"Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Напишете мнението си за прочетеното

Модератор: Ka-tet of 19

Отговори
Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

"Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » ср юни 26, 2013 2:40 am

Първата книга от нова, епична - и доста зловеща - дарк фентъзи поредица, която вече е успяла да очарова и наплаши юношите (че и родителите им) в дузина държави :devil: Става дума за страховитата поредица "The Wardstone Chronicles", по-известна в Щатите като "The Last Apprentice":

Изображение
"Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни
http://www.helikon.bg/books/61/-%D0%A7% ... 83287.html
www.amazon.com

Първата смразяваща история от "Хрониките Уордстоун", вдъхновила филма "Седмият син" с Джеф Бриджис, Бен Барнс и Джулиан Мур в главните роли.

Години наред рицарят-магьосник Джон Грегъри, Прогонващия духове, пази Графството от злото. Сега краят на неговото време наближава, но кой ще поеме този важен занаят?
Мнозина чираци са се опитвали… Някои са се провалили, други са избягали, трети не са успели да останат живи. Останало е само едно момче. Томас Уорд. Той е последната надежда. Но дали той има шанс срещу Майка Молкин, най-опасната вещица в Графството?

"Зловеща и с бързо препускащо действие, тази поредица е завладяваща в еднаква степен за възрастните и за децата… Красиво написана!" - The Good Book Guide
"Читателите, които търсят близки срещи с неспокойните мъртъвци и други зловещи създания, не е нужно да продължават с търсенето." – Kirkus Review
"Тази вълнуваща и ужасяваща книга не бива да се чете след стъмване!" – Parents’ News
"Дилейни ни възхищава със силата на изричаните думи. Подтикваща към размисъл фантазия." – Sunday Times

Джоузеф Дилейни е учител по английски и живее в Ланкашир. Има три деца и шестима внуци и умее да говори прекрасно пред публика. Домът му се намира насред Територията на Богъртите, а неговото село си има богърт, наречен Бродещият из коридорите, положен да спи вечния си сън под стъпалата на една къща, недалече от църквата. Ако щете вярвайте, обитаваната от духове къща в "Чиракът на Прогонващия духове" има за прототип истинска къща! Като дете Джоузеф живял в подобна къща в Престън, където сънувал повтарящ се кошмар. В съня си седял на килим в предната стая, докато майка му плетяла. После навсякъде се възцарявал студ и едно подобно на сянка създание се появявало от студената изба, вдигало го и го понасяло обратно към тъмнината. И което е още по-стряскащо… братята му сънували същия кошмар!


Откъси

Прогонващия духове извади от джоба си ключ, отключи вратата и влезе пръв в тъмнината вътре. Отначало бях съвсем доволен просто да си стоя навън на ситния дъждец, но когато той запали свещ и я постави на пода близо до средата на малката предна стая, разбрах, че щях да се чувствам по-удобно в изоставен обор за крави. Не се виждаше нито една мебел, само гол под от големи каменни плочи и купчина мръсна слама под прозореца. Освен това стаята беше влажна, въздухът – много влажен и студен, а на светлината на потрепващата свещ видях, че дъхът ми излиза на облачета пара.
Онова, което видях, беше достатъчно неприятно, но това, което той каза, беше още по-ужасно:
– Е, момче, имам дела за вършене, затова ще потеглям, но по-късно ще се върна. Знаеш ли какво трябва да правиш?
– Не, сър – отвърнах, наблюдавайки потрепващата свещ, разтревожен, че можеше да угасне всеки миг.
– Е, каквото ти казах по-рано. Не слушаше ли? Трябва да бъдеш нащрек, не да се унасяш в бленуване. Както и да е, не е нещо трудно – обясни той, почесвайки се по брадата, сякаш в нея пълзеше нещо. – Просто трябва да прекараш нощта тук сам. Водя всичките си нови чираци в тази стара къща през първата им нощ, за да разбера колко им е куражът. О, има обаче едно нещо, което не съм ти казал. В полунощ ще очаквам да слезеш в избата и да се изправиш срещу онова, което дебне там. Справиш ли се с това, е твърде вероятно да те приема за постоянно. Някакви въпроси?
Имах въпроси и още как, но бях твърде изплашен, за да искам да чуя отговорите. Затова просто поклатих глава и се опитах да удържа треперенето на горната си устна.
– Как ще разбереш кога е полунощ? – попита той.
Свих рамене. Доста ме биваше да отгатвам кое време е по положението на слънцето или на звездите и ако някога се събудех посред нощ, почти винаги знаех точно кое време е, но тук не бях толкова сигурен. На някои места времето сякаш се движи по-бавно и имах предчувствие, че тази стара къща щеше да е едно от тях.
Внезапно си спомних часовника на църквата.
– Току-що мина седем часът – рекох. – Ще се ослушвам за дванайсет удара на часовника.
– Е, сега поне си буден – каза Прогонващия духове с лека усмивка. – Когато часовникът удари дванайсет, вземи остатъка от свещта и го използвай, за да стигнеш долу до избата. Дотогава спи, ако успееш. Сега слушай внимателно – трябва да запомниш три важни неща. Не отваряй входната врата на никого, колкото и силно да чука, и не закъснявай да слезеш в избата.
Той пристъпи към предната врата.
– Какво е третото нещо? – провикнах се в последния момент.
– Свещта, момче. Каквото и друго да правиш, не я оставяй да изгасне...
После той си отиде, затваряйки вратата след себе си, и аз останах съвсем сам. Предпазливо вдигнах свещта, отидох до кухненската врата и надникнах вътре. Там нямаше нищо, освен каменен умивалник. Задната врата беше затворена, но вятърът още виеше под прага й. Отдясно имаше други две врати. Едната беше отворена и можех да видя голите дървени стълби, които водеха към спалните на горния етаж. Другата, най-близката до мен, беше затворена.
Нещо в тази затворена врата ме обезпокои, но реших да погледна набързо. Нервно хванах дръжката на бравата и дръпнах вратата. Беше трудно да я помръдна и за момент изпитах зловещо чувство, че някой я държи затворена от другата страна. Когато дръпнах още по-силно, тя се отвори с рязко движение и аз загубих равновесие. Залитнах две стъпки назад и едва не изпуснах свещта.
Каменни стъпала водеха надолу в тъмнината; бяха почернели от въглищен прах. Правеха завой наляво, така че не можех да видя право надолу в избата, но нагоре по тях се разнесе студен полъх, от който пламъкът на свещта започна да играе и потрепва. Затворих бързо вратата и се върнах в предната стая, затваряйки и кухненската врата.
Внимателно оставих свещта на пода в ъгъла, най-далече от вратата и прозореца. Щом се уверих, че няма да се преобърне, се огледах за място на пода, където можех да спя. Нямаше кой знае какъв избор. Със сигурност нямаше да спя на влажната слама, затова се настаних в средата на стаята.
Големите каменни плочи бяха твърди и студени, но аз затворих очи. Заспях ли, щях да съм далече от тази зловеща стара къща и се чувствах напълно уверен, че ще да се събудя точно преди полунощ.
Обикновено заспивам лесно, но сега беше различно. Не преставах да треперя от студ, а вятърът започваше да блъска стъклата на прозорците. От стените се носеха и шумолящи, и потропващи звуци. Просто мишки – повтарях си. Определено бяхме свикнали с тях във фермата. Но после, внезапно, от някъде долу в дълбините на тъмната изба се разнесе стряскащ нов звук.
Отначало беше слаб и ме накара да напрегна слух, но постепенно се усили, докато вече не се съмнявах какво чувам. Долу в избата ставаше нещо, което не би трябвало да се случва. Някой копаеше ритмично, обръщайки тежката пръст с остра метална лопата. Първо се разнесе стърженето на металния ръб, удрящ се в каменна повърхност, последвано от тих, жвакащ, всмукващ звук, когато лопатата се заби дълбоко в тежката глина и я освободи от пръстта.
Това продължи няколко минути, докато шумът спря така внезапно, както беше започнал. Стана съвсем тихо. Дори мишките спряха да тропат. Сякаш къщата и всичко в нея бяха затаили дъх. Знам, че аз бях.
Тишината приключи с отекващ звук от думкане. Последва цяла поредица от думкащи звуци, с определен ритъм. Думкания, които ставаха по-силни. И по-силни. И се приближаваха...
Някой се изкачваше по стълбите от избата.
Грабнах свещта и се свих в най-далечния ъгъл. Туп, туп, все по-близо и по-близо, разнесе се звукът от тежки ботуши.
Кой ли можеше да копае там долу в тъмнината? Кой ли можеше да се качва по стълбите сега?
Но може би въпросът не беше кой се качваше по стълбите. Може би въпросът беше какво...
Чух отварянето на вратата към избата и глухия тропот на ботуши в кухнята. Оттеглих се пак в ъгъла, опитвайки се да се смаля, докато чаках кухненската врата да се отвори.
И тя наистина се отвори, много бавно, със силно скърцане. Нещо пристъпи в стаята. Тогава почувствах студ. Истински студ. Онзи студ, който ми подсказваше, че наблизо има нещо, чието място не беше на тази земя. Беше като студенината на Хълма на палача, само че далеч, далеч по-ужасно.
Повдигнах свещта. Пламъкът й потрепваше и хвърляше зловещи сенки, които танцуваха по стените и тавана.
– Кой е там? – попитах. – Кой е там? – с глас, треперещ дори по-силно от ръката, с която държах свещта.
Отговор не последва. Дори вятърът отвън беше замлъкнал.
– Кой е там? – провикнах се отново.
Отново никакъв отговор, но невидими ботуши застъргаха по каменните плочи, докато пристъпваха към мен. Идваха все по-близо и по-близо, и вече дочух дишане. Нещо голямо дишаше тежко. Звучеше като грамаден впрегатен кон, който току-що бе извлякъл тежък товар нагоре по стръмен хълм.
В последния момент стъпките се отклониха от мен и спряха близо до прозореца. Бях затаил дъх и нещото до прозореца, изглежда, дишаше и за двама ни, поемайки големи глътки въздух в дробовете си, сякаш все не можеше да се насити.
Точно когато вече не можех да издържам, съществото издаде огромна въздишка, която прозвуча едновременно уморена и тъжна, и невидимите ботуши застъргаха пак по плочите – тежки стъпки, които се отдалечиха от прозореца, обратно към вратата. Когато започнаха да слизат с глух тропот надолу по стъпалата на избата, най-сетне можех отново да дишам.
Сърцето ми започна да бие по-бавно, ръцете ми престанаха да треперят и постепенно се успокоих. Трябваше да се овладея. Бях изплашен, но ако това беше най-лошото, което щеше да се случи тази нощ, то аз се бях справил с него, бях издържал първото си изпитание. Щях да бъда чирак на Прогонващия духове, така че щеше да ми се наложи да свикна с места като тази обитавана от духове къща. Това си вървеше с работата.
Някъде след около пет минути се почувствах по-добре. Дори си помислих да направя нов опит да заспя, но както казва понякога татко: "Няма покой за грешниците". Е, не знам какво бях прегрешил, но внезапно се разнесе нов звук, който ме смути.
Отначало беше слаб и далечен – някой чукаше по някаква врата. Настъпи пауза, а после се случи отново. Три отчетливи потропвания, този път малко по-близо. Нова пауза и още три потропвания.
Не ми отне много време да разгадая какво ставаше. Някой тропаше силно по всяка врата на улицата, приближавайки се все повече и повече до номер тринайсет. Когато най-сетне стигнаха до обитаваната от духове къща, трите потропвания по предната врата бяха достатъчно силни да събудят и мъртвите. Дали нещото в избата щеше да се качи по стъпалата, за да отговори на този повик? Чувствах се хванат в капан между двете: нещо отвън, което искаше да влезе; нещо долу, което искаше да бъде свободно.
А после, изведнъж, всичко беше наред. От другата страна на предната врата ме повика един глас – глас, който разпознах.
– Том! Том! Отвори вратата! Пусни ме да вляза!
Беше мама. Толкова се зарадвах да я чуя, че се втурнах към предната врата, без да мисля. Навън валеше и тя щеше да се намокри.
– Бързо, Том, бързо! – извика мама. – Не ме карай да чакам.
Вече повдигах резето, за да отворя, когато си спомних предупреждението на Прогонващия духове: "Не отваряй входната врата на никого, колкото и силно да чука..."
Но как можех да оставя мама там навън в тъмното?
– Хайде, Том! Пусни ме вътре! – обади се отново гласът.
Спомняйки си какво беше казал Прогонващия духове, аз си поех дълбоко дъх и се опитах да помисля. Здравият разум ми казваше, че не може да е тя. Защо би ме последвала чак дотук? Откъде щеше да знае къде отиваме? А и мама не би пътувала сама. Татко или Джак биха я придружили.
Не, отвън чакаше нещо друго. Нещо без ръце, което въпреки това можеше да тропа на вратата. Нещо без крака, което въпреки това можеше да стои на плочника.

*

Когато Прогонващия духове ме изведе през задната врата на къщата, видях, че градината беше много обширна, много по-голяма, отколкото изглеждаше отвън през живия плет.
Тръгнахме на изток, примигвайки на ранното утринно слънце, докато стигнахме широка ливада. Предната вечер си бях помислил, че градината е изцяло заобиколена от живия плет, но сега осъзнах, че съм сбъркал. В плета имаше пролуки, а точно напред беше гората. Пътеката от бял чакъл разделяше моравата и изчезваше в дърветата.
– В действителност има повече от една градина – каза Прогонващия духове. – Три, всъщност, и до всяка се стига по пътека като тази. Ще погледнем първо източната градина. Достатъчно безопасна е, когато слънцето е изгряло, но никога недей да вървиш по тази пътека след мръкване. Е, освен ако нямаш много добра причина и със сигурност никога, когато си сам.
Нервно последвах Прогонващия духове към дърветата. В края на моравата тревата беше по-висока и осеяна с диви зюмбюли. Харесвам дивите зюмбюли, защото цъфтят през пролетта и винаги ми напомнят, че дългите, горещи дни на лятото не са твърде далече, но сега едва ги погледнах втори път. Сутрешното слънце беше скрито от дърветата, а въздухът внезапно беше станал много по-хладен. Това ми напомни за посещението ми в кухнята. Имаше нещо странно и опасно в тази част на гората и сякаш постепенно ставаше по-студено, колкото по-навътре отивахме в дърветата.
Високо над нас имаше гнезда на врани и от острите, гневни крясъци на птиците ме побиваха много по-силни тръпки, отколкото от студа. Бяха музикални кажи-речи, колкото тате, който имаше навика да почва да пее, щом стигнехме до края на доенето. Вкиснеше ли се някой път млякото, мама обвиняваше него.
Прогонващият духове спря и посочи към земята на около пет крачки напред.
– Какво е това? – попита той, с глас съвсем леко по-силен от шепот.
Тревата беше напълно окосена и в центъра на голямата "кръпка" гола земя имаше надгробен камък. Беше вертикален, но наклонен леко наляво. На земята пред него, шест фута пръст бяха оградени с бордюр от по-малки камъни, което беше необичайно. Имаше обаче и нещо друго, още по-странно: най-отгоре върху участъка от пръст и прикрепени с болтове към външните камъни, лежаха тринайсет дебели метални решетки.
Преброих ги два пъти просто за да съм сигурен.
– Е, хайде момче – зададох ти въпрос. Какво е това?
Устата ми беше толкова суха, че едва можех да говоря, но успях да изпелтеча три думи:
– Това е гроб...
– Добро момче. Уцели от първия път. Да забелязваш нещо необичайно? – попита той.
Дотогава вече въобще не можех да говоря. Затова просто кимнах.
Той се усмихна и ме потупа по рамото.
– Няма от какво да се страхуваш. Това е просто една мъртва вещица и доста немощна при това. Погребали са я на неосветена земя извън един църковен двор, на не много километри оттук. Но тя все успявала да издрапа на повърхността. Нахоках я едно хубавичко, но тя не щеше да слуша, затова се погрижих да я доведа тук. Това кара хората да се чувстват по-добре. Така могат да продължат спокойно с живота си. Не искат да мислят за такива неща. Това е наша работа.
Кимнах отново и внезапно осъзнах, че не дишам, затова поех през зъби дълбока глътка въздух и напълних дробовете си. Сърцето ми блъскаше като чук в гърдите, заплашвайки да изхвръкне всеки момент, и треперех от глава до пети.
– Не, сега тя не създава големи тревоги – продължи Прогонващия духове. – Понякога, по пълнолуние, можеш да я чуеш как се размърдва, но й липсват сили да излезе на повърхността, а железните решетки и без друго биха я спрели. Но там по-надалече в дърветата има по-лоши неща – каза той, като посочи на запад с кокалестия си пръст. – С още двайсетина крачки можеш да стигнеш дотам.
По-лоши? Какво можеше да бъде по-лошо? Чудех се, но знаех, че и бездруго нямаше да ми каже.
– Има още две вещици. Едната е мъртва, а другата е жива. Мъртвата е погребана вертикално, с главата надолу, но въпреки това един-два пъти всяка година трябва да изправяме решетките над гроба й. Просто стой надалече след смрачаване.
– Защо са я погребали надолу с главата? – попитах.
– Това е добър въпрос, момче – рече Прогонващия духове.
– Разбираш ли, духът на една мъртва вещица е това, което обикновено наричаме "обвързан с костите". Те са хванати като в капан в костите си и някои дори не знаят, че са мъртви. Първо пробваме да ги погребем нагоре с главата и за повечето това е достатъчно. Всички вещици са различни, но някои са наистина упорити. Все още свързана с костите си, вещица като тази усилено се мъчи да се върне в света. Сякаш искат да се родят отново, затова трябва да ги затрудняваме и да ги погребваме обърнати иначе. Не е лесно да излязат с краката напред. Понякога човешките бебета имат същия проблем. Но тя все още е опасна, така че стой надалече.
Гледай да не се доближаваш до живата. Тя ще е по-опасна мъртва, отколкото жива, защото на толкова могъща вещица изобщо няма да й е трудно да се върне в света. Точно затова я държим в яма. Казва се Майка Молкин и си говори сама. Е, всъщност е по-скоро шепот. Тя е истинско олицетворение на злото, но е в ямата си отдавна и по-голямата част от силата й е попила в земята. Страшно би й харесало да се докопа до момче като теб. Така че стой надалече. Обещай ми сега, че няма да се приближаваш. Да те чуя как го казваш...
– Обещавам да не се приближавам – прошепнах, чувствайки се неспокоен заради цялата история. Струваше ми се ужасно, жестоко, да държиш което и да е живо същество – дори една вещица – в земята, и не можех да си представя мама да хареса особено много тази идея.
– Това се казва добро момче. Не искаме повече произшествия като онова тази сутрин. Има и по-лоши неща от това, да получиш шамар зад врата. Далеч по-лоши.
Вярвах му, но не исках да слушам за това. И все пак, той имаше да ми показва други неща, така че ми бяха спестени още стряскащи думи от негова страна. Изведе ме от гората и закрачи към друга ливада.
– Това е южната градина – каза Прогонващия духове. – И тук не идвай след мръкване. – Гъсти клони скриваха бързо слънцето, а въздухът постепенно ставаше по-хладен, затова разбрах, че се приближаваме към нещо лошо. Той спря на десетина крачки от голям камък, който лежеше проснат на земята, близо до корените на един дъб. Покриваше участък, малко по-широк от гроб, а ако се съдеше от частта над земята, камъкът беше и много дебел.
– Какво мислиш, че е погребано отдолу? – попита Прогонващия духове.
Опитах се да си придам увереност:
– Друга вещица?
– Не – каза Прогонващия духове. – За вещица не ти трябват толкова много камъни. Желязото обикновено върши работа. Но създанието тук отдолу може да се измъкне през железни решетки, докато мигнеш. Погледни внимателно камъка. Можеш ли да видиш какво е издълбано върху него?
Кимнах. Разпознах буквата, но не знаех какво означава.
– Това е гръцката буква "бета" – каза Прогонващия духове. – Това е знакът, с който обозначаваме богърт. Диагоналната черта означава, че е бил изкуствено прикован под този камък, а името отдолу ти казва кой го е направил. Най-долу вдясно е римската цифра "едно". Това значи, че съществото е богърт от първа степен и е много опасно. Както споменах, използваме степени от едно до десет. Помни това – някой ден може да ти спаси живота. Десета степен е толкова слаба, че повечето хора дори не биха забелязали присъствието й. Първата степен може
като нищо да те убие. Струваше ми цяло състояние да уредя да донесат този камък тук, но си заслужаваше всяко пени. Сега този богърт е обвързан. Изкуствено пленен е и ще си стои там, докато Гавраил надуе рога си.
Има много неща, които трябва да научиш за богъртите, момче, и ще започна обучението ти веднага след закуска, но има една важна разлика между онези, които са обвързани, и онези, които са свободни. Един свободен богърт често може да пътува на мили от дома си и ако има подобна склонност, да върши безкрайни пакости. Ако някой богърт е особено пакостлив и отказва да се вразуми, тогава наша работа е да го обуздаем. Ако го сторим добре, наричаме това "изкуствено обуздан богърт". Тогава изобщо не може да помръдне. Разбира се, далеч по-лесно е да се каже, отколкото да се направи.
Внезапно Прогонващия духове се намръщи, сякаш си беше спомнил нещо неприятно.
– Един от чираците ми попадна в сериозна беда, докато се опитваше да обуздае един богърт – каза той, поклащайки печално глава, – но тъй като е едва първият ти ден, още няма да говорим за това.
Изображение

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1132
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от Vokial » пет юни 28, 2013 4:22 pm

Трябва да кажеш нещо и за заглавия, които са смес между научна фантастика и хорър. Не съм чел такива, а бих. Моля те ако знаеш добри да споделиш :) Сори, че не е по-темата.

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » пет юни 28, 2013 6:31 pm

Е, как да не си чел? Част от нещата на Кинг, Кунц и Лъвкрафт са именно такива. "Франкенщайн" на Мери Шели също. "Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд" на Р. Л. Стивънсън. Повечето sf романи на Хърбърт Уелс и Дан Симънс имат хорър елементи. Джон Уиндъм също има доста такива романи, особено "Денят на трифидите". "Отровата на Алкория" на Дан Дастие. "Земно ядро" на Скот Сиглър. "Клон" на Теодор Томас и Кейт Уилхелм. "Адският свят" на Саймън Грийн. "Зигзаг" на Хосе Карлос Сомоса. Новелизациите на Пришълеца от Алън Дийн Фостър. "Стингър" на Робърт МакКамън. "Тайнствата на Стената" на Силвърбърг. "Едем" на Станислав Лем. "Слепоглед" от Питър Уотс. "Метро 2033" и "Метро 2034" на Глуховски. "Аз съм легенда" на Матисън. Повечето постапокалиптични романи (и някои антиутопии) са малко или повече sf хорър.
Изображение

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1132
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от Vokial » пет юни 28, 2013 6:35 pm

Търся нещо по-фантастично от това което съм чел до сега. Част от нещата, които споменаваш наистина съм ги чел. Ще видя за някои тия, които споменаваш.

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » вт яну 21, 2014 12:20 pm

Книгата вече се продава в Хеликон (линк под корицата).
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » пет яну 31, 2014 7:58 am

* * *

Вместо да се отправи към пътя, той ме поведе на север, право към Хълма на палача, и скоро прекосявахме северното пасбище, а сърцето ми вече започваше да блъска в гърдите. Когато стигнахме разделителната ограда, Прогонващия духове се покатери през нея с ловкостта на човек на половината на неговите години, но аз замръзнах. Докато опирах ръце в горния ръб на оградата, вече чувах звуците от скърцането на дърветата, с клони, огънати и приведени под тежестта на увисналите мъже.
– Какво става, момче? – попита Гонещия духове, като се обърна да погледне назад към мен. – Ако се плашиш от нещо на собствения си праг, няма да си ми много полезен.
Поех си дълбоко дъх и се покатерих през оградата. Започнахме да се изкачваме упорито нагоре. Светлината на зората потъмня, когато навлязохме в мрака на дърветата. Колкото понависоко се изкачвахме, сякаш толкова по-студено ставаше и скоро треперех. Това беше онзи студ, от който кожата ти настръхва и който кара косата на тила ти да се изправи. Беше предупреждение, че нещо не беше съвсем както трябва. Бях го изпитвал преди, когато се бе приближавало нещо, което не принадлежеше на този свят.
Щом стигнахме билото на хълма, можах да ги видя под мен.
Трябва да бяха поне сто, понякога по двама-трима, увиснали от едно и също дърво: носеха войнишки униформи с широки кожени колани и големи ботуши. Ръцете им бяха вързани зад гърба и всички се държаха различно. Някои се бореха отчаяно, така че клонът над тях подскачаше и потрепваше, докато други просто се въртяха бавно на края на въжето, насочвайки се първо в една посока, после в другата.
Докато гледах, внезапно почувствах върху лицето си силен вятър – толкова студен и свиреп вятър, че не можеше да е природна стихия. Дърветата се сведоха ниско, а листата им се спаружиха и почнаха да падат. След броени мигове всички клони бяха голи. След като вятърът се укроти, Гонещия духове сложи ръка на рамото ми и ме поведе по-близо до обесените. Спряхме само на няколко стъпки от най-близкия.
– Погледни го – каза Гонещият духове. – Какво виждаш?
– Мъртъв войник – отвърнах, с глас, който започваше да трепери.
– На колко години изглежда?
– Най-много седемнайсет.
– Добре. Браво, момче. Сега, кажи ми, още ли се чувстваш изплашен?
– Малко. Не ми харесва да съм толкова близо до него.
– Защо? Няма нищо, от което да се страхуваш. Нищо, което може да те нарани. Помисли си какво ли трябва да е било за него. Съсредоточи се по-скоро върху него, отколкото върху себе си. Как ли трябва да се е чувствал? Кое би било най-ужасното?
Опитах се да се поставя на мястото на войника и да си представя какво ли трябва да е било да умре по този начин. Болката и борбата за въздух сигурно са били ужасни. Но можеше да е имало нещо дори още по-лошо...
– Сигурно е знаел, че умира и че никога няма да се прибере отново у дома. Че никога няма да види отново семейството си – казах на Гонещия духове.
С тези думи ме заля вълна от тъга. После, още докато това се случваше, обесените започнаха бавно да изчезват, докато останахме сами на склона, а листата се появиха пак по дърветата.
– Как се чувстваш сега? Страх ли те е още?
Поклатих глава:
– Не – отвърнах. – Просто се чувствам тъжен.
– Добра работа, момче. Учиш се. Ние сме седмите синове на седми синове и имаме дарбата да виждаме неща, които другите не могат да виждат. Но тази дарба понякога е проклятие. Ако се страхуваме, ще допуснем неща, които се хранят с този страх. Страхът прави нещата по-лоши за нас. Разковничето е да се съсредоточиш върху това, което виждаш и да спреш да мислиш за себе си. Всеки път се получава.
– Гледката беше ужасна, момче, но те бяха просто отвратителни видения – продължи Гонещия духове. – Не можем да направим кой знае какво по отношение на тях и те просто ще избледнеят и изчезнат, когато им дойде времето. След стотина години няма да е останало нищо.
Искаше ми се да му кажа, че мама направи нещо, за да ги укроти веднъж, но не го сторих. Щеше да е лошо начало, ако му възразя.
– Ако бяха призраци, това щеше да е друго нещо – каза Прогонващия духове. – С призраците можеш да поговориш и да им обясниш кое как е. Дори само да ги накараш да осъзнаят, че са мъртви, е голяма добрина и важна стъпка, за да ги накараш да продължат. Обикновено призракът е объркан дух, който е хванат като в капан на тази земя, но не знае какво се е случило. Така че те често се измъчват. Но пък други са тук с определена цел и може да имат да ти кажат разни неща. Но едно привидение е просто отломка от душа, която е продължила към по-добри неща. Тъкмо такива са тези, момче. Просто привидения. Видя ли дърветата да се променят?
– Листата опадаха и беше зима.
– Е, сега листата се върнаха. Следователно ти просто гледаше нещо от миналото. Само напомняне за нечестивите неща, които понякога се случват по тази земя. Обикновено, ако си смел, те не могат да те видят и не чувстват нищо. Едно привидение е просто като отражение върху водата на езеро, което си остава там, след като притежателят му продължи по пътя си. Разбираш ли какво искам да кажа?
Кимнах.
– Добре, значи едно нещо изяснихме. Ще си имаме работа с мъртвите от време на време, така че не е зле да свикнеш с тях.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » пон фев 03, 2014 9:20 pm

* * *

Майка Молкин се движеше към мен. Беше сянка, по-тъмна от сенките на дърветата, от онази чернота, в която можеш да паднеш, тъмнина, която те поглъща завинаги. Тогава я чух, дори над шума от бързотечащата река. Не беше само звукът от боси те й крака, които издаваха шум като от плъзгане, докато идваха към мен през високата трева досами потока. Не – имаше и други звуци, които тя издаваше с устата и може би с носа си. Същите звуци, каквито беше издавала, когато й дадох кексчето. Разнесоха се звуци от сумтене и пухтене, които отново извикаха в паметта ми спомена за косматите ни прасета, лочещи от копанята. После се чу различен звук, като от всмукване.
Когато тя излезе на открито изпод дърветата, лунната светлина падна върху нея и я видях истински за пръв път. Главата й беше сведена ниско, лицето й – скрито от оплетена буйна сиво-бяла коса, така че изглеждаше, сякаш бе забила поглед в краката си, които едва се виждаха под тъмната рокля, спускаща се до глезените й. Носеше също и черно наметало и то или беше твърде дълго за нея, или от годините, които бе прекарала във влажната земя, се беше смалила. Наметката висеше до земята зад нея и изглежда именно тази наметка, влачеща се по тревата, оставяше сребристата следа.
Роклята й беше изпокъсана и покрита с петна, което всъщност не бе изненадващо, но някои петна бяха пресни – тъмни, мокри участъци. Нещо капеше по тревата до нея и капките идваха от нещо, което тя стискаше здраво в лявата си ръка.
Беше плъх. Тя ядеше плъх. Ядеше го суров.
Изглежда още не ме беше забелязала. Вече беше много близо и ако не се случеше нищо, щеше да се блъсне право в мен. Внезапно се прокашлях. Но не за да я предупредя. Беше нервно кашляне и не бях предвидил да се случва.
Тогава тя погледна нагоре към мен, повдигайки към лунната светлина лице, което бе като излязло от кошмар, лице, което не принадлежеше на жив човек. О, но тя беше жива и още как. Беше ясно от звуците, които издаваше, докато ядеше онзи плъх.
У нея обаче имаше нещо друго, което ме ужаси толкова много, че едва не припаднах на място. Очите й. Те бяха като два горещи въглена, горящи в орбитите си, две червени огнени точки.
А после тя ми заговори с глас, който беше нещо средно между шепот и грачене. Звучеше сякаш сухи мъртви листа шумолят заедно в късен есенен вятър.
– Момче – каза тя. – Обичам момчета. Ела тук, момче.
Не помръднах, разбира се. Просто стоях там, вкоренен на едно място. Виеше ми се свят и се чувствах замаян.
Тя все още се приближаваше към мен и очите й сякаш се уголемяваха. Не само очите й – цялото й тяло сякаш набъбваше. Тя се превръщаше в огромен облак от тъмнина, която след броени мигове щеше да затъмни собствените ми очи завинаги.
Без да мисля вдигнах тоягата на Прогонващия духове. Дланите и ръцете ми го направиха, не аз.
– Какво е това, момче, магическа пръчка ли? – изкряка тя. После се изкиска и пусна умрелия плъх, вдигайки двете си ръце към мен.
Тя искаше мен. Искаше кръвта ми. В пълен ужас тялото ми започна да се полюшва ту на една, ту на друга страна.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » чет фев 06, 2014 2:23 pm

* * *

Както вече знаех, обвързването на богърт изискваше много тежка работа, която Прогонващия духове наричаше “полагане”. Първо трябваше да се изкопае яма възможно най-близо до корените на голямо, завършило развитието си дърво. След цялото копаене, което Прогонващия духове ме беше карал да върша, бях изненадан да науча, че един Прогонващ духове рядко копае сам ямата. Такова нещо се правеше само ако бе напълно неотложно. За това обикновено се грижеха специален копач и помощникът му.
След това трябваше да се наеме каменоделец да изсече дебела каменна плоча, която да се сложи върху ямата като надгробен камък. Беше много важно камъкът да е изсечен в точния размер, за да запечата добре ямата. След като долният край на камъка и вътрешността на ямата бъдеха покрити със смес от желязо, сол и здраво лепило, беше време богъртът да бъде вкаран благополучно вътре.
Това не беше особено трудно. Кръвта, млякото или съчетание от двете вършеха работа всеки път. Истински трудната част беше да наместиш камъка, докато богъртът се хранеше. Успехът зависеше от това колко добър помощник ще наемеш.
Най-добре беше да разполагаш с каменоделец, който да стои наблизо, и двама души за спускането на камъка, които използваха вериги, контролирани от подемно устройство, поставено над ямата, за да спуснат камъка долу бързо и благополучно.
Това била грешката, която Били Брадли допуснал. Било късна зима и времето било противно, и Били бързал да се върне в топлото си легло. Затова работел през куп за грош.
Използвал местни работници, които не били вършили такава работа преди. Каменоделецът бил отишъл да вечеря, обещавайки да се върне до час, но Били нямал търпение и не му се чакало. Вкарал богърта в ямата без особени проблеми, но се натъкнал на трудности с каменната плоча. Нощта била влажна и плочата се хлъзнала, затискайки лявата му ръка под ръба си.
Веригата заяла, така че не могли да повдигнат камъка, и докато работниците се борели с нея, а единият от тях се върнал тичешком да доведе каменоделеца, богъртът, разярен, че е хванат в капан под камъка, взел да напада пръстите на Били. Нали разбираш, бил един от най-опасните богърти. Наричат ги “Разкъсващи” и обикновено се прехранват само с добитък, но този обичал човешка кръв.
Докато камъкът бъде повдигнат, минал почти половин час, а дотогава било твърде късно. Богъртът бил отхапал пръстите на Били чак до второто кокалче и бил зает да смуче кръвта от тялото му. Писъците му от болката заглъхнали до хленч, а когато освободили ръката му, бил останал само палецът. Скоро след това умря от шок и загуба на кръв.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » нед фев 09, 2014 5:02 pm

– Е, момче – каза тя. – Какво е чувството да знаеш, че никога повече няма да видиш дневната светлина?
Когато чух далечния звук от копаене, започнах да треперя от страх. Спомних си разказа на Прогонващия духове за жената на миньора, особено най-ужасната част от всичко, когато тя беше лежала там парализирана, без да може да извика, докато съпругът й копаел гроба й. Сега това щеше да се случи на мен. Щях да бъда погребан жив и бих сторил всичко само за да зърна отново дневната светлина, дори за миг.
Отначало, когато срязаха въжетата ми и дръпнаха чувала от мен, изпитах облекчение. Дотогава слънцето вече се беше снишило, но погледнах нагоре и можах да видя звездите, с изтъняващата луна ниско над дърветата. Почувствах вятъра върху лицето си и чувството никога не ми се бе струвало толкова хубаво. Чувството ми на облекчение обаче не продължи повече от няколко мига, защото започнах да се питам какво точно са наумили за мен. Не можех да се сетя за нищо по-лошо от това да бъда погребан жив, но Костеливата Лизи вероятно можеше.

* * *

При едно кимване от Костеливата Лизи, Тъск ме сграбчи и върза китките ми зад гърба. После ме хвана здраво за ръката и ме повлече през дърветата. Най-напред видях могилата от тъмна пръст, после дълбоката яма до нея и усетих мократа, глинеста воня на прясно обърната пръст. Имаше някак едновременно мъртвешки и жив мирис, с изкарани на повърхността неща, чието място всъщност бе дълбоко под земята.
Ямата вероятно беше дълбока повече от седем стъпки, но за разлика от онази, в която Прогонващия духове беше държал Майка Молкин, беше с неправилна форма, просто голяма дълбока дупка със стръмни стени. Помня как си помислих, че с всичките упражнения, които бях направил, можех да изкопая далеч по-добра.
В този момент луната ми показа нещо друго – нещо, което бих предпочел да не виждам. На около три крачки разстояние, вляво от ямата, имаше неправилен четириъгълник от прясно разкопана пръст. Изглеждаше точно като нов гроб.
Без да имам време дори да започна да се тревожа за това, бях завлечен право до ръба на ямата и Тъск насила наклони главата ми назад. Зърнах лицето на Костеливата Лизи близо до моето, натикаха нещо твърдо в устата ми и изляха в гърлото ми студена течност с горчив вкус. Беше противна на вкус и изпълни догоре устата и гърлото ми, като се разля и дори избликна от носа ми, така че започнах да се давя, задъхвайки се и мъчейки се да си поема дъх. Опитах се да я изплюя, но Костеливата Лизи стисна силно ноздрите ми с палец и показалец, така че за да дишам, първо трябваше да преглътна.
След като това бе направено, Тъск пусна главата ми и отново стисна лявата ми ръка. Тогава видях какво бяха излели насила в устата ми – Костеливата Лизи го вдигна да го видя. Беше малка бутилка, направена от тъмно стъкло. Бутилка с дълго, тясно гърло. Тя я обърна така, че гърлото й сочеше към земята и няколко капки паднаха върху пръстта. Останалото беше вече в стомаха ми.
Какво бях изпил? Отровила ли ме беше?
– Това ще държи очите ти широко отворени, момче – каза тя със злобна усмивка. – Не бихме искали да задремеш, нали? Не бихме искали да пропуснеш нищо.
Без предупреждение Тъск ме люшна и ме метна силно към ямата и стомахът ми се преобърна, докато падах в пространството. Приземих се тежко, но земята на дъното беше мека и макар че падането ми изкара въздуха, бях невредим. Така че се извърнах да погледна нагоре към звездите, мислейки си, че в крайна сметка щях да бъда погребан жив. Но вместо пълна лопата с пръст, падаща към мен, видях надолу да надзъртат очертанията на главата и раменете на Костеливата Лизи – силует, очертан на фона на звездите. Тя започна да напява нещо със странен гърлен шепот, макар че не можех да доловя самите думи.
След това тя протегна ръце над ямата и видях, че държи по нещо във всяка ръка. Надавайки странен вик, тя разтвори длани и двете бели неща паднаха към мен, приземявайки се в калта близо до коленете ми.
На лунната светлина видях ясно какво представляват. Сякаш сияеха. Тя беше пуснала в ямата две кости. Кости от палци – виждах кокалчетата.
– Наслади се на последната си нощ на тази земя, момче – провикна се тя надолу към мен. – Но не се тревожи, няма да си самотен, защото ще те оставя в добра компания. Мъртвият Били ще дойде да си потърси костите. Точно в съседство е, така че не му се налага да изминава твърде далечен път. Скоро ще е при теб, а вие двамата имате много общи неща. Той беше предишният чирак на Стария Грегъри и няма да му се понрави много, че си заел мястото му. После, точно преди зазоряване, ще ти направим едно последно посещение. Ще дойдем да приберем
костите ти. Те са специални, тези твои кости, дори по-добри от тези на Били, а като ги вземем пресни, ще са най-полезните, които са ми попадали от дълго време насам.
Лицето й се отдръпна и чух отдалечаващи се стъпки.
Значи това щеше да ми се случи. Ако Лизи искаше костите ми, това означаваше, че ще ме убие. Спомних си големия нож със закривено острие, който Тъск носеше в колана си, и се разтреперих.
Преди това предстоеше да се изправя лице в лице с мъртвия Били. Когато бе казала: “Точно в съседство”, тя трябва да бе имала предвид новия гроб до ямата. Но Прогонващия духове беше казал, че Били Брадли е погребан точно извън черковния двор в Лейтън. Лизи сигурно бе изкопала тялото му, отсякла палците му и заровила останалата част от него тук сред дърветата. Сега той щеше да дойде да си вземе обратно палците.
Дали Били Брадли щеше да иска да ме нарани? Никога не му бях сторил нищо лошо, но вероятно му е харесвало да е чирак на Прогонващия духове. Може би бе чакал с нетърпение да приключи обучението си и сам да стане прогонващ духове.
Сега аз бях взел това, което някога бе имал. Не само това – ами заклинанието на Костеливата Лизи? Може би той си мислеше, че аз му бях отсякъл палците и ги бях хвърлил в ямата...
Успях да се надигна на колене и прекарах следващите няколко минути в отчаяни опити да си развържа ръцете. Беше безнадеждно. От усилията ми въжето сякаш се затягаше още повече.
Освен това се чувствах странно – замаян и с пресъхнала уста. Когато погледнах нагоре към звездите, те ми се сториха много ярки и всяка си имаше близнак. Ако се съсредоточах силно, можех да накарам двойните звезди отново да станат единични, но щом се отпуснех, те се разделяха. Гърлото ми гореше, а сърцето ми блъскаше три-четири пъти по-бързо от обичайното си темпо.
Продължавах да мисля за онова, което Костеливата Лизи бе казала. Мъртвият Били щеше да дойде да намери костите си. Кости, които лежаха в калта на по-малко от две крачки от мястото, където бях коленичил. Ако ръцете ми бяха свободни, щях да ги запратя вън от ямата.
Внезапно видях леко движение от лявата си страна. Ако стоях прав, щеше да е точно на едно ниво с главата ми. Вдигнах поглед и загледах как една продълговата, закръглена, бяла, напомняща за ларва глава изникна от едната страна на ямата. Създанието беше далеч, далеч по-голямо от всеки червей, който бях виждал преди. Сляпата му, разплута глава бавно се движеше в кръг, докато с гърчене измъкваше навън останалата част от тялото си. Какво можеше да е това? Дали беше отровно? Можеше ли да хапе?
И тогава проумях. Беше гробищен червей, от онези, които се промъкваха в ковчезите! Сигурно нещо, което бе живяло в ковчега на Били Брадли, станало охранено и лъскаво. Нещо бяло, което никога не е виждало дневна светлина!
Потръпнах, когато гробищният червей излезе гърчейки се от тъмната пръст и се пльосна в калта до краката ми. После го изгубих от поглед, когато бързо се зарови под повърхността.
Тъй като бе толкова голям, белият червей беше разместил доста пръст от стената на ямата, оставяйки след себе си дупка, подобна на тесен тунел. Гледах я, ужасен, но омаян, защото вътре в нея се движеше нещо друго. Нещо, разравящо пръстта, която се сипеше като водопад от дупката и образуваше растяща могила от пръст.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » чет фев 13, 2014 8:10 am

– Най-сериозната ти грешка е била, че си убил онази вещица – каза Прогонващия духове. – Трябваше да бъде доведена тук. Майка Молкин е толкова силна, че би могла дори да се освободи от костите си. Това става много рядко, но може да се случи. Духът й може да се роди отново на този свят, заедно с всичките й спомени. После ще дойде да търси теб, момче, и ще иска отмъщение.
– Обаче това би отнело години, нали? – попитах. – Едно новородено бебе не може да направи кой знае какво. Тя ще трябва първо да порасне.
– Това е най-лошата част от всичко – каза Прогонващия духове. – Може да се случи по-скоро, отколкото мислиш. Духът й може да завземе нечие друго тяло и да го използва като свое собствено. Това се нарича “обсебване” и е лоша работа за всички засегнати. След това никога няма да знаеш кога и от коя посока ще дойде опасността.
Тя може да обсеби тялото на млада жена, девойка с ослепителна усмивка, която ще спечели сърцето ти, преди да ти вземе живота. Или пък да използва красотата си, за да подчини на волята си някой силен мъж – рицар или съдия, който ще нареди да те хвърлят в тъмница, където ще си на нейната милост. Пък и времето ще бъде на нейна страна. Тя може да нападне, когато не съм тук да ти помогна – може би след години, когато отдавна си преминал разцвета си, когато зрението ти отслабва, а ставите ти започват да скърцат.
Но има и друг вид обсебване – такова, което е по-вероятно в този случай. Много по-вероятно. Виждаш ли, момче, има проблем да държиш жива вещица, пленена в яма, по този начин. Особено някоя толкова могъща, която е прекарала дългия си живот в правене на магия с кръв. Сигурно се е хранила с червеи и други слузести създания, чиято влага постоянно се е просмуквала в плътта й. Така че по същия начин, както едно дърво може бавно да бъде вкаменено и превърнато в скала, нейното тяло сигурно е започнало бавно да се променя. Сграбчването на тоягата от самодивско дърво сигурно е накарало сърцето й да спре, изтласквайки я през бариерата към смъртта, а това, че реката я е отнесла, може да е ускорило процеса.
В този случай тя все още ще е обвързана с костите си, като повечето други злонамерени вещици, но поради огромната си сила ще е в състояние да раздвижи мъртвото си тяло. Виждаш ли, момче, тя ще е това, което наричаме “уика”. Това е стара дума от Графството, която без съмнение ти е позната. Точно както косата може да бъде нападната от въшки, сега мъртвото й тяло е измъчвано от злия й дух. То ще се гърчи като купа с ларви и тя ще пълзи, ще се плъзга или ще се влачи към избраната си жертва. И вместо да е твърдо, като вкаменено дърво, мъртвото й тяло ще бъде меко и гъвкаво, способно да се провре и в най-тясното пространство. Способно да се провре в нечий нос или ухо и да обсеби тялото му.
Има само два начина да се увериш, че една толкова могъща вещица като Майка Молкин не може да се върне. Първият е да я изгориш. Но никой не бива да понася такава болка. Другият начин е толкова ужасен, че дори не мога да мисля за него. Това е метод, за който малцина са чували, защото се е практикувал отдавна, в една страна далече отвъд морето. Според техните древни книги, ако изядеш сърцето на вещица, тя не може никога да се върне. И трябва да го изядеш сурово.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » вт фев 18, 2014 12:41 pm

Последен откъс ;)

Докато се канех да затворя прозореца, луната се показа иззад облак. Лунната светлина показва истинността на нещата – Алис ми бе казала това, – точно както онази голяма моя сянка беше подсказала на Костеливата Лизи, че у мен има нещо различно. Това дори не беше пълна луна, само намаляваща луна, свиваща се до полумесец, но тя ми показа нещо ново, нещо, което не можеше да бъде видяно без нея. На нейната светлина можах да видя едва забележима сребриста следа, лъкатушеща надолу по Хълма на палача. Тя пропълзяваше под оградата и през северното пасбище, после пресичаше източната ливада, докато се изгубеше от поглед някъде зад обора. Тогава се сетих за Майка Молкин. Бях видял сребристата следа в нощта, когато я блъснах в реката. Сега тук имаше друга следа, която изглеждаше съвсем същата и ме беше намерила.
С блъскащо в гърдите сърце, слязох на пръсти долу и се измъкнах през задната врата, затваряйки я внимателно зад гърба си. Луната се беше скрила зад облак, така че когато заобиколих до задния край на обора, сребристата следа беше изчезнала, но все още имаше ясно доказателство, че нещо бе слязло по хълма към стопанските ни постройки. Тревата беше сплескана, сякаш през нея се бе плъзгал огромен охлюв.
Зачаках луната да се появи отново, за да огледам настлания с каменни плочи участък зад обора. Няколко мига по-късно вятърът отвя облака и видях нещо, което наистина ме изплаши. Сребристата следа блестеше на лунната светлина и посоката, в която отиваше, беше непогрешима. Избягваше кочината и се извиваше като змия от другата страна на обора в широка арка, за да стигне до далечния край на двора. После се придвижваше към къщата, свършвайки точно под прозореца на Алис, където старият дървен капак покриваше стъпалата, водещи надолу към избата.
Преди няколко поколения фермерът, който бе живял тук, варял ейл, който доставял на местните ферми и дори на няколко страноприемници. Заради това местните наричаха нашата ферма "Фермата на пивоваря", макар че ние просто я наричахме "дом". Стъпалата бяха сложени, за да може буретата да бъдат внасяни и изнасяни, без да се налага да се минава през къщата.
Капакът още си беше там, покриващ стъпалата, с голям ръждив катинар, който държеше двете му половини на място, но между тях имаше тясна пролука, там, където краищата на дървото не се срещаха напълно. Пролуката беше не по-широка от палеца ми, но сребристата следа свършваше точно там и разбрах, че каквото и да се беше плъзнало натам, то някак се беше промушило през тази миниатюрна пролука. Майка Молкин се беше върнала и беше уика, тялото й – достатъчно податливо и меко, за да се промуши и през най-тясната пролука.
Тя беше вече в избата.
Сега изобщо не използвахме избата, но я помнех достатъчно добре. Имаше пръстен под и беше пълна главно със стари бурета. Стените на къщата бяха дебели и кухи, което означаваше, че скоро тя щеше да е някъде вътре в стените, някъде в къщата...
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » пон дек 22, 2014 5:44 am

Изображение
"Проклятието над прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни
(Втора книга от поредицата "Хрониките Уордстоун")
http://www.helikon.bg/books/61/-Седмият ... 90809.html

Том Уорд се завръща в ново зловещо приключение, от което ще настръхнете...
Прогонващия духове и неговият чирак, Томас Уорд, се борят с мрака. Избавят графството от вещици, призраци и богърти. Сега имат някои недовършени дела в Прийстаун. Дълбоко в катакомбите на катедралата дебне създание, което Прогонващия духове така и не е успял да победи; сила, толкова зла, че цялото графство е заплашено да бъде покварено от него.
Докато Томас и Прогонващия духове се готвят за битката на живота си, става ясно, че Изчадието не е единственият им враг. Инквизиторът е пристигнал, търсейки онези, които си имат работа с мрака, за да ги хвърли в тъмница - или по-лошо...
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » вт дек 23, 2014 12:09 pm

Нещо проговори от тъмнината зад мен. Нещо, което стоеше близо до гърба ми и между мен и вратата. Гласът беше груб и плътен и не беше нужно да питам кой говори. Макар да не бях с лице към него, можех да помириша вонящия му дъх.
– Обуздан съм – изрече Изчадието. – Окован съм. Това е всичко, с което разполагам.
Не казах нищо и се възцари дълго мълчание. Това беше кошмар и аз се опитах да се събудя. Полагах огромни усилия, но безполезно.
– Приятна е тази стая – продължи Изчадието. – Едно от любимите ми места. Пълна със стари кости. Но това, което искам, е прясна кръв, а кръвта на младите е най-хубава. Но ако не мога да получа кръв, тогава ще трябва да се задоволя с кости. Новите кости са най-добри. Давайте ми нови кости всеки път, пресни и сладки, и пълни с костен мозък. Ето това ми харесва. Обичам да разцепвам млади кости и да изсмуквам мозъка. Но старите кости са по-добри от нищо. Стари кости като тези. По-добри са от глада, който гложди вътрешностите ми. Такъв болезнен глад.
В старите кости няма мозък. Но пък старите кости все още имат спомени, виждаш ли. Милвам старите кости, наистина, галя ги, бавно, така че да издадат всичките си тайни. Виждам плътта, покривала ги някога, надеждите и амбициите, завършили в тази суха, мъртва чупливост. И това ме засища. Това облекчава глада.
Изчадието беше много близо до лявото ми ухо: сега гласът му бе съвсем малко по-висок от шепот. Внезапно изпитах порив да се обърна и да го погледна, но то трябва да бе прочело мислите ми.
– Не се обръщай, момче – предупреди то. – Или това, което ще видиш, няма да ти хареса. Само ми отговори на този въпрос...
Настъпи дълга пауза и можех да чуя как сърцето ми блъска като чук в гърдите. Най-после Изчадието зададе въпроса си:
– Какво се случва след смъртта?
Не знаех отговора. Прогонващия духове никога не говореше за такива неща. Всичко, което знаех, беше, че има призраци, които все още мислят и говорят. И отломки, наречени привидения, изоставени, когато душата бе продължила нататък. Но продължила към какво? Не знаех. Само Бог знае. Ако има Бог.
Поклатих глава. Не говорех и бях твърде уплашен, за да се обърна. Усещах зад гърба си нещо огромно и ужасяващо.
– След смъртта няма нищо! Нищо! Нищичко! – изрева Изчадието близо до ухото ми. – Има само черна тъмнина и празнота. Няма мислене. Няма чувстване. Само забвение. Това е всичко, което те чака от другата страна на смъртта.
Изображение

bglushkov
Devar-Toi
Devar-Toi
Мнения: 174
Регистриран: ср юни 11, 2014 2:54 pm

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от bglushkov » пет яну 30, 2015 9:42 am

Втората книга как е в сравнение с първата?

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » пет яну 30, 2015 9:53 am

Ако първата ти е харесала, тази също ще ти допадне. Разказва се за едно създание, което може да си мени облика.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Чиракът на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни

Мнение от deadface » пет фев 26, 2016 8:55 am

Изображение
"Тайната на прогонващия духове" от Джоузеф Дилейни
(Трета книга от поредицата "Хрониките Уордстоун")
http://www.helikon.bg/books/61/-Тайната ... 99222.html
Студовете наближават и Прогонващия духове обявява, че е време да се преместят в зимния му дом в Ангълсарк - неприветливо, заплашително място, където липсва уютната топлина на Чипъндън. Веднъж щом стигнат там, Том не просто ще трябва да свикне с влажната, студена къща,
твърде близко до мрака с избата си, пълна с приковани вещици и обуздани богърти, но и ще започне да разкрива все повече и повече от миналото на господаря си. Загадъчен посетител обикаля в околността, смущавайки покоя на мъртвите и, както изглежда, е стар познайник и заклет враг на Прогонващия духове.
Какво иска странникът?
Миналото на Прогонващия духове настига ли го?
И пред какви опасности ще трябва да се изправи Том, когато тайните на господаря му бъдат разкрити?
Изображение

Отговори