвате файл

Търсене:
Иди на:  
Powered by phpBB® Forum Software © phpBB Group