Поезия

Напишете мнението си за прочетеното

Moderator: Ka-tet of 19

User avatar
JustAFaceInTheCrowd
Dinh
Dinh
Posts: 600
Joined: Thu Jan 14, 2010 2:34 am
Location: The Abyss

Поезия

Post by JustAFaceInTheCrowd » Tue Jul 03, 2012 10:27 pm

Място, където да публикуваме любимите си стихове, поеми, сонети и т.н.

Тъй като думата "поезия" поначало навява асоциации за разни розАви, превзети и лигави неща - смятам да дам по-жизнерадостен начален тласък на темичката, като ви поздравя с нещо на Чарлз Буковски :devil: :arrow:

Жената на Мъжа

Мечтата на един мъж
е курва със златен зъб
и жартиери
напарфюмирана
с изкуствени мигли
грим
обеци
светло розови пликчета
саламен дъх
високи токове
дълги чорапи с много малка
бримка от задната страна на левия,
малко пълничка,
малко пияна,
малко глупава и малко луда
която не разказва мръсни вицове
и има три пъпки на гърба си
и се преструва че харесва симфонична музика
и която ще остане седмица
ще мие съдовете и готви и чука и духа
ще почисти кухненския под
и няма да показва снимки на децата си
и да говори за нейния екс-съпруг или съпруг
или къде е учила или къде се е родила
или защо е влязла в затвора последния път
или в кого е влюбена,
само една седмица ще остане
само една седмица
ще свърши работата си и ще си иде
и никога няма да се върне
обратно
за тази обеца върху шкафчето.


Но да отдадем дължимото и на бляновете на нежния пол :arrow:

Mъжът на Жената

Мечтата на една жена
е мъж с неокосмени гърди,
малко потен
като цяло чист,
с не много къса
с не много дълга коса,
небрежен
и с брада
на най-малко три дни,
с избелели дънки
и дъх на малц,
едно към едно и половина на килограми
и по-висок,
определено по-висок от нея,
достатъчно умен, за да я боготвори
достатъчно красноречив, за да я ухажва
достатъчно забавен без да й разказва мръсни вицове-
даже не е необходимо да я забавлява,
важното е да чука
прилично вулгарен,
достатъчно циничен
малко мръсник, много луд
с белег на лявата вежда и на десния хълбок.
той няма да остане
той ще я завлече някъде за известно време
ще чука и ще лиже
и пак ще чука
и пак ще лиже
ще спи малко и ще я буди, за да я чука
ще яде всеки ден бъркани яйца с масло, малко lettuce и домати
и много, обилно много магданоз и бадеми,
за да чука още и още
и няма да мие чинии - ще ги изхвърля
той няма да пие бира, за да не му пада...
той също така няма да й остави бебе за спомен
ще я остави пред дома й.
а на нея й остава да си купи ново бельо
за под вмирисания му на цигари и пот и уиски и пушек
пуловер
и да мастурбира...
Image

User avatar
Flesh
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Posts: 1056
Joined: Fri Mar 30, 2012 12:09 pm
Location: безкрайно отегчен
Contact:

Re: Поезия

Post by Flesh » Wed Jul 04, 2012 12:53 am

Още от Буковски :smile:

Cut While Shaving

It's never quite right, he said, the way people look,
the way the music sounds, the way the words are
written.
It's never quite right, he said, all the things we are
taught, all the loves we chase, all the deaths we
die, all the lives we live,
they are never quite right,
they are hardly close to right,
these lives we live
one after the other,
piled there as history,
the waste of the species,
the crushing of the light and the way,
it's not quite right,
it's hardly right at all
he said.

don't I know it? I
answered.

I walked away from the mirror.
it was morning, it was afternoon, it was
night

nothing changed
it was locked in place.
something flashed, something broke, something
remained.

I walked down the stairway and
into it.

User avatar
JustAFaceInTheCrowd
Dinh
Dinh
Posts: 600
Joined: Thu Jan 14, 2010 2:34 am
Location: The Abyss

Re: Поезия

Post by JustAFaceInTheCrowd » Thu Jul 05, 2012 12:35 am

О, това е добро! Имаш ли още? Кажи да, кажи да :poklon: .

Нещо от Емили Дикинсън - тази мрачна меланхолична женица - чието творчество безкрайно уважавам :arrow:

Не е нужно - за да си населен с призраци -
да си стая - или къща.
Мозъкът си има коридори - по които
по-добре да не се връща -

по-добре във полунощ да видиш
дух незнаен -
но да не се сблъскаш във душата си
с домакина таен -

по-добре зад теб да рухват замъци
и във ужас да се блещиш -
но на скрито място - без оръжие -
сам себе си да не срещаш.

Туй, което в теб зад теб е сгушено -
най-ще те уплаши.
Вмъкналият се убиец в къщата
няма да е така страшен.

Ние тялото си пазим с револвери -
и заключваме вратите -
но пропускаме по-висши призраци -
а и друго - в нас самите.
Image

User avatar
Flesh
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Posts: 1056
Joined: Fri Mar 30, 2012 12:09 pm
Location: безкрайно отегчен
Contact:

Re: Поезия

Post by Flesh » Thu Jul 05, 2012 1:04 am

За поезия харесвам поемхънтър - http://www.poemhunter.com/charles-bukowski/ Готиното е, че можеш да си дръпнеш стихотворенията в пдф формат.

Alone With Everybody

the flesh covers the bone
and they put a mind
in there and
sometimes a soul,
and the women break
vases against the walls
and the men drink too
much
and nobody finds the
one
but keep
looking
crawling in and out
of beds.
flesh covers
the bone and the
flesh searches
for more than
flesh.

there's no chance
at all:
we are all trapped
by a singular
fate.

nobody ever finds
the one.

the city dumps fill
the junkyards fill
the madhouses fill
the hospitals fill
the graveyards fill

nothing else
fills.

Това е любимото ми произведение евър. Даже мисля, че съм го поствал някъде по темите :smile:

Наскоро ми загина хардиска, като заедно с него замина и цялата колекция от поезия, която си бях събрал - все готини неща. Сега страшно ме мързи дори да се опитвам да я възстановявам. Не че беше толкова огромна, но пък всичко бях подбирал лично - нямаше сборници и т.н. и ще е нужно доста време и ровене.

User avatar
JustAFaceInTheCrowd
Dinh
Dinh
Posts: 600
Joined: Thu Jan 14, 2010 2:34 am
Location: The Abyss

Re: Поезия

Post by JustAFaceInTheCrowd » Thu Jul 05, 2012 1:19 am

Това с харда е гадно, случвало ми се е - умрях си от яд за всичко, което съм селектирала сумалъка ти време - поезия, музика и пр. Най-много се натъжих заради папката на име "глупости", в която - о, чудо - наистина нямаше нищо друго освен глупости във всякакъв възможен формат - грижливо подбирани глупост по глупост :cry2: .

Ето нещо от дядо ви По - известен в средите на филмовите критици от Замунда и като Пол (о, да, помня ги аз тия работи :butcher: ) :arrow:

Alone

by Edgar Allan Poe


From childhood's hour I have not been
As others were; I have not seen
As others saw; I could not bring
My passions from a common spring.
From the same source I have not taken
My sorrow; I could not awaken
My heart to joy at the same tone;
And all I loved, I loved alone.
Then- in my childhood, in the dawn
Of a most stormy life- was drawn
From every depth of good and ill
The mystery which binds me still:
From the torrent, or the fountain,
From the red cliff of the mountain,
From the sun that round me rolled
In its autumn tint of gold,
From the lightning in the sky
As it passed me flying by,
From the thunder and the storm,
And the cloud that took the form
(When the rest of Heaven was blue)
Of a demon in my view.


И нещо не чак толкова депресивно за лека нощ :arrow:

Ти "лека нощ" ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с "лека нощ" не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те "лека нощ" не си желаят,
но винаги е лека тя!


Пърси Шели


п.п. И дано тая нощ да не вия срещу луната като снощи, че накрая току-виж и козина ми поникнала :huh: .
Image

User avatar
staromoden
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Posts: 2219
Joined: Wed Oct 28, 2009 6:24 pm
Location: София

Re: Поезия

Post by staromoden » Thu Jul 05, 2012 5:58 pm

Изберете българското.Христо Ботйов,известен повече като Христо Ботев.


Ней


Питаш ме, защо съм аз

дохождал нощя у вас,

как съм скочил през плета

и що щял съм да крада.



Кат мъжът ти не съм стар

да не видя в темна нощ:

аз си имам за другар

на поясът остър нож.



Нощ бе темна като рог,

примъкнах се като смок:

слушам, гледам - сички спят,

спеше си и ти с мъжът.



Там в градина аз седнах,

в ръка силна нож стиснах:

ще излезе, рекох той,

ще изпита гневът мой.



Гледам вкъщи свещ гори,

вие спите - мен в гърди

силен пламък, яд гори

и гняв ще ме умори.



Впил съм очи във свещта,

а не виждам, че нощта

превали се и мина

и зора се веч сипна.



Славей песен си запя:

с радост среща той зора:

през прозорецът глава

се показа и засмя.



Тебе тутакси познах

и тогаз се чак стреснах:

"Друг път", славею казах

и през плетът пак скокнах.



Ето защо идвах аз

в темна нощ и грозен час:

ще умре един от нас -

ил мъжът ти, или аз!
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

User avatar
deadface
Insorcist
Insorcist
Posts: 18469
Joined: Tue Jun 13, 2006 10:03 pm
Location: Inside your head

Re: Поезия

Post by deadface » Thu Jul 05, 2012 8:29 pm

Обичал ли си някога жена,
която не е твоя, а е чужда?
Изпитвал ли си някога вина,
че другият - не тебе тя събужда?

Живял ли си със спомен за това
как искал си със поглед да я пиеш?
В зелената несмачкана трева
от всички искал ли си да я скриеш?

Целувал ли си устни във нощта
безвкусни и безстрастни - само влажни?
Усещал ли си тази мокрота
страстта как мие, а душата празни?

Посрещал ли си изгрев в утринта
със чиста съвест и със бистри мисли?
Живял ли си сред хора в самота -
безрадостен, безчувствен? Обезсмислен?!

В очи на други гледал си, нали?!
И НЕЯ търсил ли си в тях напразно?
Усещал ли си после как боли?
Прие ли друга във сърцето празно?

Разбирал ли си своята вина
и искал ли си времето да върне
една-единствена за теб жена,
успяла в жив човек да те превърне?

Не се забравя чуждата жена,
щом можел си да я направиш своя.
Оставаш с непростената вина.
Жената чужда трудно става твоя.

Дарина Дечева

User avatar
PostMortem
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Posts: 1358
Joined: Sun Aug 23, 2009 10:30 pm
Location: The Crypt

Re: Поезия

Post by PostMortem » Thu Jul 05, 2012 11:56 pm

William Wordsworth - "MY HEART LEAPS UP WHEN I BEHOLD"

My heart leaps up when I behold
A rainbow in the sky:
So was it when my life began;
So is it now I am a man;
So be it when I shall grow old,
Or let me die!
The Child is father of the Man;
I could wish my days to be
Bound each to each by natural piety



Francis William Bourdillon - The night has a thousand eyes

The night has a thousand eyes,
And the day but one;
Yet the light of the bright world dies
With the dying sun.

The mind has a thousand eyes,
And the heart but one:
Yet the light of a whole life dies
When love is done.


Димчо Дебелянов




Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.


"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!


А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежи прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...
Угасват в миг факли, свещи и лампади.
И ето над жалкия гърчещ се рой
със полъх на саван завесата пада
сред вопли, скимтене, вой...
И ангелски сонм отлетява далеко
и с плач възвестява небесний покой,
че тази пиеса се казва " Човекът ",
а червеят - нейни герой !

User avatar
WhiteNoise
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Posts: 3705
Joined: Mon Aug 22, 2005 11:25 pm
Location: yellow submarine

Re: Поезия

Post by WhiteNoise » Fri Jul 06, 2012 12:57 am

нежно



колебая се,
преди да се обадя -
може би даже няколко дена,
не защото
няма да те открия,
не защото
няма да ме очакваш,
а защото:

ще звънне.
ще поговорим
за умората,
за парите,
за музиката,
за това, че си липсваме -
между другото -
но на мен ще ми се мълчи

а на теб няма
да ти се говори
и ще поискаш
да ме изтеглиш по жицата,
с дъх да ме съблечеш
и да ме гледаш,
сякаш ме виждаш
за първи път.

а на мен ми се иска да ми пееш...

затова се колебая,
преди да се обадя,
по цяла седмица -
защото:
ще кажем:
обичам те много.
и аз.
и ще затворим.

и от звука
ще ни заболи сърцето

-----------

нежно продължение


поговорихме
за умората,
за парите и
за музиката
без отклонение от сценария
помълчахме
толкова си ми близък,
че не знам

дали изричаме думи
или си чуваме мислите
поговорихме,
че се стопля
и можеш да ме разходиш
по улицата,
на която открихме,
че се познаваме от поне
20 000 години
(200 000 ти се сториха много)
и после се целувахме
под една улична лампа,
бях се изправила на пръсти,
хваната здраво за задния джоб на дънките ти
тази улица
като приют
под небето
винаги ще намери начин
да ни събира,
когато се разпилеем
мартеница ли каза,
че ще ми купиш?
извинявай,
хайде
да помълчим още малко
по телефона

трябва да ме има някъде,
щом ме чакаш

Бояна Петкова
------

трябва да съм го пускала някога в някоя тема
но днес, след хиляди години, се намери случаен човек,
който да ми напомни за нея...


други
Image
I woke up this morning and i got myself a beer
The future's uncertain and the end is always near

User avatar
deadface
Insorcist
Insorcist
Posts: 18469
Joined: Tue Jun 13, 2006 10:03 pm
Location: Inside your head

Re: Поезия

Post by deadface » Fri Jul 06, 2012 2:53 am

Image

Победител - червей
Едгар Алан По

О, нощ на изискано празненство — гала
в самотни години за сетния път!…
Сонм ангели бели, закрити с воали,
през сълзи в театра следят
към тъмната сцена, де в тягостна смяна
Надежда и Ужас безспир се редят.
А странен маестро разплаква оркестра
и струни неземни трептят…

Там жалки палячовци — с образ на Бога —
на сцената с мъка заекват, крещят;
дохождат, отхождат и в смъртна тревога
насам и натам като кукли сноват.
А водят ги сенки, огромни и странни,
декорите блъскайки в техния път,
навявайки с черни крила непрестанно
прокоба на тъмна, невидима смърт!

О, пъстрата драма — ти никога няма —
щом видиш, след туй да забравиш — уви!
След призрак невзрачен тълпата се влачи
с напразни усилия да улови!
А той се изплъзва и в кръг пак забързва
в изходната точка да свий
и да си послужи с Безумие, с Ужас,
сюжета до край да развий!

И ето че в миг сред тълпата кафява
пролазва, пълзяща, безформена гад —
червена от кръв се проточва гнуснава
и челюст разтваря, и трака със жад.
Тя лази, извива и челюсти впива
в актьорите сгърчени — плячка и стръв.
И в плач всеки ангел очи в миг закрива,
зъбите на червея плуват във кръв!

Угасват в миг факли, свещи и лампади.
И ето над жалкия гърчещ се рой
със полъх на саван завесата пада
сред вопли, скимтение, вой…
И ангелски сонм отлетява далеко
и с плач възвестява в небесний покой,
че тази пиеса се казва „Човекът“,
а червеят — нейни герой!


*


Мърша
Шарл Бодлер

В прекрасна лятна утрин — спомни си, скъпа моя,
спомни си тая случка пак:
внезапно жалка мърша съзряхме на завоя
връз ложето от камънак.

В една цинична поза като жена продажна
лежеше тя без капка смут —
разкрачена безгрижно, от пот и лиги влажна,
с корем, от газове издут.

А слънцето над нея печеше в небосвода,
бодеше я с безброй жила —
да върне без остатък на вечната Природа
това, което е била.

И гледаше небето как скелетът оголен
цъфти като разкошен цвят.
Смрадта бе тъй ужасна и в тоя въздух болен
зави ти се внезапно свят.

Нападаха корема мухите забръмчали
там, дето в боен ред пълзят
личинки — черна каша — по дългите парцали
на гниещата мека плът.

Като вълни в морето пропадаше, растеше
и вреше шаващия куп;
би казал, оживял е — набъбваше, свистеше
и се множеше тоя труп.

Летяха странни звуци от купчината жалка:
като ветрец, като река
или като зърната в желязната веялка,
въртяна бавно на ръка.

И изведнъж… Как всичко тук избледня, застина
или бе страшен сън това —
художникът по памет завършва тъй картина,
нахвърляна едва-едва —

дойде сърдито куче и дебнеше ни — клето! —
иззад високите скали,
и чакаше да грабне и отнесе парчето,
което от костта свали…

И ти, уви, ще станеш зараза, тлен в земята,
пръстта и теб ще заличи,
ти — моя страст, мой ангел, ти — слънце за душата,
звезда на моите очи.

Да! Ти ще спиш, царице на грациите мили,
в дълбокия и тайнствен мрак,
ще плесенясва бавно под цъфнали бодили
оголения ти гръбнак.

Но щом с целувки алчни нахвърлят се — кажи ти
на червеите в твоя ров,
че аз спасих — и образ, и чувства най-честити! —
разпадналата се любов.


*


Из "Балада за стария моряк"
Самуел Колридж

Бях сторил пъклена постъпка аз
и зло тя нам ще навлече:
твърдяха, че съм птицата, убил,
вестителка на ветрове.
„Нещастнико, ти птицата уби,
вестителка на ветровете!“

Ни тъмно, ни червено, с лик на бог
сияйно Слънцето, изгря:
те рекоха: Ти птицата уби,
която носеше мъгла.
Такива птици заслужават смърт,
които носят ни мъгла.

Ветрец и пяна, волната бразда
зад нас се точеше една;
и ние първи влязохме в това
море на вечна тишина.

Ветрецът спря, видяхме скръбни как
увисват нашите платна.
Говорехме си, за да нарушим
загадъчната тишина.

В бакъреното пламнало небе
над мачтата по пладне сам
висеше слънчевият кървав диск,
от месеца не по-голям.

Без вятър корабът ни дни и дни
стоеше като прикован,
подобно нарисуван ветроход
въз нарисуван океан.

Вода, вода, отвсякъде вода,
дъските пукат се от пек.
Вода, вода, отвсякъде вода,
а жаден ще умре човек!

Морето гниеше. О, боже мой,
нима възможно е това?
Да, лазеха из калното море
от кал родени същества.

А нощем огньовете на смъртта
танцуваха във кръг, в зигзаг;
горяха с плам зелен и син вълни,
подобно лампите на маг.

Кой дух ни мъчеше, един от нас
можа в съня си да прозре:
той от страната на мъгли и сняг
следил ни беше по море.

От страшна жажда нашият език
до корен беше изсушен,
а в гърлото ни глъхнеше гласът,
от сажди сякаш задушен.

Ах! Ден проклет! С каква злина
ме гледаха и стар, и млад!
Те Албатроса мъртъв вместо кръст
провесиха на моя врат.


*


Открий месо по кости
Дилън Томас

„Открий месо по кости скоро голи,
и двата млечни хълма източи,
та мозъкът най-млад да изтече
преди гръд старческа да се свлече
и да се скъсат жили.
Савани не разсънвай, ни могили,
но над жените, в камъка заспали,
рогата роза, синко, окачи.

Въставай срещу лунното господство,
съвета на небето всемогъщ
и на морето дворцовата злост,
самоуправството на ден и нощ
и слънчевото робство.
Въставай срещу плът и кост без чувство,
реч на кръвта, на кожата лукавство
и червея с неизтребима мощ.“

„Утихва жаждата, гладът ми сит е,
сърцето си пропукано съзрях,
лицето ми — и то е с цвят на прах,
целувалите устни — лишей сух,
и хлътнали — гърдите.
За мъж ме взе едно добро момиче,
аз го приспах с гласа на греховете
и с розата рогата го дарих.

А онзи червей с мощ неизтребима,
мъжът, от примката неуловим,
въстават срещу моя бащин блян,
който от кичестия свински трем
стъписва с писъка си таласъма.
Не мога аз живота да отнема
на слънце и сезон, мома и дума,
да задуша пробудата от сън.“

Нощта все още служи на луната,
небесният закон налага ред,
морето прогласява царски съд,
ведно са мрак и светлина навред.
„Война на паяка и на врабчето!
Война на подлостите на съдбата!
Слънце, бъди проклето!“
Преди да те е взела от живота
смъртта, о, ти вземи това назад.


И смъртта ще остане без царство
Дилън Томас

И смъртта ще остане без царство.
Мъртъвците ще се слеят в голотата си,
ще се смесят с луната на запад, с вятъра,
костите им ще се разпилеят в земята,
край нозете им звезди ще огряват нощта.
И да полудеят, няма да пропаднат в мрак,
и в морето да потънат, ще се вдигнат пак.
Влюбените ще умрат, но не и любовта.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
На морето под извивките премазани,
дълго ще лежат, но не ще гинат напразно.
Връзвани на колелото, изтезавани,
жилите им ще се скъсат, но ще издържат.
Вярата в ръцете им на две ще се сломи,
ще ги пронижат еднорогите злини.
Всичко ще се скърши в тях, но те ще устоят.
И смъртта ще остане без царство.

И смъртта ще остане без царство.
Крясъка на чайките не ще чуят вече,
ни грохота на вълните край бреговете.
Където цвете е цъфтяло, няма цвете
да надигне пак глава под шибащите пръски.
И даже луди и без дъх в пръстта зарити,
пак ще блъскат с главите си през маргаритките
към слънцето, додето слънцето се пръсне.
И смъртта ще остане без царство.


*


Когато вятърът нахлуе в моя череп
Борис Виан

Когато вятърът нахлуе в моя череп
Когато всяка моя кост позеленее
Навярно ще помислят че се хиля
Но това ще е лъжливо впечатление
Понеже неизбежно ще отсъства
Елементът ми пластичен
Пласти-пласти-пласти-тичен
Който плъховете ще откъснат
с чарка мой и весилата
И прасците и бедрата
Задника и колената
Чрез които днес се движа
Космите ми мойте пори
Мойте синкави очи без порив
Мойте зейнали ченета голи
Със които ви облизвах
И носа ми грандиозен
Моят дроб сърце и мозък
Тези ценни дреболии
Всички търсеха приживе;
Разни дукове, дукеси
Папи разни и папеси
И абати абатеси
И хората от занаята
Няма аз да притежавам вечно
Този фосфор вече поразмекнат
Дето ми помага да предвиждам
И в смъртта си себе си да виждам
Как със вятър в черепа позеленявам …
Ах ужасно ме боли че остарявам.


С двоен вход
Борис Виан

Има всякакви игрички в обществото:
Може за ръце да се държите, да се гледате в очите,
Може да си дърпате брадите, дойде ли му времето,
Може да ви седнат в скутите
на "сляпа баба"
И по лулата ви, издула джоба,
безпогрешно да ви разпознаят.
Би могло да се направи много дълъг списък
на игричките.
От "Ох, пипни ме, докторе" до играта на "сардели".
Ако играта преминава и през чуждия език
на всеки в дупката, в общата дупка,
в дупката на съседа,
Би било познато и досадно.
Много по-различно е да вземеш четката
И да минеш със катран един килим персийски.
После върху него да нарежеш на парчета мъж.
И една жена след него да нарежеш.
И когато ги съединиш,
трябва да получиш истински хермафродит.
А катранът е наистина необходим –
Иначе килимът ще се изцапа с кръв.


Островите
Борис Виан

Има острови в Черно море
От ледени студени камъни
Там човек самотничи със часове
И посещава разни замъци
От стаи, стаи и стени
Открива вътре всякакви жени
Разстлани върху откровените легла
Големи бели мраморни жени
Чиято козина ухае и уханието
Израства в спираловидни раковини
Сини в безцветния въздух на стаите
Където не трябва да се спира
Защото те са там и чакат
Те могат да направят всичко
Те приемат всякакви форми
Те текат като вода

Недей да ходиш там
По-добре е да си купиш шунка.


*


Надпис на чаша от череп
Джордж Байрон

Че от човек съм, забрави
и само череп в мен съзирай;
като от живите глави
от него глупост не извира.

И пих, и любих, но умрях.
Вземи ме от земята черна,
налей! От теб не ме е страх —
нали ме е целувал червей?

Наместо да го храня аз,
бих предпочел във мен да свети
не мърша, а в тържествен час
напитката на боговете.

Где с ум блестях, пак там дано
на вас придавам блясък днеска…
Какво по-висше от вино
ума ни може да замести?

До дъно ти ме пресуши!
И тебе някой ще изрие
и със смъртта ще се сдружи,
от черепа ти за да пие.

Защо пък не? В живота къс,
щом жалки са главите наши,
то вместо да изгниват в пръст,
Защо пък да не станат чаши?


*


Финдли
Робърт Бърнс

— Кой хлопа в този късен час?
— Аз хлопам — каза Финдли.
— Върви си! Всички спят у нас!
— Не всички! — каза Финдли.

— Не зная как си се решил…
— Реших се — каза Финдли.
— Ти май си нещо наумил.
— Май нещо — каза Финдли.

— При тебе ако дойда вън…
— Ела де! — каза Финдли.
— Нощта ще минеме без сън.
— Ще минем! — каза Финдли.

— При мен да дойдеш, току-виж…
— Да дойда? — каза Финдли.
— До утре ти ще престоиш.
— До утре! — каза Финдли.

— Веднъж да минеш моя праг…
— Да мина! — каза Финдли.
— И утре, знам, ще тропаш пак.
— Ще тропам! — каза Финдли.

— Ще ти отворя, ала чуй…
— Отваряй!… — каза Финдли.
— Ни дума някому за туй.
— Ни дума! — каза Финдли.

User avatar
WhiteNoise
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Posts: 3705
Joined: Mon Aug 22, 2005 11:25 pm
Location: yellow submarine

Re: Поезия

Post by WhiteNoise » Fri Jul 06, 2012 10:05 am

Финди е култово, да :happy:

Недей да ходиш там
По-добре е да си купиш шунка.

:))
Image
I woke up this morning and i got myself a beer
The future's uncertain and the end is always near

User avatar
BLADE
Breaker
Breaker
Posts: 311
Joined: Sun Dec 17, 2006 11:59 pm

Re: Поезия

Post by BLADE » Fri Jul 06, 2012 2:27 pm

В моята стая
Жак Превер

Някои ден ти ще дойдеш във
моята стая.
Казвам "моя", макар че
чия е, не зная.
Беше празна, когато
влязох тук един ден,
и нямаше друго
във нея освен
наниз чушки червени,
като малък пожар,
на стената отсреща,
белосана с вар.
Останах и вече
тука дълго живея
и всеки ден чакам
да дойдеш във нея.
Не правя нищо, тоест нищо сериозно,
сутрин издавам гласове на животни,
магарешки рев, кукуригане, лай,
и защо ли го правя, един дяволът знай,
но ми става приятно да играя така;
играя си също и със своите крака,
краката са всъщност много разумни,
с тях можеш да идеш много далече,
ако, разбира се, ти се иска да ходиш,
а когато пък искаш да стоиш у дома си,
те остават си с теб и ти правят компания
и измислят за теб безброй занимания,
чуят ли музика, краката танцуват,
как се танцува без крака? Въобще
човек трябва да бъде - както често и бива -
наистина тъп за да прави такива
ужасно тъпи човешки сравнения,
като "тъп като крак" или пък "безгрижен
като врабче". Врабчето едва ли
е вечно безгрижно. То безгрижно е сигур
само когато си няма грижи,
а когато си има, и то,
сто на сто,
е доста угрижено. Какво знаем за него?
То даже не се и нарича с туй име,
човекът решил е да го нарече
така точно и много любопитно е, че
ако дълго повтаряш тази дума "врабче",
тя губи смисъл. Въобще имената...
Юго бил Виктор, а Русо бил Жан-Жак.
А не може ли иначе да бъде все пак:
"Керван бонапарти вървеше в пустинята."
"Дромедарий възлезе на пресийския трон."
"Императора пусна своя кон във галош."
Какво толкоз му има и звукът не е лош,
лошо е само, че след тях Тим-Там-Том
уж е с три имена, пък се движи пешком,
а това е ужасно опасен симптом,
защото след него върви Еди-кой си,
а подир Еди-кой си иде Еди-какво си
и всеки от тях във себе си носи,
колкото там да рева и да лая,
единствена мисъл
и таз мисъл е тая,
че ти ще дойдеш във моята стая.
Ще дойдеш и дрехите си
ще хвърлиш на стола
и пред мен ще застанеш
неподвижна и гола
във своята невиждана
до днес красота,
ослепително бяла,
с червени уста,
по-червени от чушките
на стената отсреща,
и ръка аз към тебе
ще протегна гореща,
и двама ще легнем,
аз до теб, ти до мен ...
И туй само го мисля,
но знам, един ден
във тази моя -
не моя стая,
днес или утре,
ти ще дойдеш накрая!
http://jordanlozanov.blogspot.com/" onclick="window.open(this.href);return false;

User avatar
Stargazer
Dinh
Dinh
Posts: 542
Joined: Fri Jul 03, 2009 5:09 pm
Location: Варна

Re: Поезия

Post by Stargazer » Fri Jul 06, 2012 3:05 pm

The Hollow Men
T. S. Eliot

Mistah Kurtz—he dead.

A penny for the Old Guy

I

We are the hollow men
We are the stuffed men
Leaning together
Headpiece filled with straw. Alas!
Our dried voices, when
We whisper together
Are quiet and meaningless
As wind in dry grass
Or rats’ feet over broken glass
In our dry cellar

Shape without form, shade without colour,
Paralysed force, gesture without motion;

Those who have crossed
With direct eyes, to death’s other Kingdom
Remember us—if at all—not as lost
Violent souls, but only
As the hollow men
The stuffed men.

II

Eyes I dare not meet in dreams
In death’s dream kingdom
These do not appear:
There, the eyes are
Sunlight on a broken column
There, is a tree swinging
And voices are
In the wind’s singing
More distant and more solemn
Than a fading star.

Let me be no nearer
In death’s dream kingdom
Let me also wear
Such deliberate disguises
Rat’s coat, crowskin, crossed staves
In a field
Behaving as the wind behaves
No nearer—

Not that final meeting
In the twilight kingdom

III

This is the dead land
This is cactus land
Here the stone images
Are raised, here they receive
The supplication of a dead man’s hand
Under the twinkle of a fading star.

Is it like this
In death’s other kingdom
Waking alone
At the hour when we are
Trembling with tenderness
Lips that would kiss
Form prayers to broken stone.

IV

The eyes are not here
There are no eyes here
In this valley of dying stars
In this hollow valley
This broken jaw of our lost kingdoms

In this last of meeting places
We grope together
And avoid speech
Gathered on this beach of the tumid river

Sightless, unless
The eyes reappear
As the perpetual star
Multifoliate rose
Of death’s twilight kingdom
The hope only
Of empty men.

V

Here we go round the prickly pear
Prickly pear prickly pear
Here we go round the prickly pear
At five o’clock in the morning.

Between the idea
And the reality
Between the motion
And the act
Falls the Shadow
For Thine is the Kingdom

Between the conception
And the creation
Between the emotion
And the response
Falls the Shadow
Life is very long

Between the desire
And the spasm
Between the potency
And the existence
Between the essence
And the descent
Falls the Shadow
For Thine is the Kingdom

For Thine is
Life is
For Thine is the

This is the way the world ends
This is the way the world ends
This is the way the world ends
Not with a bang but a whimper.
I've tried to fill this silence up
But now it's back again

It's deafening...

User avatar
staromoden
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Posts: 2219
Joined: Wed Oct 28, 2009 6:24 pm
Location: София

Re: Поезия

Post by staromoden » Fri Jul 06, 2012 3:59 pm

Леле,колко поста има само за два дни!Много поетични сте станали...


Душата на виното


Шарл Бодлер от "Цветя на злото"


Щом падне здрач, душата на виното запява:

- Човеко, чуй - за тебе, о, братко угнетен,

от светлина и обич изливам аз прослава,

щом восъкът ме пусне от своя стъклен плен.



Знам колко пот и слънце парливо се е ляло

на хълма гол, опален от летния пожар -

да се родя, да вдъхнат душа и в мойто тяло;

но аз не съм злосторник, неблагодарна твар,



една е мойта радост - да падам, да лудея

в гърлата на мъжете, измъчени от труд,

за мен гръдта им гроб е, но по е сладко в нея,

отколкото в зимника сред плесен, мрак и студ.



Не чуваш ли в неделя как всичко тук ме слави,

надеждата как пее и в моите гърди?

На масата с навити до лактите ръкави,

и ти ще ме възхвалиш, по-весел от преди:



В очите на жена ти пак радост ще засвети,

ще влея кръв и сили и на сина ти блед,

за него - тоя крехък борец с безброй несрети -

ще бъда като масло за мишци на атлет.



Амброзия ще бъда за твойта вечна жажда,

аз - зърното в дланта на Сеяча всепризнат,

и любовта ни само Поезия ще ражда -

избликнала към бога като невиждан цвят.
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

User avatar
staromoden
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Posts: 2219
Joined: Wed Oct 28, 2009 6:24 pm
Location: София

Re: Поезия

Post by staromoden » Fri Jul 06, 2012 7:23 pm

Аз този шедьовър вече съм го пускал,но темата е за поезия,следователно мястото му е и тук.



Пърдиада ( Ода за пръднята) от Христо Смирненски




Пърдете, братя, без стеснение,

не се измъчвайте от зор!

Защо ви е ограничение

там, дето нужен е простор?!




Защо ви трябва да се стискате,

пръднете си със пълен глас,

със тон и тембър, както искате -

тенор, сопрано или бас?!




Пърдете бавно във анданте

или в алегро, в ритъм жив,

ту нежно, мазно - тип “глисанте”,

ту рязко - във речитатив!




Пръднята, братя, е изкуство,

прекрасен музикален дар,

кога пърдиш, перди със чувство,

с квалификация и чар!




Пърденето е ценно качество

и имай винаги предвид,

че то е здраво доказателство,

че нямаш ти апендицит!




По принцип то е облекчение

в хранителния ни режим.

Затуй - без срам и притеснение -

пърдете да се напърдим!




Пръднята, братя, дар божествен е,

че само здравий гъз пърди.

А щом е гръмка и тържествена,

тя никак, никак не смърди!!




Пръднята е физиология

и рядък кавалерски жест.

Във нея няма демагогия,

а доблест, рицарство и чест!




Пръдни и ти веднъж в живота си

госпожо, без да се срамиш!

Аз знам, че всяка нощ в леглото си

ти без стеснение пърдиш!




Пръдни и ти, приятел, здравата!

Пръдни със мен във ритъм жив!

И виж - създали сме в държавата

нов самодеен колектив!
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

User avatar
JustAFaceInTheCrowd
Dinh
Dinh
Posts: 600
Joined: Thu Jan 14, 2010 2:34 am
Location: The Abyss

Re: Поезия

Post by JustAFaceInTheCrowd » Sat Jul 07, 2012 1:25 pm

Още от Робърт Бърнс :arrow:

НОЩЕН РАЗГОВОР

Той:

Ти спиш ли милинка? Ела!

Недей бъди със мене зла!

Такава вън лежи мъгла,

измръзнах цял почти.



Такъв е студ, такъв е мраз,

краката си не чувствам аз.

От милост тази нощ у вас

поне пусни ме ти.



Напразно чукам аз отвън.

Изглежда, твоя тежък сън

до утре кроткия ми звън

не може да смути.



Пусни ме ти за тая нощ,

за тая нощ, за тая нощ.

Поне от милост тая нощ

при теб ме приюти.



Тя:

Успял ли си във тоя мрак

да стигнеш лесно моя праг,

то значи можеш лесно пак

да си отидеш ти.



Навън сега е зла тъма,

но тая глупава мома,

която с теб преспи сама,

какво ще я слети?



Премаза нечий крак жесток

цветеца в цъфналия слог

и нека тоя скъп урок

тъги да ми спести.



Ловеца птичка оня ден

примами и уло̀ви в плен.

Това е друг урок за мен,

той скръб ще ми спести.



Навън лежи такава нощ,

такава нощ, такава нощ!

И гости във такава нощ

не искам аз, прости

---------------------------------------

В ЦЪФНАЛАТА РЪЖ



Идейки си запъхтяна

вечерта веднъж,

Джени вир-водица стана

в цъфналата ръж.



Джени зъзне цяла, Джени

пламва изведнъж.

Бърза, мокра до колени,

в цъфналата ръж.



Ако някой срещне някой

в цъфналата ръж

и целуне този някой

някого веднъж,



то нима ще знае всякой

де, кога веднъж

някого целувал някой

в цъфналата ръж?

-----------------------------------------

СТАРАТА ЛЮБОВ


Кога и кой ще измени

на старата любов?

На миналите златни дни

и старата любов?



За старата любов — докрай!

За миналите дни!

Ти чаша нежност ми подай

за миналите дни!



Със тебе пихме от дъха

на тия равнини.

И с тебе двама към върха

вървяхме дълги дни.



Преминахме ний длан във длан

реки и планини.

И раздели ни океан

след тия златни дни.



Но пак сме днес със теб ведно.

Ръката ми хвани.

Налей от старото вино

за миналите дни.



Налей и чашите не брой.

Догоре ги пълни.

Да пием с тебе, друже мой.

за миналите дни.



За старата любов — докрай!

За миналите дни!

Ти чаша нежност ми подай

за миналите дни!
Image

User avatar
JustAFaceInTheCrowd
Dinh
Dinh
Posts: 600
Joined: Thu Jan 14, 2010 2:34 am
Location: The Abyss

Re: Поезия

Post by JustAFaceInTheCrowd » Thu Jul 12, 2012 9:15 pm

Не всяко "Браво!" е достойно.
Не всяко "Долу!" е позор.
Не всеки химн — заупокоен.
И не хвалебствен — всеки хор.
Не всички лаври са победа.
Не всяка загуба е крах.
Не всяка истина — последна.
Не всяка грешка — смъртен грях.
Не всяка прошка е пощада.
И не надгробен — всеки кръст.
Най-истински когато пада
човек доказва своя ръст.

Надежда Захариева
Image

User avatar
Dark_half
Breaker
Breaker
Posts: 327
Joined: Sat Apr 30, 2011 6:40 pm

Re: Поезия

Post by Dark_half » Sat Jul 21, 2012 10:47 am

Из "Дон Жуан" на Джордж Байрон:

Подобно на небето е сърцето:
и в него се редуват нощ и ден,
и то е облачно като небето,
и то потръпва често в мрак сгъстен;
но бурята му спира (след което
завършва всичко с мрак обикновен) -
кръвта му се излива чрез сълзите,
по лондонски дъждовни са очите

(II, 214)

А черният ни дроб е лазарет
на жлъчката, но рядко я лекува.
Човек от похот вечно е обзет
и тя сред страстите му първенствува,
които - змии в тор - гъмжат без ред
и злост до ревност, страх до бяс бушува;
накрай, възбудени от плам могъщ,
като вулкан изригват изведнъж.

(II, 215)

Но времето човека укротява.
И всяка несполука всеки път
и дявола, и нас ни убеждава,
че толкова дълбок не е умът;
а никой жив това не проумява,
докато страсти млади в нас кипят;
но щом потокът наближи морето,
се ровим в миналото на сърцето.

(IV, 2)

Какво сте, слава и любов? Край нас
се носите безспир с летеж омаен;
не знам полярен метеор от вас
по-ослепителен и по-нетраен.
Откриват ви очите ни в захлас
през блясъка ви мощен и сияен;
той с хиляди бои ни изуми
и ни остави да вървим сами.

(VII, 1)

С безброй сираци пълен е светът:
едни - от майка и баща лишени
(но по-могъщ израства сам дъбът
от своите събрята, в лес стълпени),
а други длъжни са да се лишат
не от родителите си рождени,
а от родителска любов и пак
такъв човек е по сърце сирак.

(XVII, 1)

Аз нравствен съм - но нямам буен нрав;
и скромен - но не съм подкани чакал;
и колеблив - но имам дух корав;
и търпелив - но без да съм протакал;
и бодър - но и хленча мекушав;
и тих - но често разярен Херакъл;
с една-едничка кожа съм роден,
ала две-три души живеят в мен.

(XVII, 11)

Превод: Любен Любенов

User avatar
staromoden
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Posts: 2219
Joined: Wed Oct 28, 2009 6:24 pm
Location: София

Re: Поезия

Post by staromoden » Sat Aug 04, 2012 12:10 am

И това е пускано,но понеже е много добро,пак ще го представя.


"... Понякога душата ни обсебват
безчувствени, жестоки същества.
Потъваш в мрак и в бездна непрогледна,
а търсил си единствено душа,
с която да споделяш и сияеш,
да бъдеш цвете, ярко да цъфтиш.
Оказва се, че нищо ти не знаеш...
"Душата чиста" е лъжлив фетиш
и вместо радост,в ада те проваля.
Живота ти обърква...Всичко в миг
ще смачка, непукистки ще окаля...
" Душата чиста"...си е чист мръсник..."
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

User avatar
deadface
Insorcist
Insorcist
Posts: 18469
Joined: Tue Jun 13, 2006 10:03 pm
Location: Inside your head

Re: Поезия

Post by deadface » Sat Aug 04, 2012 1:41 am

Баладична епитафия на обесените
Франсоа Вийон

Човешки братя, подир нас дошли,
не ни осъждайте със поглед строг,
че който за нещастник го боли,
към него милостив ще бъде Бог.
Пет-шест на брой пред вас висим — жесток
бе жребият ни: скапа се плътта
(а беше ни до вчера скъпа тя!),
на пепел всеки скелет се разпада…
С насмешка не ровете пепелта —
молете за душите ни пощада!

А братът е затуй — да се смили
(че цар — далеко, а високо — Бог).
Не ни презирайте, че сме били
обесени. Във този свят широк
едва ли има някой без порок.
Дано синът на Девата света,
пословичен със свойта доброта,
да ни спаси от пъклената клада…
Не ни измъчвайте и след смъртта —
молете за душите ни пощада!

Пороят ни изми. Изпепели
ни зноят. Вече всеки е безок,
че ни кълваха гарваните зли,
дордето стане тъмно като в рог.
Покой не знаем и от трън на глог
нестихващ вятър (с песен на уста!)
подмята ни безспир като листа,
че никой за обесници не страда…
Не ни корете зарад участта —
молете за душите ни пощада!

Исусе, милостив като баща,
не ни забравяй в свойта доброта,
защото нас какво ни грее ада…
Не се гаврете, хора, със смъртта
молете за душите ни пощада!

(Баладата е писана в края на декември 1462 или в началото на януари 1463 г., когато поетът е очаквал смъртно наказание)


Балада от името на съдбата
Франсоа Вийон

Съдба съм и такава съм била,
та ти ли, Франсоа (не те и зная!),
ще ме наричаш мен убийца зла?
И по-добри от теб ядат калая
и свършват в кариерите накрая.
Оплакваш се, а плачеш за бесило —
не си единствен, стъпил днес на гнило.
Най-знатни люде — гледай! — съумях
да ги направя аз на пух и прах,
пред тях си ти като муха пред слон;
да предизвикваш мен е страшен грях,
така че се вземи в ръце, Вийон!

За цар и крал не съм добре дошла,
че аз отколе гибел им вещая:
сразих Приам, изчезна сред мъгла
навеки Троя — с участ като тая
и Анибал успях да увенчая,
а Картаген превърнах във мъртвило;
и Сципион опита мойто жило;
предадох Цезар със един замах,
а във Египет пък Помпей заклах;
в море от кръв удавих аз Язон;
запалих Рим, жестоко там вилнях…
Така че се вземи в ръце, Вийон!

И Александър колко кръв проля,
загледан към звездата си в безкрая,
а как умря! Сред бойните поля
и Арфаксад реших да закопая…
Такъв ми е на мене обичая —
така да бъде, знай, се е решило
и нищичко не се е променило.
В нещастието Олоферн презрях
и ножа на Юдита не, не спрях,
докато спеше. А Авесалом?
Какви коси! Обесих го на тях.
Така че се вземи в ръце, Вийон!

И чуй ме, Франсоа, какво разбрах:
сама да можех днес да всявам страх,
а не съгласно божия закон,
би ви очаквал всички пълен крах…
Така че се вземи в ръце, Вийон!


Балада за смисъла на нещата
Франсоа Вийон

Знам, че се лепят мухи на мед,
знам и кой със тога се намята,
знам, че злото има свой разцвет,
знам, че чакат круши от върбата,
знам дървото, видя ли смолата,
знам кое и как да го прахосам,
знам лентяя и потта пролята —
всичко знам, но не и аз какво съм.

Знам на ближен ризите безчет,
знам и колко расов е абата,
знам и монахиня с луд късмет,
знам го господаря по слугата,
знам ги номерата във играта,
знам как лудият заглажда косъм,
знам на много бурета вината —
всичко знам, но не и аз какво съм.

Знам дръглив катър и кон напет,
знам какво е пяна на устата,
знам жените и за мой късмет,
знам кого го бие днес парата,
знам наяве и насън нещата,
знам със ерес как да ви ядосам,
знам, че Рим е пъпът на земята —
всичко знам, но не и аз какво съм.

Ваша милост, блъскам си главата,
знам кое и как виси на косъм,
знам, че песента ми е изпята —
всичко знам, но не и аз какво съм.


Баладичен спор между душата и тялото
Франсоа Вийон

— Кого ли чувам? — Мен. — Коя си ти?
— Душата ти. На косъм от смъртта
съм вече аз, че страшно ме гнети
да гледам как се гърчиш в самота
като пребито куче. — Участта
ми те вълнува? — Твойта страст е дива.
— Какво ти пука? — Тя и мен убива.
— Разкарай се, пък ще му мисля аз.
— Кога? — Когато за това ме бива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

— Какви ги мислиш? Времето лети…
— На дърта кранта стигнах възрастта.
— Но нищо не научи. — Знам. — Почти
е лудост твойто. — Само лудостта
изцяло ни потапя в сладостта.
Като муха на мед съм аз. И ми отива.
— Защо говориш тъй? — Нима не бива?
Когато зная нещо, слагам бас.
— И губиш. — Но оказвам съпротива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

— Почернена от твоите черти,
скърбя. Невежество и тъпота
все някой може и да ги прости,
а ти нарочно плюеш на честта;
сред грозното едната красота
не щеш да видиш — наглост те опива…
Коя е твоята алтернатива?
— Ще стане ясно, като пукна аз.
— Смили се, Боже! — Ей, че си бъбрива!
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

— Живота си защо опропасти?
— Защото тъй на мен ми предвеща
Сатурн — с покварата да съм на „ти“.
— Безумие! Спомни си мъдростта
на Соломон! Какво гласеше тя?
„На мъдрия, че ум при ум отива,
звездата му е винаги щастлива.“
— Но аз пък вярвам в лошия си час,
което ми е всъщност лайтмотива.
— Ще млъкна. — Мога и без твоя глас.

— В живота вярваш ли? — С усмивка крива.
— И измъчвай се, но имай цел красива!
— Йеромонасите за туй ги бива.
— От ум и разум бягаш. — Тук съм аз.
— Науката е като златна нива.
— Така ли? — Ако все на зле отива,
ще млъкна. — Мога и без твоя глас.


Епитафия на Вийон във форма на балада
Франсоа Вийон

О хора, що след нас сте се родили,
не ни упреквайте със думи зли —
ако към нас добро сте проявили,
над вас самите бог ще се смили.
Висим шестима, виждате, нали:
плътта на всекиго била е драга,
но ето я — вони и се разлага
и всяка кост във пепел се руши.
Да се присмеете, не се полага,
молете се за нашите души!

Говорим ви като на братя мили,
не ни презирайте, че сме били
осъдени. Души с различни сили
се раждат. Има и цветя с бодли.
Простете ни, дано ни съжали
Марииният син; да не избяга
благословията му и пред прага
на ада нека тя ни утеши.
Не е виновен мъртвият бродяга,
молете се за нашите души!

Отдавна дъждове са ни измили;
гори ни зной, когато не вали,
а врани бяха клюнове забили
във нашите очи като стрели.
Да седнем няма как — като че ли
безспирно ни полюшва и налага
фъртуната със ледена тояга;
останахме без вежди и уши,
ала не ни охулвайте веднага,
молете се за нашите души!

Христе, пази ни със мощта си блага,
че Адът, който паст към нас протяга,
да ни погуби може, щом реши…
Насмешка никой в думи да не влага,
молете се за нашите души!

Post Reply