Поезия

Напишете мнението си за прочетеното

Модератор: Ka-tet of 19

Потребителски аватар
staromoden
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2225
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: Поезия

Мнение от staromoden » съб авг 04, 2012 9:04 pm

:attantion:
Най-добрият български поет от втората половина на 20 век - Георги Константинов



И ти ми обърна гръб


И ти ми обърна гръб,
отплува в мъгливата вечер
навярно съм грозен и тъп,
навярно съм лошо облечен?

И нямам обноски и такт
и думи нелепи изричам,
но аз те Обичам все пак!
Но аз те обичам...

Друг няма да срещнеш такъв
и в тази и в друга минута.
Усещам в сърцето си кръв
от твоята кръвна група.
Богат съм на загуби!Знам.
На къща без покрив приличам,
но Слънцето влиза и там.
Но аз те обичам...

Не чувствам внезапния мраз
не виждам тълпите от хора.
Теб искам да гледам в анфас
и само на теб да говоря.
Вълнува ме твоята гръд
и твоите очи зелени
Защо ми обърна ти гръб?
Поне тръгни срещу мене...

- - - -


Загадка

Има нещо,което ще гадая до гроба -
как човекът превръща любовта си в злоба?
Как настава в сърцето тази тъжна промяна -
вместо песен на славей,
тъмен крясък на врана?
Как щастливата глътка
до отровата стига?
Как прегръдката нежна
става тежка верига?
Има нещо в простора,
непонятно за мене...
Обяснете ми хора,
от любов озлобени -
как сърцето обича
само няколко мига?
Злоба има за всички.
Любовта не достига.



- - - -


Един учен ми каза...

Нищо чудно,
че една случайна дума
може да взриви на парчета
нашата любов.
Нищо чудно,
че една песъчинка ненавист
може да прониже деня
и да превърне
целия ни живот в пустиня.
Започвам да разбирам,
че огромният свят
е коварно изплетен
от хиляди причини и следствия...
Един учен ми каза
нещо вълнуващо -
полъхът,идващ от крилете на пеперуда
може да породи някъде
най-страшния тайфун
в океана.
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
JustAFaceInTheCrowd
Dinh
Dinh
Мнения: 600
Регистриран: чет яну 14, 2010 2:34 am
Местоположение: The Abyss

Re: Поезия

Мнение от JustAFaceInTheCrowd » пон авг 06, 2012 11:43 pm

Брей... и да забравим баш за това, а? :arrow:


I
Помислих си, че всичко, що ми рече
тоз урод посивял със злобен взор,
преситен от лукавство и раздор,
лъжа било е; и нарочно ме зарече
да сторя тъй, а вътрешно ликува,
задето аз с живота се сбогувах.
II
Нима заради друго той причаква,
изгърбен над тоягата си крива,
окаяните странници, които
разпитват го де този път отива,
и после смее се, ухилен като скелет,
над тез, що само гибел ще намерят.
III
Ако реша съвета му да следвам
и се отправя по пътеката зловеща,
която според думите му крие
Тъмната кула, може би ще срещна
Смъртта; ала дори това да стане,
едва ли ще умра от тази рана.
IV
От толкова години сам се скитам —
надеждата изтля и се превърна
във призрак блед, лишен от жизнен ритъм,
и мисля си, че даже и да зърна
аз Кулата, сърцето уморено
ще спре да бие, от възторг сломено.
V
И както воин, сразен от тежка болест,
на смъртния си одър прикован,
приема примирено свойта орис,
предвкусвайки мъртвешкия саван,
и се сбогува с верните другари,
събрали се край него в този миг —
VI
„Прощавайте! Часът ми веч’ удари“ —
мълвят устата му… но скръбният му лик
внезапно озарява се от мисли
за бойното поле и изведнъж
десницата му копие възжажда
и иска да си иде като мъж —
VII
аз също страдах много в своя поход —
тъй често ми предричаха провал,
тъй често ми напомняха жестоко
за рицарите, тръгнали да дирят
Тъмната кула и за техния финал…
И ни един от тях не бе успял.
VIII
И тъй, поех, безмълвен, безнадежден
покрай прегърбения урод с взор лукав
по друма неизвестен, що отвеждал
към Кулата. Дано да беше прав!
Бях сигурен, че погледът му ален
е вперен в мен наместо знак прощален.
IX
Цял ден вървях по този път безкраен,
цял ден се скитах, морен и отчаян,
а покрай мене равнина безбрежна
разстилаше се докъдето поглед стига,
печална, запустяла, безнадеждна —
като съсухрен лист от древна книга.
X
Ала не спирах — все по-надълбоко
сред тягостния сив пейзаж навлизах,
обезсърчен от гледката жестока
на тази пустош — не, не бях съзирал
дори и в най-безумните си сънища
такава зла, прокълната природа,
XI
лишена от дървета и цветя,
като че ли неведома прокоба
над нея тегнеше. И даже ми се стори,
че чух безмълвен и обречен глас —
нещастната земя ми проговори,
във скръбния за мен и нея час.
XII
„Ей, страннико!“ — като че ли ми викна.
„По пътя си прокълнат ти върви!
Ако очакваш цвете тук да никне,
очите си веднага затвори!
На огнения пъкъл се надявам
във Съдний ден — за да ме изцели!“
XIII
Навсякъде растителност болнава,
застилаща земята като плащ —
трънаци грозни, криви, със корави
бодли грозяха мрачния пейзаж,
разперили ръцете си грабливи,
подобно вещици покрай казана врящ.
XIV
Тревата пък напомняше коса —
окапала и рядка, със прокажен
вид. Тънките й сухи стъбълца
подаваха се плахо от калта,
подобно червеи, а тя самата
като че ли във кърви бе облята.
XV
Във този миг и друго зърнах там —
дръглив, застинал неподвижно кон —
кога дошъл бе тук и сам не знам;
като че ли от дяволски легион
избягал бе. Когато по-отблизо
разгледах го, съвсем се отвратих —
XVI
дори и жив да бе, не му личеше,
напротив — със затворени очи
под гривата проскубана стоеше,
а шията му цялата със струпеи
и рой подутини покрита беше.
Не бях съзирал нивга тъй злочеста
XVII
и уродлива твар. Очи отвърнах
и поглед към сърцето си насочих —
тъй както воинът вино ще да сръбне,
преди със жар във битката да скочи,
и мене ми се искаше да глътна
от живата вода на дните прежни,
XVIII
от спомените ведри, безметежни…
Ала не би! Съзрях аз Кътбърт — с пламнал
обрамчен от златисти къдри лик
— видение тъй истинско, измамно —
и сякаш го почувствах как протяга
ръка към мен… Уви, позорен миг!
XIX
Съзирам го — застанал прав, с лице
тъй чисто и открито, сякаш десет
лета по-рано е и в рицарство се врича —
„Аз сторих туй, що всеки мъж с сърце
добро направил би“ — ей туй изрича,
но после — ето! — сцената се сменя
XX
и виждам що палачът в длан държи —
той пергамента на гърдите му забожда
и възгласи „Предателю, умри!“
процепват множеството… Стига! Забрави!
Не бих поискал минало такова
дори пред днешните злочестини!
XXI
Здрачаваше се. Мрачна пелена
се спускаше над мрачната страна.
По пътя си неведом пак поех,
зачуден що ли ще ми донесе
нощта — писукащ прилеп или сова,
за черни предсказания готова.
XXII
И ненадейно — като плъзнала змия,
пред мен изникна някаква река,
пресичайки пътеката ми. Тя
кипеше и беснееше така,
че имах чувството, че лично Сатаната
бе потопил копита във водата.
XXIII
Тъй малка, а тъй злостна! Покрай нея
растяха ред настръхнали ели,
а гърбави върби лениво вееха
съсухрените си, подобни на игли
мъртвешки клони, без да осъзнават
причината за своите злини —
XXIV
реката! Къмто мътните води
пристъпих и нагазих смело… в миг
представих си как стъпвам върху нечие
разложено лице или пък меча,
със който проверявах плитчината,
забива се във плът. Кошмарен вик
XXV
изтръгна се внезапно от водата —
той перна ме подобно на камшик
и въпреки че воден плъх навярно
промушил бях (и тази твар пищеше)
зловеща мисъл мозъка ми парна —
като дете невръстно той звучеше.
XXVI
Достигнах до отсрещния й бряг
с надеждата, че мрачният пейзаж
ще се поразведри… все тъй недраг
и угнетяващ беше той обаче —
нозете ми затънаха във кал
тъй гъста, сякаш множество ездачи
XXVII
препускали са със чудовищни коне
насред чутовна битка във разгара…
Накрая на блатистото поле
издигаше се някаква машина,
снабдена със огромно колело —
сякаш талази дяволска поквара
XXVIII
от нея се излъчваха. Какво
ли беше безподобното тегло
на впримчените тук, не щях да мисля —
напред закрачих, морен и потиснат.
Щом калната земя зад мен остана
огромна черна птица — като врана,
XXIX
но много по-голяма, със криле
на дракон прелетя над мен и ето —
хълмисти склонове изместиха полето,
простирайки се докъдето поглед стига —
масивна и назъбена верига,
обгърнала ме като плътен чер саван;
XXX
изглежда, бях попаднал във капан.
Огледах се безпомощно — нима
безславно ще завърши моят поход,
запитах се. И в този миг видях
отдясно двата хълма; вляво — плато,
а помежду им — зейналия проход.
XXXI
Възможно ли бе Кулата, която
в незнайно време беше съградена,
да бъде тук? И кръглите стени
от кафеникав камък построени
след толкова неизброими дни
да се разкрият именно на мене?
XXXII
Нима не виждах? Може би пък здрачът,
обгръщащ в тъмнина света край мен,
ми пречеше да я съзра. Закрачих
с последни сили, а залязващият ден
за сетен път проблесна като в сън
и мигом проехтя камбанен звън.
XXXIII
Нима не чувах? Та шумът бе титаничен,
и все по-силен ставаше; в ушите
ми прозвънтяха гръмко имената
на всичките ми паднали другари,
а жребият им тежък, безвъзвратен
вековната си скръб връз мен стовари.
XXXIV
И ето че съзрях ги — тук, край мене
по склоновете бяха наредени
последния останал жив да зърнат
очите им… Рога старинен вдигнах,
до устните си в миг го долепих
и възвестих:
„Чайлд Роланд Кулата достигна“.


Робърт Браунинг
Изображение

Потребителски аватар
staromoden
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2225
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: Поезия

Мнение от staromoden » вт авг 07, 2012 4:32 pm

Байрон и Надежда Захариева ми харесаха повече,но и поемата е добра.Пускам пак нещо от Вийон:

- Кого дочувам? - Мен - Ала кажи ми
коя си? - Твоята душа.В печал
ме хвърля мъката ти нетърпима,
за твоята самотност ми е жал.
- Защо? - Нима до днес не си разбрал,
че тъй животът ти се пропилява?
- Досаждаш ми,макар и да си права!
- Мисли за разкаяние и срам!
- След време може би ще го направя.
- Ще млъкна. - Аз пък ще се справя сам.

- Какви амбиции у тебе има?
Ти тридесет години си живял ...
- Така е то - сле есен идва зима.
- Очаквах да те видя поумнял,
а в безрасъдство си затънал цял.
- Немирникът немирен си остава.
- Учи! - Това не ме задоволява.
Изучих всичко - нищо пак не знам!
- Пропадаш ти! - Борбата не престава!
- Ще млъкна. - Аз пък ще се справя сам.

- Оплаквам твойта скръб непрежалима
беднякът,като теб затънал в кал,
надежда и кураж отгде ще взима?
За туй светът душата е създал.
Но ти си твърдоглав,не си успял
да вникнеш в туй,което тя ти дава,
повярвай ми! - Като умра,тогава!
- Не искаш ли утеха да ти дам?
- Речта ти никого не убеждава!
- Ще млъкна. - Аз пък ще се справя сам.

- От где е злото ти? Под власт незрима
планети ме държат.Сатурн е сбрал
беди за мен. - Познавам двама-трима
такива хора - ти си полудял!
Спомни си - Соломон,премъдър крал,
твърди ,,Мъдрецът,който търси слава,
пред астрологията устоява. ,,
- Не съм съгласен с този крал,
властта на звездния покров е здрава.
-Ще млъкна. - Аз пък ще се справя сам.

В живота влубен ли си? До забрава.
И все пак ... - Е? - Покай се! -
Късно става.
Избягвай тази паплач празноглава,
отдай се на наука - тя е храм ...
- Нима? - О,тя помага,утешава ...
- Друг път. - Не трябва да се закъснява!
Ще млъкна. - Аз пък ще се справя сам.


Франсоа Вийон ,,Спор между душата и тялото ,,
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
Dark_half
Breaker
Breaker
Мнения: 328
Регистриран: съб апр 30, 2011 6:40 pm

Re: Поезия

Мнение от Dark_half » вт авг 07, 2012 7:30 pm

Нощ, улица, фенер, аптека,
безсмислен, дрезгав полумрак.
И дълго да е жив човекът,
е все едно. Без изход пак.

Умреш ли, почваш отначало,
и пак се нижат в мрака чер —
нощ, леден вятър над канала,
аптека, улица, фенер.

Александър Блок

Потребителски аватар
Dark_half
Breaker
Breaker
Мнения: 328
Регистриран: съб апр 30, 2011 6:40 pm

Re: Поезия

Мнение от Dark_half » вт авг 07, 2012 7:37 pm

И нещо много любимо:

Шарл Бодлер - Spleen

Когато натежи като капак небето
върху духа, съзнал печал и нищета,
и хоризонта цял обгърне, при което
ни праща черен ден, по-тъжен от нощта;

когато този свят прилича на килия
и като прилеп чер надеждата, едва
размахала криле, се блъска и боли я,
в разкапания свод ударила глава;

когато дъжд струи и бързите му дири
с решетка на затвор огромен бих сравнил
и мълчалива сган от паяци-вампири
изплита мрежи в кът на мозъка унил,

камбани с бесен звук отекват в надпревара
и небосвода цял от ужас е обзет,
като че духове подир прокоба стара
витаят по света с ридания безчет.

И катафалки, без мелодия привична,
без барабанен гръм, се влачат бавно в мен;
Надеждата е в плач и мъка деспотична
развява черен флаг над моя лоб смразен.

Потребителски аватар
staromoden
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2225
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: Поезия

Мнение от staromoden » вт авг 14, 2012 5:22 pm

Камък

Атанас Далчев




Остаряват хора и дървета; падат дни, нощи, листа и дъжд; неизменен в есента и летото, камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви, нямаш нашата злочеста плът. Съвестта и хилядите червеи никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата от която почват вси беди: не грешиш ти никога: не раждаш, пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога в огнените стари векове от гранит и мрамор е човекът ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната, камък, истината в теб прозрях: вечно и светò е само мъртвото, живото живее в грях
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
JustAFaceInTheCrowd
Dinh
Dinh
Мнения: 600
Регистриран: чет яну 14, 2010 2:34 am
Местоположение: The Abyss

Re: Поезия

Мнение от JustAFaceInTheCrowd » вт авг 21, 2012 6:31 pm

Започва Път от моя праг -
безкраен, ограден с трева.
Увлечен в неговия бяг,
и аз ще трябва да вървя,
да влача морните пети,
дордето стигна друм голям,
събрал пътеки и мечти.
А после накъде? Не знам.
Дж. Р. Толкин
Прикачени файлове
xlarge.jpg
xlarge.jpg (107.8 KиБ) Видяна 1635 пъти
Изображение

Потребителски аватар
staromoden
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2225
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: Поезия

Мнение от staromoden » пет авг 31, 2012 2:30 am

Аз Мога!
Аз дишам.
Мечтая.
Въздишам.
Аз искам!
Желая,
с тебе накрая
да легна,
да пипам,
да драскам
и викам.
И тръпката с теб да усетя.
И твоето тяло
до мойто, заспало,
да галя,
да милвам полека.
С моите устни,
през твоите устни,
и с длан,
да проправям пътека.
Дъха ти,
как пари,
да чувствам.
Да вкусвам.
И жадно от теб
да отпивам.
Нежно и тихичко
в теб да се сгуша.
И заедно с теб
да заспивам.

:inlove:
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
staromoden
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2225
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: Поезия

Мнение от staromoden » ср сеп 12, 2012 8:25 pm

"В сърцето си със скоби от стомана

приятеля изпитан приковавай,

но дланите недей да си протриваш

от ръкостискания с още голи,

недоизлюпили се запознанства…"

Шекспир, „Хамлет“.
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
staromoden
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2225
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: Поезия

Мнение от staromoden » чет сеп 27, 2012 2:43 pm

ПИСМО ОТ СРЕДИЗЕМНО МОРЕ

Петър Денчев

Спомняш ли си?
От Средиземно море
ти донесох мида колкото
нокътя на твоето кутре.

Отгоре имаше жълто
(най-вече следобед),
лилаво (привечер),
(а сутрин) зелено.
Отвътре нарисувах сърце.

Честно казано
стана малко
разкривено.
(Ако си спомняш)
аз не рисувам добре.

Онзи ден,
(без да съм сигурен -
не беше ли вчера)
я стъпках
(мидичката, колкото
твоето кутре).

Не бях нещастен,
но от сантиментализъм
(и невъзможност да я залепя)
надробих я докрай -
на сол.

Спомняш ли си?
На Средиземно море
(май) бяхме двамата
и солта оставаше в
порите,
ноздрите,
по космите
и косите,
по зърната (своята следа).
Дразнеше (езика) и очите.

Тази мида -
дали не съм я
носил на друга?
На една със зелени
очи или друга с кафяви?
Едва ли има начин
да знаеш, но всичките
бяха с мъничко
гумирано сърце,
тук-там с неравности
от пропадане в искреност
и свалянето на (stone face) маски.

И когато им го кажа -
(следва едно déjà vu)
обиждат се, ей така,
ако ще и чувал да им
нося с миди от Средиземно море.

Всяка от тях,
обаче, гримира се
успешно, дори под
(stone face) маските
си личи къде има
зелено, (драматично)
черно и (artistique) синьо.

Oui, elles ne cessent pas à parler.

Пиша ти това писмо,
за да знаеш, че мида
няма да има, защото е
déjà vu par excellence.

Забравих!
Корабът потъва
(В Средиземно море),
така че и писмо, може би,
няма да има.

:bye1:
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Darth Vader
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 728
Регистриран: вт май 05, 2009 1:40 pm
Местоположение: Велинград

Re: Поезия

Мнение от Darth Vader » вт окт 30, 2012 10:09 pm

Болеслав Лешмян

ВОЙНИКЪТ

И се върна войникът тая пролет, ей богу,
много слаб и окаян, куц и немощен много.

Беше той изпокълцан от щика и куршума,
та го биваше само да подскача по друма.

Стана шут на тъгата и на своята болка
и разсмиваше всички с тая скачаща полка.

Свойте жалби — с подскоци, свойта мъка горчива
със премятане ловко свикна той да разсмива.

До дома се дотътри: "Хей, пръждосвай се, друже!
Не скачач, а работник здравеняк ни е нужен!"

Той към черквата тръгна своя кум да подири,
но кумът му, звънарят, с прът оттам го натири.

При любимата свърна, спря се плахо пред нея —
тя с гърдите, с бедрата, с цяло тяло се смее!

"Със скачач ли в леглото ще танцувам, за бога?!
Една трета е тяло, а две трети е скока!

Хич не мисля във тоя танц-нетанц да се впрягам,
на мустака ти няма с жадни устни да лягам!

Ако скокнеш, ще стигнеш до небето направо!
Не тъжи, не проклинай! И си тръгвай със здраве!"

И пое, и край пътя той разпятие зърна:
"Кой тъпак от дървото във Исус те превърна?

Виждам аз, че скъперник те е дялал, защото
е пестил красотата, а с това — и дървото.

Колената сакати и краката му тоже,
не вървиш, а подскачаш като мене, о боже!

В твойта фигура крива нищо ангелско няма —
я другар да ми станеш, ще подскачаме двама."

Чу Исус и се спусна на земята убого —
който бога е дялал, недодялан бил много:

бяха леви ръцете, десни — двата му крака,
стъпалата му груби изпомачкаха злака.

"От гнил бор съм направен, но ме бива да ходя,
аз пеша — да поискам — вечността ще избродя.

Ще вървим неотлъчно в тая обща пътека:
нещо в мене от бога, нещо в теб от човека.

Ще делим с теб поравно само мъката тежка —
ние с теб сме сакати от ръката човешка.

Виж — еднакво сме смешни; виж — еднакво сме груби!
Който пръв се засмее, той и пръв ще се влюби.

Облегни се на бора, аз — на твоето тяло;
туй, което ще стане, хич не е закъсняло!"

И се хванаха крепко за ръце и лудешки
закуцукаха смешно ту с подскок, ту с прибежки.

Колко време вървяха? Колко пътят им трая?
Мигар има часовник да измери безкрая?

Дните сменяха нощи... И настъпи безлесие,
а след него безполие, а след него безречие.

И надигна се буря, стана тъмно и прашно.
И за слънцето почна там отсъствие страшно.

В тъмнината на север, дето вихър вилнее —
кой така човечее, кой така божествее?

Две куцукащи сенки, двама смешни чудака —
куцат всякак в света ни, който хич не е всякакъв.

Един крачи нетъжен, а пък другият весел;
всеки, в себе си влюбен, своя кръст е понесъл.

И куцукаха дружно и човека, и бога...
И какво ли в тях куца — да ви кажа не мога.

Тук с подскок, там с прибежка, тъй и инак — и ето:
докуцукаха славно най-подир до небето.

Потребителски аватар
Dark_half
Breaker
Breaker
Мнения: 328
Регистриран: съб апр 30, 2011 6:40 pm

Re: Поезия

Мнение от Dark_half » нед фев 17, 2013 9:00 pm

Александър Блок - Непознатата

Тук всяка вечер над локалите
се стели въздух гъст и глух
и властва в глъчката на залите
разтленно-пролетния дух.

А там далече, сред безбурната
крайградска скука, в прашен здрач,
златист кравай блести над фурната
и се дочува детски плач.

И всяка вечер, там, зад прелеза,
бомбета килнали встрани,
контета дамички повели са
през грапища и тъмнини.

Кокетка нейде писва глезено,
весла скриптят сред тишина.
И в плиткото просташко езеро
блести безсмислена луна.

И всяка вечер съм пред чашата
с другаря, в кея отразен,
и примирена скръб е нашата,
на спирта в тайнствения плен.

А под кристалите запалени
пияници за стотен път,
с очи, като на зайци, алени,
«In vino veritas» крещят.

И всяка вечер, зад витрината
(или това е само сън?)
обхванат плътно от коприната,
девичи стан се мярва вън.

И край пияните минавайки,
подобно призрак вечно сам,
в мъгли и във парфюми плавайки,
тя сяда до стъклото там.

И с древни лъхват ме поверия,
коприни в пъргава игра
и тази траурна феерия
на щраусовите пера.

И странен зов към нея носи ме,
и през воала в полумрак
морета виждам омагьосани,
и виждам омагьосан бряг.

И тайно слънце пазя нечие,
и някому го нося в дар,
и всяко кътче в мене вече е
пронизал острият нектар.

И в мозъка, зашеметения,
пера се гънат сред лъчи,
и на брега цъфтят растения
с лазурно-тайнствени очи.

И туй богатство спи, заринато
сред кал и смрад, във моя блян...
Да, истината е във виното,
ти прав си, уроде пиян!

---------------------------------

И една много добра пародия на същото стихотворение:

Тук всяка вечер пада Мрежата
подобно паяк черен, глух,
спасени само са невежите,
далеч от властния й дух.

А там далеч сред виртуалната,
всемирна скука, в прашен сайт,
един поет гори баналното
и сам изгаря байт след байт.

И всяка вечер, там, зад прелеза
на забранените неща
се лутат похотливи нерези
сред порно сайтове в нощта.

Лолитка праща своя картичка
разголила не само крак,
и с пухкава и рижа катеричка
зове в нощта: "Кликни ме пак!"

И всяка вечер пред монитора
съм сам със вперени очи.
И кликащ с мишката по клитора,
аз търся своите мечти.

И пред компютрите запалени
милиони "чатещи" седят,
и със очи на зайци, алени,
"In PC veritas" крещят!

И всяка вечер, сред безкрайната
разблудна мрежа-интернет,
една жена си крие тайната
на своя образ, интелект.

И по роботите сърфирайки,
тя, сякаш вирус непознат,
защити всякакви разбивайки,
трепти в екрана с нежен цвят...

Какво се крий сега зад странната
феерия от цветове,
и кой изпраща ми послания, -
жена ли, мъж или дете?

Не знам, но вярвам - на планетата
една Душа трепти за мен,
и магнетизмът на полетата
е всъщност дух освободен.

Тук нейде, сред милиони байтове
със скоростта на светлина,
слънца изригват в нови сайтове
и мрат безбройни имена,

и мисли, чувства и фантазии
в човешки мозъци горят...
О, мигновенни евтаназии -
компютрите, когато спрат!

И тоз живот е в плен на мрежестото
чудовище във Интернет!
Да, истината е в невежеството,
ти прав си гаден интелект!

Потребителски аватар
Stargazer
Dinh
Dinh
Мнения: 542
Регистриран: пет юли 03, 2009 5:09 pm
Местоположение: София

Re: Поезия

Мнение от Stargazer » пон мар 11, 2013 11:08 am

Монолог на смъртта


"Днес ще бесят бесния пират"
/К2/

Толкова бесен отдавна не са обесвали.
Гледа ме право в очите и ме смущава.
Хващам се - вместо секира - да нося песен.
/А смъртта като пее - какво за живота остава?/
Ловко ми сваля качулката и ме разрошва.
С плът се изпълвам и точно плътта ме предава.
Хващам се как коленича и го моля за прошка.
/А смъртта като моли - какво за живота остава?/
Пуши в лицето ми и ми казва,че съм красива.
Огледало - очите му./по-точно - само едното/.
Хващам се как съвсем заприличвам на жива.

И обезсмислям себе си и живота.

Камелия Кондова
I've tried to fill this silence up
But now it's back again

It's deafening...

Потребителски аватар
Flesh
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1056
Регистриран: пет мар 30, 2012 12:09 pm
Местоположение: безкрайно отегчен
Контакти:

Re: Поезия

Мнение от Flesh » вт юли 02, 2013 11:58 pm

Да вземем да съживим темата. Гео Милев. Най-великият български поет и писател.

ГЛАВАТА МИ...


Голова моя - темный фонарь с перебитыми стеклами.
Саша Черный

Главата ми -
кървав фенер с разтрошени стъкла,
загубен през вятър и дъжд, и мъгла
в полунощни поля.
Аз умирам под кота 506
и възкръсвам в Берлин и Париж.
Няма век, няма час - има Днес!
Над последната пролет ти жадно и страшно пищиш,
о шпага, разкъсала мрежа от кървави капки
сред мрака -
и в мрака
бог сляп ги
събира и мълком повежда към прежния призрак...
О Сфинкс, с безпощадна гримаса на присмех
- замръзнала, каменна, вечна и зла -
изправен в безкрайния, страшен, всемирен Египет:
пред тъмния просек Едип -
загубен през вятър и дъжд, и мъгла.

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1135
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: Поезия

Мнение от Vokial » ср юли 03, 2013 7:27 am

Аз пък смятам, че Гео Милев е бил просто пропангатор, вербуван в полза на терористична анти-държавна цел. В произведенията му има само патос и толкова. "Септември" е една унизителна поема, която възхвалява банда престъпници и предатели като страховит легион. Да не говорим за цялата му омраза. Жалко е, че още се изучава в училище след като имаме толкова други добри поети.

Аз вече не чета толкова много поезия. Но ето едно от любимите ми стихотворения на Далчев. Има нещо гениално в тези сравнения:

Любов

Над старото тържище ален
бе залезът като домат
и все тъй строен, все тъй млад
стоеше бедният хамалин.

Засипваше дрезгавина
очите, веждите му вече,
но не дойде и тази вечер
зеленооката жена,

която го веднъж повика
с очи, със поглед, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.

Да би дошла и тази нощ…
да би му станала невеста…
до гроба би я носил весел
на гръб в широкия си кош.

И всеки гвоздей от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.

Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му груб бе
изтрил и сетната черта.

1927 г.

Знам, всеки на който му кажа, че ми харасва, не споделя същото.

Потребителски аватар
Flesh
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1056
Регистриран: пет мар 30, 2012 12:09 pm
Местоположение: безкрайно отегчен
Контакти:

Re: Поезия

Мнение от Flesh » ср юли 03, 2013 1:44 pm

Далчев е готин, но винаги ми се е струвал прекалено "кабинетен" поет, което го прави скучен за мен.

От друга страна Гео Милев е страшно страстен (и краен) във всичко, което пише. Жалко, че не е написал роман.

Смятам, че на хората на изкуството им е простено да вярват в крайни (били те и погрешни) идеологии. Както Вагнер е бил краен националист и антисемит, без това да прави изкуството му по-малко ценно или личността му по-малко интересна.

"Едно странно и тайнствено чувство те обхваща, когато под булото на нощта и свиренето на гранатите се приближаваш към бойната линия. Не е страх - нещо по-дълбоко от страха. Чуствуваш как някакво си безсилие стиска и задавя в прегръдките си твоето съзнание и душата ти. То е един момент, който трае дълго. Ти чуствуваш, че си сам, че си откъснат, че не можеш и не трябва да си спомняш нищо; нито старите твои мисли, нито някогашните усмивки на отдалечени жени, нито книгите, които си чел... Ти си във властта на тази огряна от горящи железа нощ; която - ти го чуствуваш повелително - е първа; първа нощ. О, прекръщение на всичките кумири и желания! разпятие на блясъците и забвение на приказните диадеми, обагрени с кървави петна! ти забравяш ония, които вървят заедно с тебе. Ти си един.

Много мистичен и много чужд за самия себе си. Ненадейно си въобразяваш, че си оня строгият, мълчащият и нечуващият рицар на Дюрера, яхнал на кон, след когото грозно пристъпват Смъртта и Дяволът, еднорог и смешен. Онази тъмна средновековна гравюра. Ritter, Tod und Teufel. Тогава внезапно над нас изпищяват четири трагични гранати и ний неволно лягаме зад камъните и тръните, до които сме. И пак върху душата ти пада свръхчовешката тежест на едно самотно съзнание: Pro patria."

От При Дойранското езеро. Лирическа проза.

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1135
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: Поезия

Мнение от Vokial » ср юли 03, 2013 2:38 pm

Най-мощното и натоварено със смисъл слово писано някога от българин е това на Христо Ботев. За мен той е българският Шекспир, който не се е занимавал с писане, колкото е можел. Най-великите няколко реда писани от български поет за мен са тези:

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

Никога не сме имали по-голям гений и вероятно никога няма да имаме такъв. От него потича цялата ни литература. Не е вярно, че Вазов е нейният баща. Всичките ни големи автори са малко или много повлияни от него. Типичен пример за автор-лидер.

Vile
Dinh
Dinh
Мнения: 588
Регистриран: вт авг 30, 2005 12:51 pm

Re: Поезия

Мнение от Vile » вт юли 09, 2013 11:47 pm

Страхотно препоръчвам http://www.aboutromania.com/bacovia.html

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1135
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: Поезия

Мнение от Vokial » съб юли 13, 2013 12:19 pm

Ако харесваш румънска поезия, аз пък препоръчвам "Хиперион" на Николае Еминеску, не знам дали го има в нета.

Потребителски аватар
staromoden
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2225
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: Поезия

Мнение от staromoden » нед юли 14, 2013 1:20 pm

"Казват - лекувало времето.
Времето не лекува.
Мъката - като жилите -
със възрастта се подува.

Времето е проверката
за болестта голяма.
То би помогнало само там,
където болест няма - "

Емили Дикинсън "Колекция в бяло
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Отговори