Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Напишете мнението си за прочетеното

Модератор: Ka-tet of 19

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » вт юни 08, 2010 11:27 pm

Изображение Изображение
"The Passage" by Justin Cronin

Genre: post-apocalyptic sf horror

INTRODUCTION: "It happened fast. Thirty-two minutes for one world to die, another to be born. First, the unthinkable: a security breach at a secret U.S. government facility unleashes the monstrous product of a chilling military experiment. Then, the unspeakable: a night of chaos and carnage gives way to sunrise on a nation, and ultimately a world, forever altered. All that remains for the stunned survivors is the long fight ahead and a future ruled by fear - of darkness, of death, of a fate far worse."
In January, The Wall Street Journal named The Passage by Justin Cronin as one of the top books that’ll be published this year, and the writing has been compared to the works of Stephen King, Michael Crichton, and Margaret Atwood, among others.

In fact, Stephen King was so impressed with the novel that he mentioned it in his Best Books of 2009 column in Entertainment Weekly even though it wasn’t even published yet: “One that doesn’t appear here is Justin Cronin’s forthcoming novel, The Passage. This epic vampire novel won’t be out until summer 2010, but you’ll want to mark your calendar. Take it from Uncle Stevie, this is your basic don’t-miss reading experience.”

Here is what Stephen King said about this book:

“Every so often a novel-reader’s novel comes along: an enthralling, entertaining story wedded to simple, supple prose, both informed by tremendous imagination. Summer is the perfect time for such books, and this year readers can enjoy the gift of Justin Cronin’s The Passage. Read fifteen pages and you will find yourself captivated; read thirty and you will find yourself taken prisoner and reading late into the night. It has the vividness that only epic works of fantasy and imagination can achieve. What else can I say? This: read this book and the ordinary world disappears.”
Fans of vampire fiction who are bored by the endless hordes of sensitive, misunderstood Byronesque bloodsuckers will revel in Cronin's engrossingly horrific account of a post-apocalyptic America overrun by the gruesome reality behind the wish-fulfillment fantasies. When a secret project to create a super-soldier backfires, a virus leads to a plague of vampiric revenants that wipes out most of the population. One of the few bands of survivors is the Colony, a FEMA-established island of safety bunkered behind massive banks of lights that repel the virals, or dracs—but a small group realizes that the aging technological defenses will soon fail. When members of the Colony find a young girl, Amy, living outside their enclave, they realize that Amy shares the virals' agelessness, but not the virals' mindless hunger, and they embark on a search to find answers to her condition. PEN/Hemingway Award–winner Cronin (The Summer Guest) uses a number of tropes that may be overly familiar to genre fans, but he manages to engage the reader with a sweeping epic style. The first of a proposed trilogy, it's already under development by director Ripley Scott and the subject of much publicity buzz.

In this apocalyptic epic that begins in a gloomy near-future, gasoline is $13 a gallon; New Orleans has become an uninhabitable, toxic swamp after a series of devastating hurricanes; the U.S. is steadily losing the war on terror; and the future of humanity hinges on the actions of a young girl. Six-year-old Amy Harper Bellafonte, abandoned to the care of Memphis nuns by her prostitute mother, and her protector, disillusioned FBI agent Brad Wolgast, are at the epicenter of a battle to preserve the human species after a government military experiment to create a “super-soldier” goes awry. Using an exotic virus found deep in the South American jungle, scientists have discovered that it has the ability to bestow vast strength and instantaneous healing abilities on humans, with one serious side effect: it turns its victims into bloodthirsty (literally) monsters. This door-stopper of a novel is such an homage to Stephen King’s The Stand (in length as well as plot), along with Firestarter and even Salem’s Lot, that it required some fact-checking to ascertain it was not written under a new King pseudonym. Expect a lot of interest in this title, as the publisher intends a massive publicity blitz, including national advertising, online promotions (including a special Web site and sweepstakes), and an author tour.

Щракнете върху емотикона Изображение

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "The Passage" by Justin Cronin

Мнение от deadface » вт дек 28, 2010 12:14 am

Вече и на български:

"Проходът" от Джъстин Кронин
http://www.helikon.bg/books/61/%D0%9F%D ... 55393.html

Случи се бързо. За 32 минути един свят загина и се роди друг.

Настъпва немислимото: след пробив в системата за сигурност на таен проект на правителството на САЩ се появяват чудовища, създадени в ужасяващ военен експеримент. Думите не стигат, за да се опишат последствията от този пробив - след него настъпва нощ на хаос и поголовно изтребление. Една нация, а след това и целият свят, осъмват променени завинаги. На оцелелите им остава да се включат в незнаеща край битка и бъдеще, където господстват страх, мрак, смърт, а участта им е далеч по-лоша от смъртта. Докато цивилизацията се разпада до първобитна среда, населявана от хищници и плячка, двама души бягат и търсят убежище. Агентът от ФБР Улгаст се измъчва заради стореното от него. Шестгодишното сираче Ейми е спасена от невъобразим по своята чудовищност научен проект, отключил апокалипсиса. За Ейми бягството от огнището на трагедията е началото на много по-дълга одисея, обхващаща километри и десетилетия до онзи миг и онова място, където трябва да спре хода на събитията - които никога не е трябвало да се случват.

"За литературата появата на Проходът се равнява на появата на еднорог в природата." - Wall Street Journal

Стивън Кинг е така впечатлен от романа, че го обявява в Най-добрите книги за 2010 г.: "Този епичен роман е събитието на годината и най-добре още сега си го отбележете в календара. Рядко се появява толкова магическа книга. Прочетете петнайсет страници и историята ще ви заинтригува; прочетете трийсет и тя така ще ви завладее, че ще продължите да я четете до късно през нощта. Въздейства с неумолимостта и пълнотата на фентъзи-епосите. Какво друго да добавя? Следното: прочетете ли тази книга, светът на всекидневието около вас ще се стопи. Послушайте чичо си Стиви, този роман е преживяването, което не искате да пропуснете."

Потребителски аватар
Мнения: 64
Регистриран: пет юни 27, 2008 8:53 pm
Местоположение: Бургас

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от derry_maine » съб яну 08, 2011 11:33 pm

Наистина, послушайте чичо Стиви. Книгата е велика.
Интересна работа, и този писател е родом от Нова Англия. Няма да се учудя, ако е роднина на H.P. :shades:
"...и най-приказното вълшебство помръкваше пред блясъка на желанието; Гестаад беше НЯКЪДЕ; Дери беше желание"

Мнения: 238
Регистриран: чет апр 17, 2008 6:37 pm

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от Buhlio » нед яну 09, 2011 11:57 am

Петък я поръчах. :smile: Тъкмо щях да питам някой за отзиви и днес виждам темата. :d0jk25:

Потребителски аватар
Мнения: 64
Регистриран: пет юни 27, 2008 8:53 pm
Местоположение: Бургас

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от derry_maine » нед яну 09, 2011 1:42 pm

Направо ти завиждам. Чети разумно :) Аз я "изядох" и сега я карам втори път, ама не е същото :sad:
"...и най-приказното вълшебство помръкваше пред блясъка на желанието; Гестаад беше НЯКЪДЕ; Дери беше желание"

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » чет мар 03, 2011 3:58 am

Откъс от продължението на "Проходът", което Джъстин Кронин пише в момента (книгата се казва "The Twelve" и ще бъде издадена в Щатите през 2012):
They came, gliding from the blackness. First one and then another and another, forming a penumbra of pulsing light where they crouched at the edge of the shadows. And in her mind she heard the voices, always the voices, the voices and the question:

Who am I?

She waited.

Who am I who am I who am I?

But he was not among them. Wolgast, the one who had loved her. Where are you? she thought, her heart aching with loneliness, for night after night, as she had felt this new thing happening inside her, he had failed to answer her call. Why have you left me alone? But Wolgast was nowhere, not in the wind or the sky or the sound of the earth’s slow turning. The man he was, was gone.

Who am I who am I who am I who am I who am I who am I?

She waited as long as she dared. The minutes ticked away. Then, footsteps on the catwalk, coming closer: the sentry.

–You are me, she told them. You are me. Now go.

They scattered into the darkness.

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » чет апр 21, 2011 3:05 pm

Matt Reeves (Let Me In) ще заснеме филм по романа :smile:

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » ср сеп 28, 2011 6:22 am

"Проходът" от Джъстин Кронин

След излизането си в Щатите "Проходът" остава 8 поредни седмици в списъка с бестселъри с твърди корици на "Ню Йорк Таймс". Литературните критици го сравняват със "Сблъсък" и "Подпалвачката" на Стивън Кинг и го обявяват за най-добрия постапокалиптичен роман за вампири от "Аз съм легенда" на Ричард Матисън насам. Книгата привлича вниманието на продуцентската компания на Ридли Скот и в момента по нея се готви филм. Сценарист на филма ще бъде Джон Логан (Последният самурай, Гладиатор), а режисьор - Мат Рийвс (Чудовищно, Покани ме да вляза).

Случи се бързо. За 32 минути един свят загина и се роди друг.

Настъпва немислимото: след пробив в системата за сигурност на таен проект на правителството на САЩ се появяват чудовища, създадени в ужасяващ военен експеримент. Думите не стигат, за да се опишат последствията от този пробив - след него настъпва нощ на хаос и поголовно изтребление. Една нация, а след това и целият свят, осъмват променени завинаги. На оцелелите им остава да се включат в незнаеща край битка и бъдеще, където господстват страх, мрак, смърт, а участта им е далеч по-лоша от смъртта. Докато цивилизацията се разпада до първобитна среда, населявана от хищници и плячка, двама души бягат и търсят убежище. Агентът от ФБР Улгаст се измъчва заради стореното от него. Шестгодишното сираче Ейми е спасена от невъобразим по своята чудовищност научен проект, отключил апокалипсиса. За Ейми бягството от огнището на трагедията е началото на много по-дълга одисея, обхващаща километри и десетилетия до онзи миг и онова място, където трябва да спре хода на събитията - които никога не е трябвало да се случват.

Стивън Кинг е така впечатлен от романа, че го обявява за една от най-добрите книги за 2010 г.: "Този епичен роман е събитието на годината и най-добре още сега си го отбележете в календара. Рядко се появява толкова магическа книга. Прочетете петнайсет страници и историята ще ви заинтригува; прочетете трийсет и тя така ще ви завладее, че ще продължите да я четете до късно през нощта. Въздейства с неумолимостта и пълнотата на фентъзи-епосите. Какво друго да добавя? Следното: прочетете ли тази книга, светът на всекидневието около вас ще се стопи. Послушайте чичо си Стиви, този роман е преживяването, което не искате да пропуснете."

"За литературата появата на "Проходът" се равнява на появата на еднорог в природата." - Wall Street Journal
"Една от най-страховитите книги за 2010." - National Post
"Напомня толкова силно на "Сблъсък", че трябваше да се уверим, че Джъстин Кронин не е новия псевдоним на Стивън Кинг." - Booklist
"Може би най-добрата книгата през това лято." - USA Today
"Блокбастър..." - New York Times Book Review
"Вълнуваща и епична." - Los Angeles Times
"Една от най-добрите научнофантастични книги за 2010." - San Francisco Chronicle

Джъстин Кронин е носител на наградите "ПЕН/Хемингуей" и "Стивън Крейн".


Прав ли е Кинг? Преценете сами:

ТРЪГНА МАЛКО СЛЕД СЕДЕМ. Когато се опита да запали тойотата, бездействала и събирала прах седмици наред, колата издаде протяжен, хриптящ протест, но най-накрая двигателят захъхри и запали. Сутрешната мъгла над езерото тъкмо беше започнала да се разнася. Включи на скорост и дългото пълзене по пътя започна.
Най-близкият истински град беше на около четирийсет и пет километра, но Улгаст не искаше да се отдалечава толкова. Щеше да загази, ако тойотата се повредеше, както и Ейми. Във всеки случай горивото му привършваше. Тръгна по пътя, по който бяха пристигнали, като спираше на всяко разклонение, за да свери местността със спомените си. Не видя други коли, което не го изненада на това отдалечено място. И въпреки това пълната им липса го разтревожи. За три седмици светът, към който се връщаше, някак беше станал друг.
Тогава видя надписа: СПОРТНИ СТОКИ, СТОКИ ЗА ЛОВ И РИБОЛОВ МИЛТЪН. В мрака през онази първа нощ му се беше сторил много по-голям, отколкото в действителност. Всъщност представляваше малка къща на два етажа с овехтели от времето дъски на покрива. Къщурка в гората, като в приказките. На паркинга нямаше други коли, освен стар ван, модел от средата на деветдесетте, паркиран отзад в тревата. Улгаст излезе от тойотата и се изправи пред вратата.
На вратата имаше половин дузина кутии за продажба на вестници, всичките празни, освен една: Ю Ес Ей Тъдей. Четеше огромното сензационно заглавие, разпростряно на първа страница от прашната, отворена врата. Измъкна един брой и видя, че целият вестник всъщност е от две прегънати страници. Стоеше на вратата и четеше.

Щатът на Скалистите планини опустошен от вирус-убиец
Границите са затворени

Съобщава се за огнища на заболяването в Небраска, Юта, Уайоминг
Президентът е поставил армията в състояние на тревога, обръща се към нацията с искане да се запази спокойствие пред тази “Безпрецедентна терористична заплаха”

ВАШИНГТОН, 18 май. Президентът Хюз заяви тази нощ, че се предприемат “всички необходими мерки”, за да се ограничи разпространението на така наречения вирус на колорадска треска и да накаже виновните, като заяви: “Правдивият гняв на Съединените американски щати ще се стовари светкавично върху враговете на свободата и престъпните правителства, които им предоставят убежище.”
От Овалния кабинет президентът лично отправи обръщението си към нацията, след началото на кризата преди осем дни.
“Съществуват неоспорими доказателства, че тази опустошителна епидемия не е природен феномен, а дело на антиамерикански екстремисти, действали на наша територия, но поддържани от враговете ни зад граница – завява Хюз пред разтревожената нация. – Това е престъпление не само срещу народа на Съединените щати, но и срещу човечеството.”
Речта му идва ден след като е съобщено за първите случаи на заболяването в щати, съседни на Колорадо, часове след като Хюз се разпорежда границите на Колорадо да се затворят и въоръжените сили да се поставят в бойна готовност. Всички вътрешни и чуждестранни полети са отменени с президентска заповед, което е довело до пълен хаос в националните транспортни центрове, хиляди хванати в клопка пътници не виждат как да се приберат у дома.
С цел да успокои страната и да се пребори със засилващите се критики за бавната реакция на администрацията, Хюз се обръща с искане към нацията да се приготви за неимоверна битка. “Тази вечер моля за вашето доверие, вашата решимост и вашите молитви – казва президентът на народа си. – И камък няма да остане непреобърнат. Правосъдието ще се въздаде светкавично.”
Президентът не посочва изрично кои групи или нации са под прицела на федералните действия. Отказа да даде и допълнителни подробности за природата на доказателствата, разкрити от администрацията, които сочат, че епидемията е дело на терористи.
На въпрос за вероятен военен отговор говорителят на президента Тим Роумър заявява пред репортерите: “На този етап все още не сме предприели нищо.”
Докладите от местните власти в щата показват, че вече към петдесет хиляди души вероятно са починали. Не е ясно колко от жертвите са загинали от самата болест и колко са били разкъсани от хищническите атаки в лапите на заразените. Първите симптоми на заразата били: замаяност, гадене, висока температура. Заболяването се проявява след кратък инкубационен период от около шест часа, в някои случаи следва
невероятно увеличаване на физическата сила и агресивността.
“Пациентите полудяват и избиват наред – е казал представител на здравните власти в Колорадо, помолил за анонимност. – Болниците приличат на военни зони.”
Шанън Фрийман, говорител на Центровете за контрол на заболяванията в Атланта, омаловажила тези сведения като “истерия”, но признала, че връзките с властите в зоната, обявена под карантина, са прекъснати. “Знаем само, че заболяването протича с висока смъртност, стигаща до петдесет процента – заявила Фрийман. – Освен това не
можем да сме сигурни за случващото се там. Най-доброто, което може да се направи, е всички да останат по домовете си.”
Фрийман е потвърдила сведенията за нови огнища на епидемията в Небраска, Юта и Уайоминг, но е отказала по-нататъшен коментар. “По всичко личи, че е така – били думите й и добавила: – Всеки, който смята, че е бил изложен на заразата, трябва да съобщи на най-близките органи на реда или в отделение за спешна помощ. На този етап
съветваме хората да постъпят по този начин.”
Градовете Денвър, Колорадо Спрингс и Форд Колинс, които са във военно положение от вторник, тази вечер са почти обезлюдели, тъй като жителите им са пренебрегнали заповедите на губернатора на Колорадо Фриц Милей да “се евакуират на място” и панически напускат градовете на тълпи. Ширят се непотвърдени слухове, че щатските органи на реда имат заповед да използват сила, за да връщат бежанците от границата, а има и сведения, че военни части от Националната гвардия на Колорадо са започнали да евакуират болните от болниците и да ги преместват на неназовано място.

СТАТИЯТА ПРОДЪЛЖАВАШЕ. Улгаст четеше и четеше. Обкръжавали болните и ги разстрелвали, изглеждаше ясно дори между редовете. Улгаст си помисли: 18 май. Вестникът беше от преди три, не, преди четири дни. Двамата с Ейми бяха пристигнали в лагера сутринта на 2 май.
Описаното във вестника се бе случило за осемнайсет дни.
Зад магазина дочу шум, достатъчно силен, за да му подскаже, че го наблюдават. Сгъна вестника и го притисна под ръка, обърна се и влезе през мрежата на входа. Тясно място, с мирис на прах и запустение, натъпкано до тавана с всевъзможни стоки: необходими за лагеруване стоки, облекло, инструменти, консерви. Над вратата висеше огромна еленова глава до украсено с мъниста килимче, което водеше към задната част на сградата. Улгаст си спомни как като момче с приятелите си идваше тук да си купува сладки и комикси. Тогава до предната врата имаше въртяща се стойка: Сказания от Криптата, Фантастичната четворка, поредиците за Рицарят на мрака, любимеца на Улгаст.
На маса зад тезгяха седеше едър, плешив мъж, с карирана фланелена риза. Джинсите му бяха изпънати от чифт червени тиранти. На бедрото му лежеше кожен кобур за малък револвер, 38-ми калибър. Кимнаха си един на друг предпазливо.
– Вестникът струва два долара – каза мъжът.
Улгаст извади две банкноти от джоба си и ги постави на тезгяха.
– Имате ли по-нов брой?
– По-нов не съм видял – отвърна мъжът, докато пъхаше банкнотите в касата. – Доставчиците не са се появявали от вторник.
Което означаваше, че днес е петък. Не че имаше значение.
– Трябват ми някои продукти – каза Улгаст. – Муниции.
Мъжът го огледа, гъстите му сиви вежди се присвиха оценяващо.
– Какво имаш?
– Спрингфийлд, 45-и калибър – отвърна Улгаст.
Мъжът избарабани с пръсти по тезгяха.
– Ами да видим. Знам, че го носиш.
Улгаст измъкна оръжието иззад кръста си. Същото, което Лейси беше оставила на пода в лексуса. Пълнителят беше празен – дали тя беше изстреляла патроните или някой друг, Улгаст не знаеше. Може и да беше споменала за това, но не помнеше. В целия хаос беше трудно да се каже какво се случваше. Във всеки случай оръжието му беше познато. Стандартно оръжие за Бюрото. Освободи пълнителя и дръпна затвора, за да покаже на мъжа, че е незареден, и го постави на тезгяха.
Мъжът взе оръжието с огромната си ръка и го огледа. Завъртя го, огледа го на светлината и Улгаст видя, че разбира от оръжия.
– Волфрамова рама, скосена цев, титанов ударник, къс ход на спусъка. Красота – погледна изпитателно Улгаст. – Бил сте от федералните, убеден съм сто процента.
Улгаст напрегна всички сили, за да изглежда невинен.
– Може да се каже, бил съм някога. В предишен живот.
Мъжът печално се усмихна. Постави оръжието на тезгяха.
– Предишен живот – унило поклати глава.– Май всички сме живели предишен живот. Нека погледна.
Мина зад завесата и след миг се върна с малък кашон.
– Това е всичко, което имам за 45-и калибър. Държах ги заради един приятел, който се пенсионира от Бюрото за алкохол, тютюн и оръжия. Взимаше си по дузина кутии с бира за в гората и стреляше по тях, след като ги изпразни. Наричаше го ден за рециклиране. От известно време не съм го виждал. Вие сте първият човек, който наминава от повече от седмица насам. Можете да ги вземете.
Постави кутийката на тезгяха: петдесет патрона с вдлъбнати върхове. Наклони глава към тезгяха.
– Хайде, няма полза от тях в кутийката. Ако искате, заредете.
Улгаст освободи пълнителя и започна да поставя патроните.
– Откъде мога да взема още?
– Няма да намерите, освен ако не слезете до Уайтривър.
Мъжът потупа гръдната си кост, два пъти, с показалец.
– Казват, че трябва да се целите право тук. Един изстрел. Падали като покосени, ако уцелите. Иначе – край с вас. Вие сте история. – Лицето му беше спокойно, не изразяваше нито удовлетворение, нито страх. Със същото изражение би съобщил на Улгаст и прогнозата за времето. – Няма значение кой е, дори да е била милото ви старо бабче. Ще ви изсмуче кръвта до капка, преди да се прицелите втори път.
Улгаст зареди и затвори, издърпа плъзгача, за да зареди патрон в цевта и провери предпазителя.
– Къде го чухте?
– Интернет. Има всичко – повдигна рамене. – Конспиративни теории, разкрития за правителството. Вампирски истории. Половината от тях звучат смахнато. Не се знае къде свършват смислените неща и къде започват глупостите.
Улгаст остави оръжието обратно в хлътнатината на гърба си. Помисли дали да помоли мъжа да използва компютъра му, за да научи новини за себе си. Но научи достатъчно. Напълно възможно беше той да знае повече от всеки жив човек. Видял беше на какво са способни Картър и останалите.
– Да ви кажа нещо. Има един, нарича се “Последната база в Денвър”. Качва видеоблог от небостъргач в центъра. Разправя, че се е барикадирал там с мощна пушка. Има добри снимки, трябва да видите как се движат копелетата – мъжът отново потупа гръдната си кост. – Само не забравяйте какво ви казах. Един изстрел. Втора възможност няма. Движат се нощем, по дърветата.
Мъжът помогна на Улгаст да събере необходимите му провизии и да ги занесе до колата: консерви, сухо мляко и кафе, батерии, тоалетна хартия, свещи, гориво. Две въдици и кутия с принадлежности. Слънцето вече беше високо и ярко, около тях въздухът изглеждаше замръзнал в тишина, точно като тишината преди оркестърът да засвири.
Зад колата двамата си стиснаха ръце.
– Качвате се към Мечата планина, така ли? – попита мъжът. – Ако нямате нищо против въпроса ми?
Не виждаше защо да крие.
– Откъде разбрахте?
– По пътя, откъдето дойдохте – сви рамене мъжът. – Там горе няма друго освен лагера. Не знам защо така и не успяха да го продадат.
– Идвал съм като дете. Странно, но си е все същото. Предполагам, че така е по тези места.
– Мъдро. Мястото е добро. Не се притеснявайте, няма да кажа на никого.
– И вие трябва да се махнете от тук – каза Улгаст. – Отправете се нагоре високо в планините. Или идете на север.
Улгаст прочете в погледа на мъжа, че взима някакво решение.
– Елате – каза най-после. – Ще ви покажа нещо.
Поведе Улгаст обратно в магазина и мина през обшитата с мъниста завеса. Зад нея се намираше малко жилищно пространство. Въздухът беше застоял и тежък, а мракът по-плътен. На прозореца жужеше климатик. Улгаст спря на прага, докато очите му привикнат. В центъра на стаята имаше голямо болнично легло, на което спеше жена. Горната част на леглото беше повдигната под ъгъл от 45 градуса. Виждаше се изпитото й лице, наклонено на една страна, към светлината, която проникваше през затворените прозорци. Завита беше с одеяло, но Улгаст видя, че е много слаба. На масичка до нея
имаше дузина шишенца с хапчета, марли и мазило, хромирано легенче, спринцовки в опаковки. До леглото стоеше бледозелена кислородна бутилка. Ъгълът на одеялото беше дръпнат и откриваше голия й крак. Между пожълтелите й пръсти бяха втъкнати памучни тампони. В долната част на леглото имаше стол, а на него Улгаст видя пила за нокти и различни шишенца с лак.
– От край време обичаше да има красиви крака – тихо каза той. – Тъкмо я лакирах, когато дойдохте.
Излязоха от стаята. Улгаст не знаеше какво да каже. Положението беше ясно: мъжът и съпругата му оставаха тук. Двамата излязоха отново на огрявания от слънцето паркинг.
– Има множествена склероза – обясни мъжът. – Надявах се да успея да я задържа у дома колкото е възможно по-дълго. Така се уговорихме, когато започна да се влошава миналата година. Трябваше да изпратят сестра, но такава отдавна не е идвала – запристъпва на чакъла и се прокашля. – Според мен вече никой не отговаря на домашните повиквания.
Улгаст му каза името си. Мъжът се казваше Карл, а жена му – Марта. Имаха двама големи синове, единият в Калифорния, другият във Флорида. Карл работел като електротехник долу в Карвалис, Орегон, докато не купили магазина и не се оттеглили тук.
– Мога ли да направя нещо за вас? – попита Улгаст.
Вече се бяха ръкували, но отново го сториха.
– Просто останете жив – отвърна Карл.
Улгаст караше по обратния път към лагера, когато се сети за Лайла. Спомените бяха част от друга епоха, от друг живот. Живот, който вече беше приключил, за него и за всички. Спомняйки си за Лайла, той се сбогуваше.

АВГУСТОВСКИТЕ ДНИ бяха дълги и сухи. Тогава се случи пожарът.
Улгаст усети дима един следобед, докато работеше в двора. От сутринта във въздуха се носеше парлива мъгла. Изкачи се на покрива и огледа, но видя само дърветата, езерото и планините, които се простираха надалеч. Нямаше как да разбере на какво разстояние е пожарът. Знаеше, че вятърът може да носи дима от пожарите на стотици мили.
Два месеца след пътуването си до магазина на Милтън не беше слизал от планината. Изградили си бяха всекидневен ритъм: Улгаст спеше докъм обед, после работеше до смрачаване. Вечеряха, плуваха, после почти половината нощ четяха и играеха на разни игри. Като пасажери на дълго презокеанско пътешествие. Открил беше кутия с игри в едно от бунгалата. Известно време оставяше Ейми да победи, но скоро откри, че няма нужда да го прави. Тя беше схватлив играч, особено на Монополи, купуваше имот след имот, бързо пресмяташе наемите, които носеха, и радостно броеше парите си. Какво ли й говореха иначе известните наименования на различни места? Една вечер се приготви да й чете книга, която и преди бяха чели, но тя искаше отново да я чуе, когато Ейми взе книгата от ръката му и на трепкащата светлина от свещта започна да чете на глас. Не й се налагаше да спира на трудните думи в книгата, написана с непривичен, старомоден синтаксис. Кога си се учила да четеш, попита я той изумен, щом спря, за да обърне страницата. Ами и преди сме я чели, обясни му тя. Сигурно съм я запомнила.
Светът отвъд планината се превърна в спомен, който всеки ден се отдалечаваше все повече. Така и не успя да накара генератора да заработи, дълго време се надяваше, че успее да поправи радиото, преди да се откаже. Ако се случваше онова, което предполагаше, разсъди той, по-добре да остане в неведение. Как би му помогнала информацията? Къде другаде биха могли да отидат?
Сега обаче имаше горски пожар. От запад към тях се носеше плътна стена от задушлив дим. Следобедът на следващия ден вече беше ясно, че трябва да бягат, пожарът приближаваше. Ако се прехвърлеше от тази страна на реката, нямаше какво да го спре. Улгаст натовари тойотата и нагласи увитата в одеяло Ейми на мястото до шофьора. Имаше и напоен с вода плат за всеки от тях, който да поставят на лицето си и очите, които смъдяха.
Не бяха изминали и три километра, когато видяха пламъците. Дим обвиваше пътя, не можеше да се диша. Духаше силен вятър, който разпалваше пожара в тяхна посока, нагоре по планината. Трябваше да се върнат обратно.
Не знаеше с колко време разполагат, преди пламъците да стигнат до тях. Нямаше как да намокри покрива на къщата, налагаше се да чакат отвън. Затворените прозорци поне предлагаха защита от дима, но след смрачаване и двамата вече кашляха и едва дишаха.
В една от пристройките имаше кану. Улгаст го завлече до брега на езерото, после свали Ейми на ръце по стълбите. Не спря да гребе, докато не стигнаха до средата на езерото. Наблюдаваше пламъците, които бушуваха в планината и напредваха към лагера. В безмилостността си гледката беше поразително красива, сякаш дверите на ада се разтваряха. Ейми лежеше срещу него в кануто. Ако се страхуваше, то по нищо не й личеше. Нищо не можеха да направят. Движилата го през целия ден енергия го напусна и той заспа против волята си.
На сутринта се събуди и видя, че лагерът е невредим. Все пак пламъците не се бяха прехвърлили през реката. По някое време през нощта вятърът беше променил посоката си и насочил пламъците на юг. Във въздуха все още се носеше гъст дим, но знаеше, че опасността е отминала. В късния следобед чуха силен гръмотевичен тътен, сякаш над главите им се разлюля огромен лист ламарина, и след това се изсипа пороен дъжд. Цяла нощ валя. Не вярваше на късмета им.
На сутринта реши да използва последния бензин, за да слезе от планината и да види как са Карл и Марта. Този път и Ейми идваше с него. След пожара не искаше изобщо да я изпуска от погледа си. Почака да се смрачи и тръгнаха.
Пожарът беше дошъл съвсем близо. На около километър от входа на лагера дърветата бяха овъглени, а земята изгоряла и оголена, като бойно поле след сражение. От пътя Улгаст виждаше трупове на животни, не само дребни като опосуми и еноти, но също елени, антилопи и дори на мечка, свита до дънера на почерняло дърво, сякаш е ровила земята за глътка въздух, преди смъртта да я застигне.
Магазинът стоеше невредим и потънал в мрак, но, естествено, електричеството беше спряло. Улгаст каза на Ейми да изчака в колата, извади фенерчето и отиде до вратата. Заключено беше. Затропа, силно и упорито, викаше Карл по име, но никой не му отговори. Накрая счупи прозореца с фенерчето.
Карл и Марта бяха мъртви. Лежаха прегърнати един до друг в болничното легло на Марта. Карл я беше прегърнал през раменете, изглеждаха заспали. Отначало предположи, че са се задушили от дима, но по въздуха в стаята Улгаст разбра, че са мъртви по-отдавна. На нощното шкафче имаше наполовина празна бутилка от скоч, а до него сгънат вестник, като онзи първия, тревожно тънък, с огромно, набиващо се в очи заглавие, от което отвърна поглед, като предпочете да го сгъне в джоба си и да го прочете по-късно. Постоя за кратко до леглото, където лежаха телата им. После затвори стаята и за пръв път заплака.
Зад магазина все още стоеше ванът на Карл. Сряза градински маркуч и изтегли тойотата близо до задната част на вана, за да източи съдържанието от резервоара на вана в колата си. Не знаеше къде може да се наложи да идат, но сезонът на пожарите не беше приключил. Допуснал беше грешка, почти фатална, оказа се сварен неподготвен. Откри празна туба за бензин под навес зад къщата и след като напълни резервоара на тойотата, напълни и нея. После Ейми му помогна да събере провизии от магазина. Взе всичката храна, батерии и газ, които реши, че може да помести, постави ги в кутии и ги
занесе до колата. После се върна в стаята, където лежаха труповете, и внимателно, затаил дъх, измъкна револвера на Карл от кобура на кръста му.

ПРИЗОРИ, КОГАТО ЕЙМИ НАЙ-НАКРАЯ ЗАСПА, Улгаст извади вестника от джоба на якето си. Този път беше от една страница, с дата 10 юли, почти преди месец. Кой знае как се беше сдобил с него Карл. Вероятно е слизал до Уайтривър, а после заради видяното и прочетеното е сложил край на живота им. Навсякъде из къщата имаше лекарства. Не му е било трудно да се справи със задачата. Улгаст без страх извади вестника от джоба си, изпълнен със зловеща сигурност какво му предстои да прочете. За него нови щяха да са единствено подробностите.

“Вампирският” вирус стигна Източното крайбрежие.
Милиони мъртви

Границата на зоната под карантина се премества на изток към централната част на Охайо
Калифорния се отделя от Съюза, обяви, че ще се защитава
Индия заплашва с ракетни удари, твърди, че ще прибегне до ядрени удари с “ограничено действие” срещу Пакистан

ВАШИНГТОН, 10 юли. Президентът Хюз е наредил на американската армия да напусне днес Чикаго, след тежките загуби през нощта. Армията и Националната гвардия претърпяха поражение от многобройните сили на Заразените, които нахлуваха в града.
“Загубихме велик американски град – заявява президентът Хюз в отпечатано изявление. – Молитвите ни са с гражданите на Чикаго и воюващите мъже и жени, които отдадоха живота си, за да ги защитят. Ще пазим спомена за тях в тази велика борба.”
Нападението е станало на смрачаване, когато заемащите позиции по Южната магистрала американски военни части съобщили за неизвестен брой заразени пред зоната на градския бизнес център.
“Личеше, че нападението е организирано” – заяви генерал Гарсън Уайът, командир на Централната карантинна зона, който определи събитията като “тревожно развитие”.
“Установен е нов отбранителен периметър по шосе 75 от Толидо до Синсинати – казал Уайът на репортерите рано сутринта във вторник. – Това е нашият нов Рубикон.”
На въпросите за огромния брой войскови части, които дезертирали от позициите си, Уайт отговори, че не му “било известно да има такива”, нарече слуховете “безотговорни.”
“Това са най-смелите мъже и жени, с които съм имал честта да служа” – заяви генералът.
Нови огнища на болестта са регистрирани в градовете от Талахаси, Флорида, Чарлстън, Южна Каролина, до Хелена, Масачузетс и Флагстаф, Аризона, както и в южен Онтарио и северно Мексико. По оценка на Белия дом и Центъра за контрол на заболяванията, жертвите надхвърлят трийсет милиона. Пентагонът завишава броя на заразените с още три милиона.
Обширни части от изоставения в неделя Сейнт Луис тази вечер горят, както и част от Мемфис, Тулса, Де Мойн. Наблюдатели съобщават, че са видели нисколетящ самолет над прочутата арка на града, мигове преди пламъците да лумнат и бързо да погълнат търговската част на града. Никой от администрацията не е потвърдил слуховете, че пожарите са част от усилията на федералното управление да унищожи инфекцията върху главните градове от Централната карантинна зона.
Бензинът е в силен недостиг или липсва навсякъде в страната, същевременно транспортните коридори продължават да са претоварени от хора, които бягат от разпространяващата се зараза. Трудно се намира храна, както и медикаменти – от превръзки до антибиотици.
За много от останалите в безизходица бежанци се оказва, че няма къде да отидат, а ако има, то няма как да стигнат до това място.
“В капан сме, както и всички останали”, казва Дейвид Калахан пред ресторант Макдоналдс в източен Питсбърг. Калахан бил на път със съпругата и двете им малки деца от Ейкрон, Охайо. Обикновено пътят им отнемал около два часа, но този път продължавал двайсет. Останали почти без гориво, Калахан отбил на бензиностанция в предградието Монровил, но открил, че бензиновите колонки са празни, а храната в ресторанта е свършила преди два дни.
“Заминаваме при майка ми в Джонстаун, но сега разбирам, че заразата е стигнала и до там”, казва Калахан, докато военен конвой от петдесет коли преминава по пустата, водеща на запад лента от пътя.
“Никой не знае къде да иде, – казва той. – Тези същества са навсякъде.”
Макар болестта все още да не се е разпростряла извън САЩ, Канада и Мексико, държавите по света очевидно се готвят за заплахата. В Европа Италия, Франция и Испания са затворили границите си, докато други се запасяват с медикаменти или налагат забрани за пътуванията между градовете. Общото събрание на ООН, което се среща за пръв път в Хага, след като освободи седалището си в Ню Йорк в началото на седмицата, е приело резолюция за международна карантина, която затваря морските и въздушните пътища на разстояние триста километра от границите на континента Северна Америка.
На цялата територия на САЩ църквите и синагогите съобщават за рекорден брой посетители, като милиони вярващи се събират на молитва. В Тексас, където вирусът вече е широко разпространен, кметът на Хюстън, Бари Уутън, авторът на бестселъри и някогашен глава на Църквата “Светото величие на Библията”, която е най-многобройна в страната, са обявили града за “Изход към Рая” и призовават жителите му и бежанците от други краища на щата да се съберат на стадиона в Хюстън, за да се приготвят за “нашето възкачване към трона Господен, не като чудовища, ами като Божи мъже и жени.”
В Калифорния, където заразата едва сега започва да се разпростира, на среднощно заседание миналата нощ щатският законодателен орган бързо е приел Първи закон за отделяне на Калифорния от Съюза, като прекъсват връзките си със Съединените щати и се обявяват за суверенна нация. Първото действие като президент на Република Калифорния на бившия губернатор Синди Шоу е било да постави военните части на САЩ и законоопазващите сили на територията на щата под командването на Националната гвардия на Калифорния.
“Сами ще се защитаваме, всяка нация има право да се защитава – е казала Шоу пред събранието, под оглушителни аплодисменти. – Калифорния и всичко, което тя представлява, ще устои.”
В отговор на новините от Сакраменто, говорителят на администрацията на Хюз Тим Роувър заявява пред репортерите: “Това е абсурд. Пределно ясно е, че сега не е време за който и да било щат или местно правителство самостоятелно да се нагърбва с безопасността на американския народ. Позицията ни е, че Калифорния остава част от Съединените щати.”
Роумър също така предупредил, че всеки военен или полицай, който се противопостави на федералните сили, ще понесе строги санкции.
“Нека да е ясно – заявил Роумър. – Ще бъдат третирани като вражески бойци.”
В сряда независимостта на Калифорния е била призната от правителствата на Швейцария, Финландия, малката южнотихоокенска република Палау и Ватикана.
Правителството на Индия, очевидно в отговор на изтеглянето на американските военни сили от Южна Азия, вчера е повторило предишните си заплахи да използва ядрено оръжие срещу бунтовническите сили в източен Пакистан.
“Сега е времето да спрем разпространението на ислямския екстремизъм – заявил индийският министър-председател Суреш Митра пред парламента и добавил: – Кучето-пазач спи.”

ЗНАЧИ ТАКА СТОЯХА НЕЩАТА, помисли си Улгаст. Ето че краят беше настъпил. Краят, който той предугади и който си представяше. Чувал беше в авиацията да се използва един термин, с който обясняват как така в ясен ден самолет може да падне като покосен от небето. Надвит от обстоятелствата. Това се случваше сега. Светът, човешката раса, беше надвита от обстоятелствата.
Грижи се за Ейми, каза му Лейси. Ейми е твоя. Спомни си как Дойл постави ключовете на лексуса в ръката му, целувката на Лейси по бузата му, как Дойл тичаше след тях, махаше им и крещеше “Тръгвайте, тръгвайте”, как Лейси изскача от колата, за да повика звездите – така мислеше вече за тях Улгаст, като за човешки звезди, пламтящи със смъртоносна светлина – да се спуснат отгоре й.
Времето на дрямката, на почивката, приключи. Улгаст щеше да будува по цели нощи до вратата с револвера на Карл в едната ръка и спрингфийлда в другата. Нощта беше хладна, температурите под десет градуса. Улгаст напали печката, след като се прибраха от магазина. Взе вестника и го сгъна наполовина веднъж, после още веднъж и още веднъж, отвори вратата на печката. Пъхна вестника в огъня и удивено видя колко бързо изчезна.

ЛЯТОТО СВЪРШИ, дойде есента и светът ги остави на мира.
Първият сняг заваля през последната седмица на октомври. Улгаст цепеше дърва в двора, когато забеляза с ъгъла на окото си първите снежинки, падащи като едра перушина. Навил беше ръкавите на ризата си и когато спря и вдигна лице, усети студа по изпотената си кожа. Разбра, че е дошла зимата.
Заби брадвата в дръвника, отиде в къщата и извика нагоре по стълбите:
– Ейми!
Тя се показа на горното стъпало. Кожата й виждаше толкова малко слънце, че беше снежнобяла като порцелан.
– Виждала ли си сняг?
– Не знам. Май не.
– Навън вали сняг. – Той се засмя с глас, в който имаше радост. – Не бива да го пропускаш. Хайде.
Докато я облече с палто и ботуши, с очила и шапка и нанесе тънък слой слънцезащитен крем навсякъде по откритата й кожа, снегът се беше засилил. Ейми излезе в бялата вихрушка тържествено, като изследовател, който стъпва за пръв път на непозната планета.
– Какво ще кажеш?
Тя изви глава и изплези език, инстинктивен жест, за да улови и опита вкуса на снежинките.
– Харесва ми – заяви тя.
Имаха подслон, храна и огрев. Още два пъти ходи до магазина на Милтън през есента, защото знаеше, че дойде ли зимата, пътят ще е непроходим, и взе всичката останала храна там. Разпределил беше консервите, сухото мляко, ориза и боба и според него запасите щяха да им стигнат до пролетта. Езерото беше пълно с риба, а в едно от бунгалата беше открил свредел. Доста прост инструмент за риболов на леда. Резервоарът за газ все още беше наполовина пълен. Ето че зимата дойде. Той я приветстваше, усещаше съзнанието си привикнало на ритъма. В крайна сметка никой не беше дошъл насам, светът ги беше забравил. Двамата бяха затворени далече, в
До сутринта натрупа сняг до колене. Слънцето се показа през облаците и заблестя ярко. Улгаст прекара целия следобед в разчистване на пъртина между натрупаните нацепени дърва и къщата, а после запроправя друга пъртина към къщурката, която планираше да използва като ледница, сега след като вече беше зима. Вече живееше почти напълно нощен живот, полесно беше да се приспособи към ритъма на Ейми, а и блясъкът на снега на слънцето явно го заслепяваше, като избухнала пред погледа му експлозия.
Вероятно, помисли си той, обикновената светлина действа по този начин на Ейми през цялото време. След настъпването на нощта двамата излязоха в задния двор
– Ще ти покажа как да правиш ангели в снега – каза й той. Легна по гръб. Над него небето беше сияйно и звездно. Вечерта щяха да сушат мокрите си дрехи на печката, да седят на светлината на огъня и да пият горещо какао.
– Движи ръцете и краката си ето така – каза й.
Тя легна до него. Мъничкото й тяло беше леко и гъвкаво като на гимнастичка. Заразмахва ръце и крака.
– Какво е ангел?
За миг Улгаст се замисли. Подобна тема не беше изниквала в досегашните им разговори.
– Ами това е нещо като призрак, според мен.
– Призрак. Като Джейкъб Марли – чели бяха “Коледни песни”, или поскоро Ейми му ги беше чела. След като една вечер през лятото разбра, че тя може не само да познава буквите, ами да чете гладко, с чувство и изразително, Улгаст само седеше и слушаше.
– Май да. Но не внушава страх като Джейкъб Марли. – Продължаваха да лежат един до друг на снега. – Ангелите са... ами добри духове. Духове, които бдят над нас от рая. Или поне някои хора мислят така.
– Ами ти?
Улгаст се изненада. Така и не успя да привикне съвсем с прямотата на Ейми. Откровеността й го смайваше с детското в нея, но често думите и въпросите й към него криеха мъдрост.
– Не знам. Майка ми вярваше. Тя беше много религиозна, много вярваща. Баща ми май не. Той беше добър човек, инженер. Не мислеше по този начин.
За миг замълчаха.
– Тя е мъртва – тихо каза Ейми. – Знам го.
Улгаст се изправи. Очите на Ейми бяха затворени.
– Кой е мъртъв? – попита и веднага разбра кого има предвид Ейми: Майка ми. Майка ми е мъртва.
– Не си я спомням – каза Ейми. Гласът й беше безстрастен, сякаш му говореше за вече известен му факт. – Но знам, че е мъртва.
– Откъде знаеш?
– Чувствам го – очите на Ейми срещнаха тези на Улгаст в тъмното. – Мога да усетя всички тях.

ПОНЯКОГА В РАННИТЕ ЧАСОВЕ, точно преди зазоряване, Ейми сънуваше. Улгаст чуваше тихите й викове от съседната стая. Скърцането на пружината на леглото й, докато тя се мяташе в съня си. Не бяха точно викове, а шепот, като гласове, които преминаваха през нея в съня й. Понякога тя се събуждаше и слизаше долу в голямата стая на къщата, единствената с големи прозорци, с изглед към езерото. Улгаст я наблюдаваше от стълбището. За кратко оставаше неподвижна на светлината и сред топлината на печката, с обърнато към прозорците лице. Очевидно продължаваше да спи, а Улгаст знаеше, че е по-добре да не я буди. После се обръщаше, качваше се по стълбите и отново си лягаше.
Как така ги чувстваш, Ейми?, попита я той. Какво чувстваш? – Не знам, беше му отвърнала тя, не знам. Тъжни са. Толкова са много. Забравили са кои са били. – Кои са били, Ейми? А тя отвърна: Като всеки. Били са като всеки.
Улгаст сега спеше на първия етаж на къщата, на стол с лице към вратата. Движат се нощем, беше му казал Карл, по дърветата. Имаш възможност за един изстрел. Какви са тези същества по дърветата? Хора ли бяха, както някога и Картър беше човек? В какво са се превърнали? Ами Ейми. Ейми, която сънуваше гласове, чиято коса не растеше, която изглежда рядко спеше, вече беше съвсем сигурен, че само се преструва, почти не ядеше, можеше да чете и да плува сякаш си спомня живота и уменията на друг, а не своите собствени – и тя ли беше една от тях? Вирусът е инертен, беше казал Фортес. Ами ако не беше? Нямаше ли и той, Улгаст, да се разболее? Но той не беше болен, чувстваше се както обичайно, което означаваше, осъзна той, просто изумен, като човек живеещ в сън, изгубен сред безсмислени знаци, че светът го използваше по някакъв начин, който той не разбираше.
Една нощ през март чу шум от двигател. Снегът беше тежък и дълбок. Имаше пълнолуние. Заспал беше на стола. Още в съня си осъзна, че чува шум от двигател, който се спуска по дългата пътека към къщата. Сънуваше кошмар и този шум се беше превърнал в грохота от пожара през лятото, който настъпваше по планината към тях. Двамата с Ейми бягаха между дърветата, димът и пламъците ги обграждаха, той я изгуби.
В прозорците проблесна светлина, на площадката пред вратата се чуха стъпки, тежки, тромави. Улгаст се изправи бързо, всичките му сетива бяха нащрек. В ръка държеше оръжието си. Махна предпазителя. На вратата почукаха с три тежки удара.
– Има някой отвън – беше Ейми. Улгаст се обърна и я видя застанала долу
до стълбището.
– Качвай се! – със строг шепот й нареди Улгаст. – Хайде, бързо!
– Има ли някой? – разнесе се мъжки глас от площадката пред вратата. – Виждам дим! Ще се отдръпна!
– Ейми, качи се горе, веднага!
По вратата отново се заудря.
– В името Божие, ако някой ме чува, отворете вратата!
Ейми се качи по стълбите. Улгаст отиде до прозореца и погледна навън. Не беше кола, нито камион, ами сноумобил с привързани към шасито контейнери. На светлината от фаровете видя на площадката мъж с дебело яке и ботуши. Присви се, поставил ръце на коленете.
Улгаст отвори вратата.
– Отдръпнете се – предупреди той. – Да виждам ръцете ви.
Мъжът немощно вдигна ръце.
– Не съм въоръжен – каза той. Дишаше тежко и Улгаст видя кръвта, ярка струя, която се стичаше надолу по якето му. На врата му имаше рана.
– Болен съм – каза мъжът.
Улгаст пристъпи и се прицели.
– Омитай се!
Мъжът се свлече на колене.
– Исусе – простена. – Исусе Христе.
После вдигна лице и рухна на снега.
Улгаст се извърна и видя Ейми, застанала на прага.
– Влизай вътре, Ейми!
– Точно така, миличка – каза мъжът, вдигна окървавената си ръка и махна немощно. Избърса устата си с опакото на ръката си. – Послушай татко си.
– Ейми, веднага вътре, казах!
Ейми затвори вратата.
– Така е добре – каза мъжът. Стоеше на колене и гледаше Улгаст. – Не бива да вижда подобни неща. Исусе, чувствам се като парцал.
– Как ни откри?
Мъжът поклати глава и плю в снега.
– Не дойдох да ви търся, ако това искате да кажете. Шестима се бяхме скрили на около шейсет километра от тук. В ловния лагер на един приятел. Там сме от октомври, след като превзеха Сиатъл.
– Кои са те? – заразпитва Улгаст. – Каква е станало в Сиатъл?
Мъжът сви рамене.
– Каквото и навсякъде другаде. Всички са болни, измират, разкъсват се един друг, появява се армията, после бам и мястото се изпарява. Някои казват, че било работа на ООН, други на руснаците. Може да са и марсианците, мен ако питате. Тръгнахме на юг, към планините, мислехме, че ще изкараме там зимата, а после да стигнем до Калифорния. Тогава ни надушиха копелетата. Не успяхме дори веднъж да стреляме. Изметох се от там, но една от тях ме ухапа. Кучката се изви изотникъде. Не знам защо не ме уби като останалите, но разправят, че така правели – немощно се усмихна. – Май съм извадил късмет.
– Проследиха ли ви?
– Да пукна, ако знам. Подуших дима от къщата ви на километър и нещо от тук. Не знам как успях. – Изглеждаше съсипан и окаян. – В името на Бога, умолявам ви. Сам бих го направил, ако имах оръжие.
За миг Улгаст не разбра какво иска от него мъжът.
– Как се казваш? – попита Улгаст.
– Боб – мъжът облиза бавно устните си. – Боб Сандърс.
Улгаст му махна със спрингфийлда.
– Трябва да се махнем от къщата.
Тръгнаха между дърветата, Улгаст го следваше на пет крачки. Мъжът вървеше бавно в дълбокия сняг. На всеки две-три стъпки спираше задъхан, за да почине, опрял ръце на колене.
– Знаеш ли кое е най-странното? – каза той. – Преди бях поведенчески анализатор. Живот и нещастен случай. Пушиш, караш без предпазен колан, обядваш хамбургери всеки ден – можех да ти кажа кога ще умреш с точност до месец. – Подпираше се на едно дърво за равновесие. – Май никой никога вече няма да държи сметка за тези неща, нали?
Улгаст не каза нищо.
– Ще го направиш, нали? – попита Боб, зареял поглед сред дърветата.
– Да – отвърна Улгаст. – Съжалявам.
– Всичко е наред. Не се тормози за това. – Дишаше тежко, облизваше устни. Обърна се и докосна гърдите си като Карл, преди много месеци, за да покаже на Улгаст къде да стреля. – Точно тук, нали? Можеш първо да ме застреляш в главата, ако искаш, стреляй веднъж и тук за по-сигурно.
Улгаст успя само да кимне, съсипан от честността на мъжа, от деловия му тон.
– Можеш да кажеш на дъщеричката си, че съм те нападнал – добави. – Не бива да разбира. Изгори трупа ми след това. Бензин, керосин, нещо, което отделя много топлина.
Наближаваха брега на реката. На лунната светлина гледката внушаваше почти неземно спокойствие, окъпана в синьо сияние. Под снега и леда Улгаст долавяше шума от тихото ромолене на реката. Това място, както и всяко друго, беше подходящо, помисли си Улгаст.
– Обърни се – каза той. – Погледни ме.
Но мъжът на име Боб, сякаш не го чу. Направи още две стъпки в снега и спря. Започнал беше неконтролируемо да се съблича, махаше окървавеното яке, хвърли го в снега, махна тирантите на прогизналите си панталони, за да съблече през глава пуловера си.
– Казах да се обърнеш.
– Знаеш ли кое е най-тъпото? – каза Боб. Махна терморизата си и коленичи да развърже ботушите си. – На колко години е дъщеря ти? Винаги съм искал да имам деца. Защо ли не си родих?
– Не знам, Боб – Улгаст вдигна спрингфийлда. – Изправи се с лице към мен, веднага.
Боб се изправи. Настъпи промяна. Опипваше с пръсти кървавия прорез на врата си. По тялото му премина нов спазъм, но в изражението на лицето му се четеше удоволствие, почти сексуално. На лунната светлина кожата му сякаш засвети. Изви гръб като котка, с наситен с радост поглед.
– О, това е добре – каза Боб. – Това наистина е... страхотно.
– Съжалявам – каза Улгаст.
– Чакай! – Изведнъж Боб отвори очи, протегна ръце. – Задръж малко!
– Прости ми, Боб! – повтори Улгаст и натисна спусъка.

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » пон окт 10, 2011 7:51 pm

ТОЙ БЕШЕ БАБКОК и беше вечен. Той беше един от Дванайсетте и Другият, Онзи най-отгоре и иззад, Нула. Той беше нощта на нощите и беше Бабкок преди да се превърне в онова, което беше сега. Преди неистовия глад, който приличаше на самото време, настанило се в него, в потока на кръвта му, безкраен, настойчив, безграничен и вечен, тъмно крило, което се разпростираше над света.
Той беше съставен от Безброй. Хиляди-хиляди-хиляди пръснати по нощното небе, като звезди. Той беше един от Дванайсетте и също Другият, Нула, но неговите деца също бяха в него, онези, които носеха семето на кръвта му, едно семе от Дванайсетте. Те се движеха, както той се движеше, те мислеха, както той мислеше, в техните умове беше пустото пространство на забравата, където той се настаняваше във всеки един, като казваше: Ти няма да умреш. Ти си част от мен, а аз съм част от теб. Ти ще пиеш кръвта на света и ще ме изпълваш.
Те се подчиняваха на неговата команда. Когато те ядяха, той ядеше. Когато те спяха, той спеше. Те бяха Ние, Бабкок, и бяха вечни, както той беше вечен, всичките част от Дванайсетте и Другият, Нула. Те сънуваха неговия тъмен сън с него.
Помнеше времето, преди той да се Превърне. Времето на малката къщичка, в място наречено Дезърт Уелс. Времето на болката и тишината, на жената, майка му, майката на Бабкок. Помнеше дребни неща – материи, усещания, гледки. Квадрат златиста светлина, която пада върху килима. Износено място на верандата, което пасваше на обутия му в маратонки крак ето така, ивиците ръжда по перилото, които раздираха кожата на пръстите му. Помнеше пръстите си. Помнеше мириса от цигарите на майка си в кухнята, където тя говореше и гледаше историите си и хората по телевизията, огромните им и близки лица, широките им и влажни очи, жените с проблясващо червило на устните, като лъскави късчета плод. И гласа й, неизменно гласа й: Млъквай, по дяволите. Не виждаш ли, че гледам? Такава проклета дандания вдигаш, не знам как не съм превъртяла.
Помнеше, че пазеше тишина, не смееше да помръдне.
Помнеше ръцете й, ръцете на мама Бабкок и избухването на болката, която го удряше и отново го удряше. Помнеше, че лети, тялото му се рееше в облак от болка, и ударите, шамарите, горенето. Неизменно горенето. Не реви. Дръж се мъжки. Ревнеш ли, ще ти дам да разбереш, толкова по-зле за теб, Джайлс Бабкок. Дъхът й с мирис на дим се носеше близо до лицето му. Гледката на червения връх на цигарата й, която тя завърташе върху кожата на ръката му и ясното цвърчене от изгарянето, като зърнена закуска, в която налива мляко, същото пращене и пукане. Миризмата от изгарянето се смесваше със струйките дим, които изпускаше от ноздрите си. И начинът, по който всички думи оставаха в него, за да може болката да премине, за да може да е мъж, както тя казваше.
Най-ясно от всичко си спомняше гласа й. Гласът на майката на Бабкок. Любовта му към нея беше като стая без прозорци, изпълнена с нейните несекващи думи, говореше-говореше-говореше. Подиграваше му се, разкъсваше го, като ножът, който взе от чекмеджето онзи ден, когато тя седеше на масата в кухнята на малката къща в място наречено Дезърт Уелс, говореше и се смееше, смееше се и говореше и поглъщаше цели кълба дим.
Момчето не е просто нямо. Казвам ти, то е втрещяващо нямо.
Щастлив беше, неизмеримо щастлив, като никога в живота си, когато ножът се вряза в нея, в бялата кожа на гърлото й, гладкия външен слой и твърдия хрущял под него. А докато сечеше и натискаше с ножа, любовта, която чувстваше към нея, освободи съзнанието му, така че той видя най-после на какво прилича тя – същество от плът, кръв и кости. Всичките й думи, цялото говорене-говорене-говорене се движеше в него, изпълваше го до пръсване. Думите имаха привкус на кръв в устата му, бяха сладки и живи.
Изпратиха го далече. Все пак не беше момче, а мъж. Мъж с разум и нож, казаха му да умре – умри, Бабкок, заради стореното от теб. Не искаше да умира, нито тогава, нито никога. А после след като мъжът, Улгаст, дойде там, където беше, като предопределена история; след докторите и болестта и Превръщането, той беше един от Дванайсетте, Бабкок-Морисън-Чавез-Бейфъс-Търъл-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Райнхарт-Картър – един от Дванайсетте и също Другият, Нула – той взе останалите по същия начин, като изпи думите им от тях, изпи предсмъртните им викове, като сочни късове в устата си. А онези, които не уби, а просто изсмука, един от десет, както повеляваше ритъмът на собствената му кръв, стана негов собствен, присъедини се в ума му. Неговите деца. Неговата страховита и боязлива компания. Безброя. Ние, Бабкок.
И Онова Място. Дошъл беше с усещането за завръщане, за възстановяване. Утолил се беше със света и тук си беше починал, сънувал своите сънища в мрака, докато не се събуди и отново беше обладан от глад и чу Нула, който се наричаше Фанинг и казваше: Братя, умираме. Умираме! Защото почти никой не беше останал по света, почти нямаше хора, нито животни. И Бабкок разбра, че времето му е донесло онова, което е останало от него, че трябва да го познае, че той, да знае, да познае Бабкок и Нула също, те да заемат своето място в него. Разпрострял беше съзнанието си и казал на Безброя, неговите деца: Доведете при мен остатъците от човечеството, няма да ги убиваме, доведете ми тях и техните думи и те ще сънуват съня и ще се превърнат в Нас, Бабкок. И тогава беше дошъл първият, после още един, още един и те бяха сънували съня с него и той им каза, когато сънят свърши: Сега и вие сте мои, като Безброя. Вие сте мои на това място и когато съм гладен, вие ще ме храните, ще храните неуморимата ми душа с кръвта си. Вие ще доведете други при мен от места извън Това място, те трябва да направят същото, а аз ще ви оставя да живеете по този начин и никой друг. А онези, които не се подчинят на волята, които не вземат ножа, когато дойде времето в тъмното място на сънуването, където съзнанието на Бабкок се среща с тяхното, те трябва да умрат, така че другите да видят и да знаят и повече да не се противят.
И така беше изграден градът. Градът на Бабкок, първият в света.
Но сега имаше и Друг. Не Нула, нито Дванайсетте, ами Друг. Същият и различен. Сянка между сенките, надзърташе като птица, която отлиташе от погледа му, опиташе ли да спре своето съзнание над нейното. А Безброят, неговите деца, неговата страховита и боязлива компания, също я чуха, усетиха я как ги тегли от него. Сила от велика мощ ги дърпаше от него. Като безпомощната любов, която беше чувствал много отдавна, когато беше само момче и наблюдаваше горещият, червен връх да се върти и да гори плътта му.
Кой съм аз?, питаха я те. Кой съм аз?
Тя ги караше да искат да си спомнят. Събуждаше у тях желание да умрат.
Сега тя беше близо, много близо. Бабкок го чувстваше. Тя беше драскотина в съзнанието на Безброя, процеп в тъканта на нощта. Той знаеше, че чрез нея всичко създадено от него можеше да бъде разрушено, всичко, което бяха изградили, можеше да бъде съсипано.
Братя, братя. Тя идва. Братя, тя вече е тук.

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » вт окт 25, 2011 12:44 am

Author Justin Cronin Answers Five Frequently Asked Questions About The Twelve

Over the weekend I asked Justin Cronin — author of the internationally bestselling novel The Passage — some of the more frequently asked questions about the sequel to that book, which is titled The Twelve and should be out in 2012 if all goes well.

Brian James Freeman: So how is The Twelve coming along?

Justin Cronin: You know that whine from under the aircraft when the pilot drops the landing gear? The Twelve is making that sound.

BJF: You’ve mentioned that the next two books each go back to Year Zero. Can you give a little more detail about why?

JC: Because you didn’t see everything that was going on then. Some things you only glimpsed from the corner of your eye without knowing how important they were, how much bearing they would have 97 years in the future.

BJF: Any additional hints about the plot for The Twelve?

JC: If I’m not mistaken, I just gave one. Here’s one more: Lawrence Grey. Here’s another one: I like spy novels.

BJF: Will The Twelve be around the same length as The Passage?

JC: Mercifully no. About two-thirds to three-quarters of the length. Which is not to say it will be short. That’s not short.

BJF: Are you traveling again to research locations, or did you cover all of that in your prep work for The Passage?

JC: I did a fair amount of travel, but mostly within Texas, and some in eastern New Mexico. If you know eastern New Mexico, and you know The Passage, you might be able to guess why.

http://brianjamesfreeman.wordpress.com/ ... he-twelve/

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » пет мар 09, 2012 1:53 am


Продължението на "Проходът" излиза в Щатите на 16 октомври, а трилогията изглежда ще бъде филмирана :smile:
The vicious, limb-tearing “virals” of Justin Cronin’s 2010 post-apocalyptic vampire epic The Passage have captivated readers, the publishing world, and Hollywood. A best-seller upon publication, The Passage, along with the two forthcoming books in the proposed trilogy, was optioned for film by Ridley Scott’s production company for $1.75 million.

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » пон апр 30, 2012 6:28 am

През есента Cemetery Dance пускат специално издание за колекционери:

"The Twelve" by Justin Cronin

In his internationally bestselling and critically acclaimed novel The Passage, Justin Cronin constructed an unforgettable world transformed by a government experiment gone horribly wrong.

With The Twelve, the story continues...

In the present day:
As a man-made apocalypse unfolds, three strangers navigate the chaos, desperate to find others, to survive, to witness the dawn on the other side of disaster.
Lila, a doctor and an expectant mother, has been so broken by the spread of violence and infection that she continues to plan for her child's arrival even as society dissolves around her.
Kittridge, known to the world as "Last Stand in Denver," has been forced by loss of electrical power to flee his stronghold and is now on the road, dodging the infected, armed but alone and well aware that a tank of gas will get him only so far.
April is a teenager fighting to guide her little brother safely through a minefield of death and ruin.
These three will learn that they have not been fully abandoned—and that in connection lies hope, even on the darkest of nights.

One hundred years in the future:
Amy, Peter, Alicia, and the others introduced in The Passage work with a cast of new characters to hunt the original twelve virals... unaware that the rules of the game have changed, and that one of them will have to sacrifice everything to bring the Twelve down.

The scope widens and the intensity deepens as the epic tale of sacrifice and survival begun in The Passage surges forward in this breathtaking sequel.

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » нед авг 05, 2012 1:58 am

Откъс от "The Twelve".

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » ср окт 17, 2012 1:13 pm

"The Twelve" by Justin Cronin
(The Passage 2)

In the present day, as the man-made apocalypse unfolds, three strangers navigate the chaos. Lila, a doctor and an expectant mother, is so shattered by the spread of violence and infection that she continues to plan for her child’s arrival even as society dissolves around her. Kittridge, known to the world as “Last Stand in Denver,” has been forced to flee his stronghold and is now on the road, dodging the infected, armed but alone and well aware that a tank of gas will get him only so far. April is a teenager fighting to guide her little brother safely through a landscape of death and ruin. These three will learn that they have not been fully abandoned—and that in connection lies hope, even on the darkest of nights.

One hundred years in the future, Amy and the others fight on for humankind’s salvation . . . unaware that the rules have changed. The enemy has evolved, and a dark new order has arisen with a vision of the future infinitely more horrifying than man’s extinction. If the Twelve are to fall, one of those united to vanquish them will have to pay the ultimate price.

Щракнете върху емотикона Изображение

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » пет дек 07, 2012 10:15 pm

"The Twelve", който бе избран от Goodreads за най-добър роман на ужаса за 2012, ще излезе у нас през януари или февруари.

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » пет фев 22, 2013 9:31 am

Очаквайте тези дни:


Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » пон фев 25, 2013 1:21 pm

"Дванайсетте" от Джъстин Кронин

Започналият в "Проходът" апокалипсис се разраства, а онези, които все още са живи, се борят отчаяно с хаоса.
Лайла е лекар и очаква раждането на първата си рожба. Заразата и вилнеещата жестокост са на път да пречупят съзнанието й, а светът около нея неумолимо се разпада.
Китридж, познат като "Последната база в Денвър", е принуден да напусне укреплението си и сега се крие, въоръжен и сам, с ясната мисъл, че бягството му ще продължи, докато има бензин в колата.
Ейприл, 18-годишна тийнейджърка, се мъчи да преведе братчето си сред труповете и разрухата до по-сигурно място.
Но тримата ще научат, че не са съвсем сами – и че в най-тъмната от всички нощи може пак да съществува надежда.

Сто години по-късно:
Ейми и спътниците й търсят начин да унищожат кръвожадните вирали и могъщите им господари. Епичният разказ за саможертва, борба и оцеляване продължава, а действието става все по-наситено и мащабно.

"Проходът" е определен за един от "Десетте най-добри романи на годината" от Time и Library Journal и една от "Най-добрите книги на годината" от Washington Post, Esquire, U.S.News & World Report.

"Великолепен… Литературните си дарби Кронин е превърнал в оръжия… Проходът може гордо да се нареди до шедьоврите в жанра." – Time
"Прочетете тази книга и от обикновения свят няма да остане и следа." – Стивън Кинг
"Мащабно, поглъщащо четиво, което ще ви накара да оставяте лампите да светят до късно през нощта." – Entertainment Weekly
"Мистична, хипнотична и епична!" – San Francisco Chronicle

Филмовите права за трилогията са купени от продуцентската къща на Ридли Скот за впечатляващите 1,75 милиона долара.

* * *

Бърнард Китридж, известен по света като "Последната база в Денвър", разбра, че е време да се маха сутринта, в която спря електричеството.
Чудеше се защо ли е отнело толкова време. Да се поддържа градската електрическа мрежа без хора беше невъзможно, а доколкото Китридж можеше да прецени от деветнайсетия етаж, в град Денвър не беше останала жива душа.
Което не означаваше, че е сам.
Прекара ранните часове на сутринта – ясна, слънчева сутрин от първата седмица на юни, с температура около двайсет и четири градуса и възможно раздвижване на чудовищата кръвопийци на свечеряване, – като се припичаше на балкона на пентхауса, който обитаваше от втората седмица на кризата. Мястото беше необятно, като реещ се във въздуха палат. Само кухнята беше колкото целия апартамент на Китридж. Вкусът на собственика, изглежда, клонеше към аскетизма: лъскави кожени мебели за сядане, които бяха поскоро предназначени за глезене на окото, отколкото за сядане, блестящи подове с искрящ травертин, пухкави кожени килимчета, стъклени масички, които сякаш висяха във въздуха. Влезе в апартамента учудващо лесно. Преди Китридж да вземе решение да го направи, половината град вече беше избит, избягал или изчезнал. От ченгетата отдавна нямаше и следа. Обмислял беше да се барикадира в една от големите къщи на Чери Крийк, но като поразсъди върху видяното, реши, че му трябва по-високо място.
Собственикът на пентхауса беше мъж, когото познаваше бегло, редовен клиент на магазина. Казваше се Уорън Фило. За свой късмет Уорън Фило се появи в магазина в деня, преди да започне цялата история, искаше да се екипира за лов в Аляска. Млад мъж, прекалено млад за парите, които имаше - вероятно пари от Уолстрийт или натрупани от първото публично предлагане на акции на някое високотехнологично предприятие. В онзи ден светът все още ведро жужеше по обичайния си начин, Китридж беше помогнал на Уорън да занесе покупките до колата си. Ферари, ами че как иначе. Застанал зад нея, Китридж се запита защо собственикът не е поръчал на табелката за номера на колата вместо букви и цифри да пише ФУКЛЬО? Явно озадачаването му е проличало, защото бързо забеляза как Уорън смутено се изчерви.
Уорън не носеше обичайния костюм, а джинси и тениска с изписано име на училище по икономика на гърдите. Младият мъж искаше да покаже на Китридж колата си, очевидно беше, но след като се изфука, осъзна колко глупаво е било да се хвали с кола пред нископоставен управител на магазин, който вероятно печели по-малко от петдесет хилядарки на година. (Всъщност броят на хилядарките беше четирийсет и шест.) Китридж си позволи да се посмее в себе си на смущението му – цяла книга би станала от нещата, от които хлапето хал хабер си нямаше – и позволи на момента да се проточи. Знам, знам, призна Уорън. Малко е прекалено. Заричах се да не стана един от задниците, които карат ферари. Но в името на Бога, да можеш да усетиш как само се движи тази кола!
Китридж беше взел адреса на Уорън от фактурата му. Когато се премести в пентахуза – предполагаше се, че Уорън е здрав, читав и в безопасност в Аляска, – трябваше само да намери правилния ключ в кабинета на управителя, да го постави на мястото му в панела на асансьора и да изкачи с него осемнайсетте етажа до пентхауса. Разтовари екипировката си. Куфар на колелца с дрехи, три сандъка с оръжие, радио, прибори за нощно виждане, сигнални ракети, чантичка за първа помощ, бутилки с белина, оксижен, за да завари вратите на асансьора, верния си лаптоп с преносима сателитна чиния, кутия с книги и достатъчно храна и вода за поне месец. Гледката от терасата, която се простираше по цялата западна страна на сградата, беше зашеметяваща и обхващаше сто и осемдесет градуса, с изглед към междущатска магистрала 25 и равнината Май хай. Постави камери с детектори за движение във всеки край на терасата: едната, насочена към улицата, другата с лице към сградата от другата страна на авенюто. Реши, че по този начин ще заснеме доста кадри, но ценните ще бъдат тези с убийствата. Оръжията, които подбра за тази задача, бяха снайпер "Ремингтън" с болтов затвор, 700Р, калибър .3381 – прекрасен баланс между точност и поразяващи качества със смъртоносно действие от двеста седемдесет и пет метра. Към него прикрепи цифров видеомерник с инфрачервени лъчи. С помощта на приборите за нощно виждане щеше да вижда отделната цел, а поставената на двунога пушка на ръба на балкона щеше да свърши останалото.
През първата нощ, безветрена и светла от вече започналата да намалява луна, Китридж застреля седем: пет на авенюто, един на отсрещния покрив и още един през прозореца на банката на нивото на улицата. Последният убит му донесе слава. Създанието, вампирът или каквото беше там – официалният термин беше "заразен" – връхлетя пред бинокъла точно преди да го простреля в уязвимото място. Качи записа в интернет и за час той обиколи света, до сутринта нямаше голяма телевизия, която да не го е излъчила. Всички искаха да знаят кой е този мъж. Кой е този безстрашен, луд самоубиец, барикадирал се на някаква висока сграда в Денвър, превърнал я в последната база на съпротива срещу заразените в Денвър?
И така се роди прозвището му – Последната база в Денвър.
От самото начало прие, че е въпрос на време да го застрелят било от ЦРУ, било от Управлението за национална сигурност или местната полиция. Голям смут беше предизвикал. В негова полза беше това, че получилият задачата да го застреля, за да го спре, първо трябваше да дойде в Денвър. Ай пи адресът на компютъра на Китридж на практика не можеше да бъде проследен в лъчеподобната мрежа от анонимизиращи сървъри, чиито номера се триеха всяка нощ, го скриваше. Повечето бяха разположени на други континенти: Русия, Китай, Индонезия, Израел, Судан. Места, до които не се простираше хватката на федералното управление, което вероятно щеше да пожелае да прекрати работата му. Видеоблогът му – два милиона посещения само за първия ден – имаше повече от триста огледални сайта и непрекъснато се добавяха нови. За по-малко от седмица се превърна в световен феномен. Туитър, Фейсбук, Хедшот, Сфиър: кадрите си пробиха път из ефира, без той да си мръдне и пръста. Един от неговите фенсайтове имаше повече от два милиона абонати. В Ибей тениските с надпис АЗ СЪМ ПОСЛЕДНАТА БАЗА В ДЕНВЪР се разпродаваха като топъл хляб.
Баща му все повтаряше: Синко, най-важното в живота е да дадеш своя принос. Кой да си помисли, че приносът на Китридж ще е видеоблог от огневата линия на апокалипсиса?
И въпреки всичко светът продължаваше да се върти. Слънцето изгряваше. На запад планините гънеха безразличните си скалисти грамади пред отиващото си човечество. Дълго време се носеше гъст дим – цели квартали бяха изпепелени напълно, – но димът вече се беше разсеял и опустошението се разкри със зловеща отчетливост. Нощем се виждаха потъналите в мрак участъци, но на места все още лампи разпръскваха мрака – проблясваха улични лампи, бензиностанции, супермаркети с характерния за тях флуоресцентен блясък, по верандите светеха лампи в очакване стопаните на къщите да се завърнат. Докато Китридж поддържаше наблюдението си на балкона, светофарът осемнайсет етажа под него прилежно сменяше светлините от зелено на жълто, после на червено и отново на зелено.
Не беше сам. Самотата го напусна много отдавна. Беше на трийсет и четири години. Малко по-тежък, отколкото би му се искало – с този негов крак не беше лесно да се спортува за сваляне на излишни килограми, – но все още беше силен. Някога беше женен, преди години. Спомняше си за този период от живота си като двайсет месеца, наситени със секс и съпружеско блаженство, последвани от също толкова месеци на крясъци, писъци, обвинения и контраобвинения, докато цялото начинание не потъна като камък, а той остана като цяло доволен, че по време на брака му не са се появили деца. Връзката му с Денвър не беше нито сантиментална, нито лична. След като излезе от Службата като ветеран, просто се озова на това място. Кой ли не твърдеше, че като награждаван ветеран лесно ще си намери работа. И вероятно беше така. Но Китридж не бързаше за никъде. Прекара по-голямата част от годината в четене – отначало обичайните четива: полицейски романи и трилъри, но накрая стигна до по-значимите книги: "Когато легна да умирам", "За кого бие камбаната", "Хъкълбери Фин", "Великият Гетсби". Прекара цял месец в четене на Мелвил, стъпка по стъпка преброждаше "Моби Дик". Подбираше повечето книги по усет – онези, които по някаква причина беше пропуснал в училище, и искрено хареса повечето от тях. Седеше в тишината на апартамента си, потънал в историите за чужди съдби и други времена, и имаше чувството, че пие вода след години на жажда. Дори се записа в няколко курса в държавния колеж. През деня работеше в магазина, а вечер и в обедната почивка четеше книгите си и подготвяше материалите за колежа. Сред страниците на тези книги се криеше сила, която го караше да се чувства по-добре, житейска лодка, за която да се държи здраво преди мрачните течения на паметта отново да го повлекат надолу. В по-ведрите дни дори беше в състояние да си представи как дълго живее по този начин. Скромен, но поносим живот.
И, разбира се, точно тогава дойде краят на света.

Сутринта, в която спря електричеството, Китридж беше приключил с качването на записа от предишната нощ и седеше в патиото, четеше "Приказка за два града" на Дикенс – английският адвокат Сидни Карлтън тъкмо се беше обяснил в неугасваща любов пред Люси Магнет, годеницата на беззащитния идеалист Чарлз Дарни, – когато му хрумна, че порция сладолед може само да подобри сутринта. Огромната кухня на Уорън – човек можеше да си открие петзвезден ресторант на това място – учудващо беше почти лишена от храна. Китридж отдавна беше изхвърлил мухлясалите кутии с храна за вкъщи, които бяха основното съдържание на хладилника. Младежът обаче очевидно имаше слабост към шоколадовия сладолед с фъдж и какаови бисквитки на "Бен енд Джери". Фризерът беше натъпкан с такъв сладолед. Нямаше бананов сладолед с ядки и фъдж, не беше черешов, нито карамелен с ружи и парченца шоколад, дори не беше добрият стар обикновен ванилов сладолед на "Бен енд Джери". Само шоколадов сладолед с фъдж и какаови бисквитки. Китридж нямаше да има нищо против малко разнообразие, предвид факта, че се очертаваше да прекара доста време без сладолед, но с оскъдния избор на храна, състоящ се от консерви със супа и соленки, хич нямаше да тръгне да се оплаква. Постави внимателно книгата си върху подлакътника на стола, стана и мина през плъзгащите се стъклени врати на пентхауса.
Стигна до кухнята и усети, че нещо не е както трябва, но усещането му не можеше да се обясни с някаква конкретна причина, която да го поражда. Чак когато отвори кутията и бръкна с лъжицата си в меката каша, в която се беше превърнал разтопеният сладолед, разбра за какво става дума.
Натисна един малък електрически ключ. Нищо. Обходи апартамента, провери лампите и ключовете. Навсякъде едно и също.
В средата на дневната Китридж спря и пое дълбоко въздух. Добре, помисли си, добре. Трябваше да се очаква. Дори отдавна трябваше да стане. Погледна часовника си: 9:32 сутринта. Слънцето щеше да залезе малко след осем. Десет часа и половина да си вдигне задника и да се омете от мястото.
Нахвърля необходими провизии и вещи в една раница: протеинови блокчета, бутилки с вода, чисти чорапи и бельо, комплект за първа помощ, топло яке, бутилка с лекарство срещу алергии (алергиите му го тормозеха цяла пролет), четка за зъби и бръснач. Позамисли се дали да вземе "Приказка за два града", но му се стори непрактично. Жегна го съжаление, когато я остави настрана. В спалнята се облече с тениска и спортни панталони, за връхна дреха си облече ловно яке и обу подходящи за дълго ходене обувки. Няколко минути обмисля кое оръжие да вземе, накрая се спря на нож "Боуи", два пистолета "Глок" 19-и калибър и модифициран полски "Калашников" със сгъваем приклад: безполезен при стрелба на далечни разстояния, но непогрешим при близко, ала Китридж очакваше, че ще му се наложи да стреля именно от такова. Пистолетите паснаха точно в кобурите. Напълни джобовете на якето си с пълнители, прикачи автомата на ремъка му, метна раницата на рамо и се върна в патиото.
И в този момент забеляза как светофарът на булеварда отдолу сменя светлините. Зелено, жълто, червено. Зелено, жълто, червено. Съмняваше се, че става дума за щастлива вероятност.
Открили го бяха.
Въжето беше вързано за отводнителната система на покрива. Сложи си ремъците от екипировката за спускане, закопча ги и преметна първо здравия си крак, след това ранения през парапета. Проблем с височините нямаше, но въпреки това не можеше да погледне надолу. Стоеше на ръба на балкона, с лице към прозорците на пентхауса. Чу далечно бръмчене на приближаващ се хеликоптер.
Последната база в Денвър вече не съществуваше.
Отблъсна се и политна, тялото му се понесе надолу и встрани. Един етаж, два етажа, три, въжето безпроблемно се плъзгаше в ръцете му: приземи се на балкона четири етажа по-надолу. Познатата болка го жегна в лявото коляно и тръгна нагоре, стисна зъби да я превъзмогне. Хеликоптерът вече се приближаваше, ритмичният шум от перките му рикошираше в сградите. Свали въжетата, измъкна един от пистолетите и с един изстрел разби стъклото на балконската врата.
Въздухът в апартамента беше застоял, като в затворена за зимата къща. Тежки мебели, позлатени огледала, маслена картина на кон над камината. Отнякъде се носеше воня на разложено. Прекоси помещението със застоял въздух, почти без да го погледне. При вратата спря, за да прикачи прожектор към автомата, влезе в хола и тръгна към стълбите.
Ключовете за ферарито, паркирано в подземния гараж на сградата шестнайсет етажа по-надолу, бяха в джоба му. Китридж отвори вратата с рамо, бързо обходи пространството със светлинния лъч от автомата нагоре и надолу. Чисто. Издърпа сигнална ракета от якето си и със зъби махна пластмасовата тапа, която откри капсула за възпламеняване. Ракетата изпука, възпламени се и посипа дъжд от искри. Китридж я подържа настрана, прицели се и я пусна. Ако отдолу имаше нещо, скоро щеше да разбере. Ракетата падаше, а очите му следяха светлината, след която оставаше следа от дим. Някъде долу докосна парапета и отскочи извън полезрението му. Китридж преброи до десет. Никакво движение, нищо.
След още три сигнални ракети той стигна дъното. Тежка стоманена врата с напречен лост за отваряне и малък квадрат от армирано стъкло водеше към гаража. Подът беше заринат с боклуци: кутии от пуканки, обвивки от сладкиши, консерви. Зарязан надве-натри спален чувал и купчина мърляви дрехи показваха, че и друг като него се е криел в сградата.
Китридж беше проучил паркинга в деня, в който пристигна. Ферарито беше паркирано в югозападния край на около шейсет метра. Вероятно трябваше да го премести по-близо до вратата, но търси ключовете на Уорън цели три дни – кой си държи ключовете от колата в шкафчето в банята? – и вече се беше барикадирал в пентхауса.
Ключодържателят имаше четири бутона: два за вратите, един за алармата и един – надяваше се той – за дистанционно включване на двигателя. Първо натисна него.
Дълбоко от вътрешността на гаража се чу рязко, съставено от един тон изсвирване, последвано от гърления рев на двигателя на ферарито. Нова грешка: ферарито беше паркирано с предницата към стената. Да беше помислил за това. Не само че начинът на паркиране забавяше бягството му, но ако колата беше паркирана обратно, светлината от предните фарове щеше да му даде възможност да огледа по-добре вътрешността на гаража. Всичко, което успя да види от малкото прозорче на вратата към стълбището, беше отдалечен светещ район, където колата чакаше като мъркаща в мрака котка. Останалата част от гаража тънеше в мрак. Заразените обичаха да висят от разни места: греди на тавана, тръби – от всичко, за което могат да се захванат. Работа им вършеше и най-малкият процеп. Когато връхлитаха, връхлитаха отгоре.
Дошъл беше моментът на решението. Да метне още няколко светлинни ракети и да види какво ще последва? Да се прокрадне безшумно в мрака и да потърси прикритие? Да се втурне през вратата и да тича с всички сили?
В този момент Китридж чу как някъде с проскърцване се отвори врата.
Затаи дъх и се ослуша. Двама бяха. Пристъпи назад и погледна нагоре. Две червени точки танцуваха по стените десет етажа над него.
Отвори вратата и хукна колкото му държат силите.
Първият вирал скочи зад него на половината път към ферарито. Нямаше време да се обръща и да стреля и не спря. Болката в коляното му беше като горящ фитил, ледено острие, забодено в костта. С периферията на сетивата си долови как създанията се пробуждат и гаражът се изпълва с живот. Рязко отвори вратата на ферарито, метна автомата и раницата на седалката до шофьора, вмъкна се и тръшна вратата. Колата беше твърде ниска и му се стори, че седи на земята. Таблото, пълно с тайнствени измервателни уреди и копчета, засвети като в космически кораб. Нещо липсваше. Къде беше скоростният лост?
Издрънча метал и създанието закри всичко пред очите на Китридж. Виралът беше скочил на покрива, увил туловището си като влечуго. За един застинал миг той го наблюдаваше безстрастно, хищник, който съзерцава жертвата си. Виралът беше гол, носеше само часовник на ръката си, блестящ ролекс, дебел колкото ледено блокче. Уорън? – удиви се Китридж, младият мъж носеше часовник като този в деня, в който Китридж го съпроводи до колата му. Уорън, стари приятелю, ти ли си? Ако си ти, не бих възразил срещу някой и друг твой съвет как да включа на скорост тая машинария.
И тогава върховете на пръстите му напипаха две лостчета под волана.
Плоски превключватели. Как не беше помислил и за това. Нагоре вдясно, надолу вляво, като при мотоциклетите. Задната трябваше да е на бутон някъде по таблото.
Бутонът е маркиран за задна скорост, гениално. Ето го.
Натисна бутона и подаде газ. Прекалено бързо: със свистене на гумите ферарито се изстреля назад и се блъсна в бетонния стълб. Отначало силата на удара тласна Китридж назад, после го хвърли напред и той силно удари главата си в дебелото стъкло на страничния прозорец с отчетливо глухо тупване. Мозъкът му бръмна като камертон, пред очите му затанцуваха звезди.
В тях имаше нещо любопитно, любопитно и красиво, но друг глас в него му каза, че да се любува на тази гледка дори миг, означава да умре. Виралът, който беше скочил от покрива, вече се надигаше от пода. Несъмнено щеше да се опита да му се нахвърли през предното стъкло.
Върху гърдите на вирала се показаха четири червени точки.
Със светкавична бързина създанието отклони поглед от Китридж и се хвърли към двамата войници, които влизаха през вратата откъм стълбището. Китридж завъртя волана и улови дясната ръчка, превключи скоростите и натисна газта. Политане и после рязко потегляне: отново беше прилепен към седалката, тогава чу пукота от автоматите. И когато вече си мислеше, че отново е изгубил контрол над колата, откри правия участък, който водеше вън от гаража, стените му летяха покрай него. Войниците му бяха спечелили само миг: бърз поглед в огледалото за задно виждане и видя в светлината на задните фарове нещо, което приличаше на взривено човешко тяло и експлозия, от която хвърчат парчета. Вторият войник изобщо никакъв не се виждаше, да, ако питаха Китридж, човекът със сигурност вече беше разпарчетосан на кървави късове.
Повече не погледна назад.
Рампата към улицата беше два етажа по-горе, в другия край на гаража.
Китридж намали скоростта при първия завой, двигателят изрева, гумите изсвистяха, още два вирала скочиха от тавана на пътя му. Единият попадна под колелата му и се чу хрущене, но вторият скочи на покрива на летящото ферари и го обкрачи като плет. Почуда обзе Китридж, дори възхищение. В училище беше учил, че човек не може да улови муха с ръката си, защото човекът и насекомото имат различно усещане за време: в мозъка на мухата секундата се равняваше на час, а часът – на година. Ето такива бяха заразените. Като същества извън времето.
Вече навсякъде гъмжеше от тях, изникваха от скривалищата си. Нахвърлиха се към колата като самоубийци, водени от лудостта на глада си. Газеше ги наред, летяха тела, чудовищните им, изкривени лица се разплескваха по предното стъкло, преди да бъдат запратени нагоре, назад или встрани. Оставаха му още два завоя и щеше да е свободен, но един от тях се беше уловил здраво за покрива. В завоя Китридж натисна спирачката и уби скоростта по хлъзгавата циментова настилка, забавянето на скоростта претърколи вирала на капака. Жена: изглежда носеше сватбена рокля, що за абсурд. Заби пръсти в пролуката в основата на предното стъкло и се придърпа на четири крака. Устата й, мечешка зурла, пълна с окървавени редици зъби, зееше широко отворена; малък златен кръст се мяташе, провиснал от шията й. Съжалявам за сватбата ти, помисли си Китридж извади един от пистолетите, опря го на волана и стреля през стъклото.
Профуча покрай последния завой, пред него сноп от златиста дневна светлина му показа пътя. Китридж прегази рампата с над сто и десет километра в час и не спря да ускорява. Изходът беше затворен с метална решетка, но този факт изглеждаше незначителен, нищо и никакво препятствие. Китридж се прицели, натисна педала докрай и се приведе.
Страховит удар, цели две секунди, проточили са като вечност, ферарито летеше във въздуха. Колата се носеше в слънчевата светлина, стовари се върху паважа и се разтърси из основи, от долната й част изхвърчаха искри.
Най-после беше свободен, но вече имаше друг проблем: нямаше какво да го спре. Щеше да връхлети във фоайето на банката през улицата. Когато Китридж прекоси средата на улицата, натисна здраво спирачката и зави наляво, готов за удара. Оказа се излишно: със свистене на гуми колелата зацепиха и спряха, миг по-късно Китридж летеше над авенюто в пролетната утрин.
Трябваше да му го признае. Как бяха точните думи на Уорън. Да можеше да усетиш как само се движи тази кола.
Така си беше. Подобна кола Китридж караше за първи път в живота си.


В топлата септемврийска вечер на много километри и на много седмици път от дома лейтенант Алиша Донадио – Алиша Ножовете, Новото създание, осиновена дъщеря на великия Нилс Кофи, разузнавач снайперист от Втори експедиционен корпус от армията на република Тексас, кръстена и положила клетва – долови мириса на кръв във вятъра.
Алиша беше на двайсет и седем години, сто шейсет и седем сантиметра висока, с широки рамене и ханш и червена коса, острига ниско до скалпа. Очите й, които някога бяха сини, сега светеха с оранжев оттенък като два въглена. Пътуваше с минимум багаж, без нищо излишно. Носеше сандали от срязано платнище с връзки от вулканизирана гума на краката си, протъркани на коленете и на седалището джинси и памучен пуловер с отрязани ръкави, за по-бързо обличане. На гърдите й се кръстосваха два кожени ремъка с по шест стоманени ножа, прибрани в ножниците им – нейна запазена марка, а на гърба й, вързан със здраво конопено въже, висеше арбалетът й. Браунингът 45 калибър, полуавтоматичен, с пълнител за девет патрона, оръжието, което пазеше за краен случай, стоеше прибран в кобура на хълбока й.
Осем плюс един, така казваха. Осем куршума за виралите, един за човека.
Осем плюс един и край.
Градът се наричаше Карлсбад. Годините бяха свършили своето, помели го бяха напълно като с огромна метла. Все пак още стояха някакви постройки: празни черупки от къщи, ръждясали заслони – изпълнено с умиротворение и разруха доказателство за хода на времето. Целият ден си почива в сянката на една бензиностанция, чийто метален навес някак още се крепеше. На смрачаване се събуди за лов. Уби заек с арбалета, с един изстрел в гърлото, одра го, опече го на огъня от мескит. Късаше си мръвки от бутовете му още докато огънят пращеше под него.
Не бързаше за никъде.
Имаше си своите правила, ритуали. Не убиваше виралите, докато спят. Не използваше огнестрелно оръжие, без да е крайно наложително; огнестрелните оръжия бяха шумни, пипкави и негодни за задачата. Предпочиташе ножа, който беше повратлив, или арбалета, който вършеше работата чисто и безмилостно, и винаги произнасяше благословия в сърцето си. Казваше: "Връщам ви във вашия дом, мои братя и сестри, освобождавам ви от затвора на съществуването ви". А щом ги убиеше и издърпаше оръжието си от мястото на смъртоносния удар, докосваше дръжката на ножа първо до челото си, после до гърдите, главата и сърцето, освещаваше освобождението на създанията с надеждата, че дойде ли нейният час, смелостта няма да й изневери и тя самата ще се освободи.
Изчака падането на нощта, загаси пламъците на огъня и пое напът.
В продължение на дни следваше широкото поле, обрасло с характерните за равнините шубраци. На юг и на запад личаха тъмните силуети на планините, надигнали се от дъното на долината. Ако Алиша беше виждала море, може би щеше да си помисли, че това място прилича на море. На дъното на необятен, вътрешен океан, а обсипаните с отвори на пещери планини приличаха на останки от гигантски риф, оцелели от епохите, когато по земята и сред вълните са бродели чудовища, надхвърлящи човешките представи.
Къде сте тази вечер? – мислеше си тя. – Къде се криете, мои братя и сестри по кръв?
Тя беше жена с три живота – два преди и един след. В първия живот отпреди тя беше невръстно момиченце. Светът беше населен с дебнещи силуети и проблясващи светлини, минаваше през нея като повей през косата й, без нищо да й говори. На осем години Полковникът я изведе отвъд стените на Колонията и я остави без никакво оръжие, дори без нож. Тя цяла нощ седя под едно дърво и плака, а когато на сутринта слънцето я огря, вече беше друга, променена, момиченцето беше изчезнало. "Проумя ли сега – попита я Полковника, когато коленичи пред нея на земята. Той не я прегърна за утеха, ами я гледаше право в лицето, като войник. – Сега разбра ли?" И тя наистина беше разбрала. Животът й, кухата нещастна случайност на нейното съществуване, не означаваше нищо, тя се беше предала. Същия ден положи клетва.
Много време беше изминало от тези събития. Отначало беше дете, после жена, след това... В какво се превърна след това? Третата Алиша, Новото създание, нито вирал, нито човек – нещо средно. Амалгама, смесица, различно от всички останали създание. Вървеше сред виралите като невидим дух, едновременно част от тях и съвсем различна, призрак за техните призраци. Вирусът беше във вените й, но укротен от втори вирус, взет от Ейми, Момичето от Никъде; от една от дванайсетте стъкленици от лабораторията в Колорадо – останалите Ейми унищожи, хвърли ги в пламъците. Кръвта на Ейми спаси живота й, но в известен смисъл я и погуби. Превърна я, нея, лейтенант Алиша Донадио, разузнавач-снайперист от Експедиционния, в създание, единствено по рода си в целия жив свят.
В много, много случаи, които непрекъснато изникваха, Алиша сама не можеше да каже точно какво същество е.
Стигна до заслон. Надупчено и в окаяно състояние място, полузаровено в пясъка с полегат метален покрив.
Тя... почувства нещо.
Странно беше, за пръв път й се случваше. Вирусът не й даде умението, което единствено Ейми притежаваше. Алиша беше силата ян на силата ин на Ейми, надарена с физическата сила и бързината на виралите, но изключена от невидимата мрежа, която ги свързваше мисловно.
И въпреки това нали не се заблуждаваше? Нали почувства нещо? Почувства ли ги? Припарване ниско на тила, в ума й се появиха тихо шептене, едва дочути думи:
Кой съм аз? Кой съм аз... кой съм аз... кой съм аз... кой съм аз...?
Трима на брой. Преди време били жени. Имаше и друго: Алиша го долови – възможно ли беше? – че във всеки един от тях се таеше зрънце спомен. Ръка, която затваря прозорец, и шум от дъжд. Птичка с ярко оперение, която чурулика в клетка. Гледка от прага на тъмна стая и две малки деца, момче и момиче, които спят в леглата си. Алиша долови тези видения, сякаш бяха нейни собствени, техните гледки, звуци, миризми и емоции, смесица от чисто съществувание като мънички пламъчета, горящи в нея. За момент те я завладяха, изпадна в нямо благоговение от тези спомени от един изгубен свят. Светът от Времето Преди.
Имаше и друго. Пелена от мрак покриваше тези спомени и тази пелена беше огромна и немилостива. Тя разтърси Алиша до дъното на душата й.
Алиша се почуди каква ли е тази пелена и изведнъж разбра: сънят на онзи, чието име беше Мартинез. Хулио Мартинез от Ел Пасо, Тексас, Десетият от Дванайсетте, осъден на смърт за убийството на служител на реда. Онзи, когото Алиша трябваше да намери.
В съня на Мартинез той вечно изнасилваше момиче на име Луиз – името беше изписано с ръкописни букви върху джоба на блузата на жената – и в същото време я душеше с кабел.
Вратата на заслона стоеше провиснала на ръждясалите си панти. Пространството вътре беше тясно: Алиша би предпочела да е по-просторно, особено след като виралите са трима. Промъкна се с насочен арбалет и влезе в заслона.
Двама от виралите висяха провесени от гредите, третият клечеше в ъгъла и смучеше къс месо. Тъкмо се бяха нахранили с антилопа; разкъсаните й останки лежаха пръснати по пода, купчини от козина, кости и кожа. Изпаднали в унес след угощението, виралите изобщо не забелязаха как влезе при тях.
– Добър вечер, дами.
Уби с арбалета единия от провесените на гредите. Глух удар, рязко секнало пропищяване и тялото се стовари на пода. Другите двама се надигнаха.
Вторият на гредата се пусна от нея, присви колене към гърдите си, отскочи, по средата на скока си се превъртя и се приземи на хищническите си крака гърбом към нея. Алиша пусна арбалета, измъкна ножа и с плавен замах го изпрати във въртеливо движение към третия, който се беше изправил с лице към нея.
Повалени – двама, един оставаше.
Трябваше да е лесно. Изведнъж се оказа обратното. Докато Алиша измъкваше втори нож, третият вирал се обърна, перна ръката й силно и ножът й в спираловиден полет излетя в мрака. Преди създанието да й нанесе втори удар, Алиша се хвърли на пода и се претърколи, когато се изправи с ново острие в ръката, от вирала нямаше и следа.
Мамка му!
Грабна арбалета си от пода, зареди нова стрела и излезе. Къде, по дяволите, се беше дянал? Една стъпка, втора и Алиша скочи на покрива на заслона, който изтрака под краката й. Бързо се огледа. Никаква следа.
Неочаквано виралът изникна зад гърба й. Клопка, осъзна Алиша, сигурно се е криел, легнал на другата част на покрива. Алиша се завъртя на пети и инстинктивно се прицели с арбалета, когато под нея се чу пращене на дърво и на метал и покривът под краката й се продъни.
Падна по лице на пода на заслона, а виралът се стовари отгоре й. Арбалетът го нямаше. Алиша би могла да измъкне нож, но с двете си ръце държеше ръцете на вирала. Наляво, надясно и отново наляво – създанието въртеше лицето си със зинали челюсти, насочени към гърлото на Алиша. Неустоима сила, сблъскала се с невъзможен за помръдване обект: Колко време можеше да продължи подобно положение? Децата в леглата, помисли си Алиша. Този спомен беше негов. Виралът беше жената, която от прага наблюдаваше спящите си деца. "Мисли за децата", помисли си Алиша и го изрече:
– Мисли за децата.
Виралът замръзна. На лицето й се изписа горест. За един кратък миг – не повече от половин секунда – очите й застинаха в мрака. Мери, помисли си Алиша. Името ти е Мери. Ръката й се насочи към ножа. Ще те върна у дома, сестро Мери, говореше наум Алиша. Освобождавам те от затвора на съществуването ти. Нанесе удара от долу на горе и заби острието до дръжката в уязвимото място.
Алиша бутна трупа от себе си. Другите лежаха там, където бяха паднали. Прибра ножа и стрелата от първите двама и ги почисти, после коленичи до трупа на последния вирал. Обикновено, след като убиеше вирал, Алиша чувстваше само смътна празнота, затова се учуди, че сега ръцете й треперят.
Как разбра? Защото разбра със съвършена яснота, че името на жената е било Мери.
Измъкна ножа, докосна го до главата и до сърцето си. Благодаря ти, Мери, че не ме уби, преди да е завършено делото ми. Надявам се, че сега си малките си дечица.
Очите на Мери бяха отворени, взрени в нищото. Алиша ги затвори с пръсти. Не биваше да я оставя на това място. Алиша вдигна тялото на ръце и го изнесе навън. Луната беше изгряла, околността беше окъпана от светлината й, която разпръсваше мрака. Но не от лунна светлина се нуждаеше Мери. Алиша си помисли, че сто години под нощното небе са достатъчни, и постави жената на открито място, където на сутринта слънцето щеше да я огрее и вятърът да разпилее праха й.

Алиша започна катеренето.
Изтекоха една нощ и един ден. Вече беше в планините, изкачваше се по сухо дере в тясно дефиле. Тук усещаше по-силно присъствието на виралите: наближаваше някакво важно място. Мери, помисли си тя, какво се опитваше да ми кажеш?
Малко преди зазоряване стигна до върха на хребета, а хоризонтът се отдалечи. Под нея се простираха брулената от вятъра непрогледна тъмнина, дъното на планината и само звездите й бяха другари. Алиша знаеше, че в привидно произволното им подреждане могат да се различат отделни фигури: контурите на хора и животни, но така и не се беше научила да го прави. Струваше й се, че са пръснати наслуки, сякаш всяка нощ звездите се пръсваха по нов начин на небето.
И тогава я видя: зиналата паст на черната бездна в куполовидна пропаст. Отворът й беше висок над трийсет метра. На входа на пещерата, като в амфитеатър, имаше издълбани в скалното лице на планината дъгообразно подредени скамейки. Прилепите заразмахваха криле към небето.
Това беше врата към ада.
Там си, нали? – помисли си Алиша и се усмихна. Спипах те.


Потребителски аватар
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1121
Регистриран: нед ное 24, 2013 6:25 pm

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от Key » вт мар 31, 2015 9:15 pm

Прочетох "Проходът",има много малко книги,които са ме приковавали така,да не мога да ги оставя,тази е една от тях.Категорично,вече една от любимите ми книги!Романът е постапокалиптична фантастика,има си и хорър в него,и то не малко.Четох коментари,че книгата е прекалено раздута,аз не смятам така,не ми доскуча и една страница от иначе много голямата книга(720 страници,доста голям формат).Кронин пише изключително интересно,героите в самата книга ти стават много близки,и постоянно се чудиш какво става по нататък.За пореден път се уверявам,че когато Кинг препоръча нещо,това не са просто празни приказки!

Мислех да разнообразя с нещо друго,но след като си взех и "Дванайсетте",няма как да не я започна.

Потребителски аватар
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1121
Регистриран: нед ное 24, 2013 6:25 pm

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от Key » чет май 07, 2015 5:58 pm

Прочетох и "Дванайсетте",не се и съмнявах че ще е добра като първата,и се оказах прав.Също толкова интересна и изпълнена с действие,и както при "Проходът" не ме отегчи нито за момент,а и тази е доста голяма!След тези две книги Кронин се намести сред любимите ми писатели.Дано скоро да излезе и третата част.

Потребителски аватар
Мнения: 18925
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Кинг препоръчва: "Проходът" от Джъстин Кронин

Мнение от deadface » нед яну 03, 2016 10:25 pm

"The City of Mirrors" by Justin Cronin
(Book Three of The Passage Trilogy)
http://www.amazon.com/City-Mirrors-Nove ... tin+cronin

Hardcover – May 24, 2016

In The Passage and The Twelve, Justin Cronin brilliantly imagined the fall of civilization and humanity’s desperate fight to survive. Now all is quiet on the horizon—but does silence promise the nightmare’s end or the second coming of unspeakable darkness? At last, this bestselling epic races to its breathtaking finale.

The world we knew is gone. What world will rise in its place?
The Twelve have been destroyed and the hundred-year reign of darkness that descended upon the world has ended. The survivors are stepping outside their walls, determined to build society anew—and daring to dream of a hopeful future.
But far from them, in a dead metropolis, he waits: Zero. The First. Father of the Twelve. The anguish that shattered his human life haunts him, and the hatred spawned by his transformation burns bright. His fury will be quenched only when he destroys Amy—humanity’s only hope, the Girl from Nowhere who grew up to rise against him.
One last time light and dark will clash, and at last Amy and her friends will know their fate.