Убийствени спомени /Разказ/

Кътче за развихряне на въображението. Рисунки, разкази, поезия... Фен арт по Стивън Кинг - с предимство ;)

Модератор: Ka-tet of 19

Отговори
Ar.N.
Commoner
Commoner
Мнения: 8
Регистриран: нед юли 22, 2018 8:00 pm

Убийствени спомени /Разказ/

Мнение от Ar.N. » нед авг 12, 2018 12:02 am

Ще се радвам на критика. :)

Убийствени спомени

Погледна елктронния чосовник върху бюрото, който показваше 2:18ч., знаеше, че тази нощ няма да може да мигне, а арлармата му беше настроена за 6:30ч. Мислите не му даваха покой, разкъсваха го на парчета, но сърцето му продължаваше да бие, ако можеше да го изтръгне би го направил, да го изтръгне и пръсне в ръцете си. Какво право имаше неговото да продължава да тупти, а нейното да спре завинаги? Кой определяше правилата? Бог ли беше този, който решаваше чие сърце да продължи да бие и чие да изгние? Ако да, защо Бог избра точно нейното?
- ЗАЩОТО БОГ Е ШИБАНО КОПЕЛЕ – изкрещя Хейдън на глас и избухна в ридания, сълзите се стекоха от очите му като подземна река, която дълго е пробивала път към повърхността. Плачеше и проклинаше Бог, за това, че отне любовта на живота му.
В този момент се притвори тихо вратата и лампата в стаята светна. Беше баща му.
- Изгаси лампата, ако обичаш, тате. – беше му по-лесно да излее душата си на тъмно, не искаше да вижда себе си как се разпада на парчета, не искаше да вижда парчетата, не искаше да ги събира, не и тази нощ.
Баща му затвори отново толкова тихо вратата, изгаси лампата и седна при него на леглото. Искаше да го успокои, да му каже, че всичко ще е наред, че животът е такъв, че всичко ще се оправи. Но осъзна, че каквото и да каже, нищо не беше наред в това да загубиш любимата си, какво всъщност щеше да се оправи, как се връщаше един безвъзвратно изгубен човек? Никак! Затова реши просто да го прегърне през рамо, да замълчи и да сподели болката му.
Спомни си за денят, преди 10 години, когато взе синът си от училище и в момента щом Хейдън се качи в колата започна да крещи радостно:
- Тате, тате, а пък ние с Шарли от моя клас вече сме гаджета, аз много я обичам и тя каза, че ме обича.
Макар, че му стана смешно, той само се усмихна и го попита със спокоен тон:
- Какво означава за теб любовта, Хейд?
- Ами любовта е, любовта е кучето да прости на онзи човек.
Щеше да попита за какво куче и какъв човек става въпрос, но се сети, че когато жена му се обади беше споменала за някаква катастрофа сутринта, докато кара Хейдън на училище. Някакъв мъж е прегазил улично куче, което издъхнало на място, а друго куче, вероятно прителчето му, застанало до него и започнало да вие и не искало да си тръгне. Хейдън много се е разстроил от гледката.
- Да, майка ти ми каза какво се е случило тази сутрин, съжалявам.
- Онова кученце, тате, виеше много тъжно, все едно плачеше и проклинаше човека, който уби приятелчето му. Трябва му истинска любов и сила, за да прости на онзи човек и продължи да живее без приятелчето си.

Спомняше си сега за тези думи на сина си и го попита:
- Хейд, когато беше във втори клас, с майка ти бяхте станали свидетели как едно кученце е било премазано от кола, и приятелчето му плачело и виело на местопроизшествието. Тогава ти ми каза нещо, което никога няма да забравя. Каза ми, че приятелчето му трябва да прости и да продължи. Ти можеш ли да простиш на този, който ти я отне и да продължиш напред? Имаш ли тази сила и любов, да простиш на света, и въпреки него и болката да продължиш?
Хейдън мислеше да замълчи, да не отговори нищо, но понякога думите трябва да бъдат изречени, да бъдат казани на глас, независимо на кого, по-лесно е да ги чуем от собствения си глас, за да им повярваме, така по-трудно е и да ги забравим. Събра сили да прогвори и каза през сълзи:
- Разбира се, че мога, Шарли това би искала, знаеш, че спорехме с нея в кой университет ще кандидатстваме, но мисля, че вече го реших. Ще кандидатствам в Харвардския, мечтата й беше и двамата ни да ни приемат там, обичаше да мечтае и да прави планове. Но живота е алчна кучка, отнема ни хората, които обичаме, опитва се да ни промени, иска да попаднем в клопката й, да станем зли, да се въртим в кръговрат, но аз ще продължа напред, ще простя и някой ден може би отново ще обичам с цялата си душа. 7


След 1 година:
- Не си истински, не си, не го прави, недей, моля те...
- Събуди се, Хейд, събуди се, това е само кошмар – раздруса го, говорейки му с треперещ глас Ема.
Беше уплашен и целият в пот, плачеше, а тя го притискаше в гърдите си и го успокояваше, беше му неудобно, изпитваше срам, че отново плаче пред нея, но не можеше да се сдържи. Напъна мислите си да си спомни какво бе сънувал, но отново не успя, знаеше само, че е било нещо ужасно, нещо което го наранява до болка. Този кошмар продължаваше от седмица насам, винаги се събуждаше между 2:00-3:00ч. през нощта и никога не успяваше да си го спомни.

С Ема се запознаха в общежитията, на един купон, през Октомври. След това от ден да ден започнаха да излизат все по-често, да се опознават и влюбват все повече един в друг. Когато една вечер останаха сами в стаята на Ем, докато устните им се допираха и след това се сливаха в едно, не усетиха кога и телата им вече голи, усещат допира и топлата кожа на другия, но миг преди да се слеят в едно, Хейдън скочи от леглото и си нахлу панталоните и тениската, докато говореше по-скоро на себе си, отколкото на Ема:
- Не, не мога да го направя, съжалявам, още не – гласът му трепереше, сякаш цялата вина се е материализира и се е стоварила върху главата му, притискаше я с две ръце, сякаш мислите му ще се взривят, спомените за Шарли, нейното тяло, нейните ласки, това, че за малко да й изневери, за малко да я предаде, за малко да я замени.
На следващата сутрин, се почука на вратата на Хейд, щом отвори видя съквартирантката на Ем, която държеше телефона му и тогава установи, че си го е забравил предната вечер:
- Ема ми предаде, да ти го предам, а също и това – подаде му и една бележка, на която пишеше – „Не знам какво си преживял, Хейд, но винаги съм готова да те изслушам!”
Тези думи бяха това, което го накара да се влюби напълно в нея. Има хора, в които се влюбваме, защото ни помагат да поправим счупеното в нас, но истински се влюбваме в тези, които ни помагат да живеем с тези счупени парченца. Ема беше от тези, които му помогнаха да живее със себе си, със спомените за миналато, с тъгата, но и да обича, да е щастлив в настоящето.
Дните минаваха един след друг, правеха планове за бъдещето и не виждаха живота си един без друг. Решиха да заживеят заедно, да наемат самостоятелна квартира, след дълго търсене попаднаха на един добър апартамент, полуобзаведен, но на прилична цена. Когато им оставаше свободно време обикаляха магазините, за да си купят каквото им е нужно още. В един почивен ден решиха да подърсят шкафе за телевизора, който бяха си купили скоро. Влязох да проверят в един магазин за стари реставрирани мебели, още щом затвориха след себе си скърцащата врата, на Ема погледът й се спря върху едно огледало с тъмна дървена рамка, с нестандартна,но красиво изваяна украска. Беше оставено пред един кожен диван в ъгъла на магазина, беше прашно и мръсно, трудно можеше да се огледаш в стъклото.
- О, Хейдън, виж го онова огледало, нали ни трябваше за бянатя, ела да го видим.
- Много е красиво, скъпа, но няма цена, не знам дали се продава, а и сигурно ще струва цяло състояние.
- Хайде да попитаме, моля те, моля те, прекрасно е. - направи мила и безобидна физиономия, на която Хейд никога не можеше да откаже.
- Извинете, господине, колко струва това огледало тук? – попита той на висок глас продавача, който беше в другия край на магазина.
- О, това огледало ли?! – вече беше при тях и го гледаше замислено – Купих го днес на търг за 40 евро, мислех да го реставрирам и да го продам за много повече, но заради тази прекрасна мадама бих ви го дал за 50 евро., но ако желаете ще ви го лакирам безпла...
- Купиваме го, купуваме го – изкрещя в същия миг Ема, прекъсвайки го – Никаква реставрация, прекрасно е.
- Е, мисля, че имаме сделка и младият господин няма правото на дума, защото такава красавица трябва да се оглежда в също толкова красиво огледало.
- Хейд, Хейд, взимаме го, нали, ей Хейд, слушаш ли ме – беше замислен, сякаш мислите му бяха някъде другаде и гласът на Ема го викаше отдалече, сякаш се опитваше да да си спомни нещо забравено, взирайки се в огледалото.
- Да, да, взимаме го.. опаковайте го. – едва промълви тихо.
Прибраха се без шкафче, но поне купиха огледало, Ема го излъска и закачи, очакваше да е голямо и нестандартно за сравнително малката баня, но пасна перфектно. Следващите дни си намериха шкафче и още няколко неща, успяха да обзаведят почти цялата квартира за 2 седмици. Бяха влюбени един в друг, обичаха се истински. Това бяха най-щастливите месеци за Хейдън след смъртта на Шарли, имаше моменти, в които се обвиняваше, че по някакъв начин я е заменил, но вярваше, че тя би се радвала, че в момента е щастлив и обича отново.

Но понякога щастието е онази най-широка усмивка преди сълзите, онази красива тишина преди бурята, която не минава през града, а единствено през теб, не изкоренява дървета, а сърцето ти, хората не усещат тази буря, единствено ти, луташ се сред тях, бягаш, но не можеш да се скриеш от нея, защото бурята не е навън, а в теб.

Какво сънува снощи, Хейд, нея ли сънуваш? Опитай се да си спомниш, тези кошмари продължават вече две седмици, страх ме е.
- Не мога да си спомня, Ем, не те лъжа, мен повече ме е страх, имам чувството, че предстои нещо ужасно. – отговори й, втренчен в пода и стана от масата без да си довърши закуската.
Човешкото съзнание има своите тайни кътчета, където са скрити най-злите, най-ужасяващите ни мисли, забравени спомени и неосъзнати желания, когато сме нащастни искаме да разчовъркаме там, да видим какво още се крие зад нашето страдание. Но когато сме щастливи, забравяме за всичко останало, забравяме за това зловещо кътче, а нищо не обича да бъде забравено и напомня за себе си в най-щастливите ни дни.
Събуди се настръхнал до кости, Ема спеше дълбоко до него, стана внимателно от леглото внимавайки да не я събуди и отиде до банята, за да се освежи. Изплака си лицето и в момента, в който вдигна очи, за да се огледа, го видя, видя кошмара, който бе сънувал седмици наред. В огледалото не виждаше своя образ, а една жива картина на мрак и тъмнина, и един силует на човек да се приближава, не, не беше човек, беше бебе, бебето от кошмара, в този момент си спомни всичко. Искаше да изкрещи, но не можеше да издаде никакъв звук, не можеше да помръдне, нито да отмести погледа си, можеше да стои само втренчен в огледалото и да наблюдава. А бебето приближаваше все повече, идваше към него и говореше нещо неразбираемо, колкото повече приближаваше, толкова по-ярка ставаше картината. Пейзаж от забравени спомени, по-жестоки от най-ужасяващото чудовище. Бебето продължаваше да крачи напред, а с всяка стъпка думите му ставаха по-ясни:
- Ти уби мама, негоднико. УБИ МАМА – крещеше му то с пищящ детски глас
- Нима не си спомняш, нещастнико, не си ли спомняш? Трябва ли да ти припомня как я уби, КАК УБИ МЕН, ти уби мен и мама, проклетнико. По-лесно ти беше да го забравиш, нали, да го заличиш от спомените си и да продължиш. Но един ден забравеното се връща, връща се и ти припомня всичко, от което си бягал, настига те и те смачква. Тук съм, за да ти припомня какво си причинил, погледни негоднико.
И картината в огледалото се промени. Бяха двамата в колата, падаше нощта, а заедно с нея и сняг на парцали. Зад волана беше Шарли, слушаха тихо музика и мълчаха. След още една песен мълчание, тя най-накрая се реши да му сподели, че е бременна, знаеше го от седмица, но все не намираше подходящият момент да му го каже. Хейдън не реагира както тя очакваше и усмивката й се помрачи в този момент.
- Трябва да го махнеш, забога, още утре отиваме в болницата и го магаш, чуваш ли ме, няма да го задържиш, не можем – крещеше й той.
Не можеше да отговори нищо, просто се разплака, искаше го това дете, а Хейд продължаваше да й крещи, че не трябва. Изгуби контрол над волана, и всичко отекна в писъци, а след това в тишина. Картината в огледалото избледняваше и се губеше, а в далечината отново прозвуча като ехо гласът на бебето:
- Трябваше ти да умреш, а мама да остане жива, трябваше ти да си на нейното място.

Минутите преди катастрофата до този момент бяха бяло петно в главата му, спомняше си единствено, че му помогнаха да излезе от колата и го успокояваха, че Шарли е добре, но не беше, тя беше мъртва, а с нея и бебето им.
Картината в огледалото изчезна и видя собственото си отражение в него, собсвената си жестока същност, ето че забравеното го застигна, за спомненото забравено може да те докара до лудост...

Според щатската полиция случаят беше убийство и самоубийство, и разследването беше прекратено. Ема бе открита прободена в съня си с парченца от счупеното огледало, а Хейдън бе намерен с прерязано гърло. Единственото, което остана загадка за детектив Андершон, и пълна глупост според полицията, бяха бебешките пръстови отпечатъци, намерени по парчето огледало, което стискаше в дясната си ръка Хейд.

****

„Зверска катастрофа в гр.Болтън. Момиче издъхва на място, приятелят й е без опасност за живота.” (заглавие във в-к. „7 дни”, 04.02.2012г.)
„Самотният баща, вдовец, изгуби дъщеря си в катастрофа през месец Февруари тази година, според думите на съседите г-н. Морт е обмислял самоубийството си още след смъртта й.” (цитат от местен в-к „Болтън”, стр. 7, 27.10.2012г.)
„Вещите от домът на г-н. Морт ще се продават на търг този уикенд” – (заглавие в местен в-к „Болтън”, 23.11.2012г.)
„Студент на 19г. наръга зверски със счупено огледало приятелката си в съня й, след което се самоуби.” - (Заглавие във в-к „7 дни”, 09.02.2013г.)

Отговори