Нещо, което харесвате...

Напишете мнението си за прочетеното

Модератор: Ka-tet of 19

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » съб окт 27, 2012 2:13 am

"Геният и аристокрацията произхождат от едно и също място - чувството за аристократичност. За родовата аристокрация това е историческо чувство, предавано по наследство, за геният чувството за аристократичност е имунна система, благороден егоизъм, който му помага да извърши докрай делата си. Хронологически смъртта на българския гений е здраво свързана със смъртта на аристокрацията.

Християнството - краят на българския военен гений.
Робството - краят на българския политически гений.
Социализмът - краят на българския интелектуален гений.


В България умните и способните са винаги втори и никога първи. Гениалността се състои в това да промениш другите в по-голяма степен, отколкото те тебе.
Гордостта, това е смелостта при всяко начинание да започвам от самия себе си. освен това, тя е търпението да прибереш плодовете от труда си. Трето, тя е вярата, че винаги можеш да постигнеш повече. Когато човек започне своята промяна не със себе си, а с другите, има голяма опасност да си остане само в началото. Въпросът е поводите за гордост да станат мотиви за действие на всеки отделен гражданин.
Историята, както и любовта, не може да бъде зачеркната с думи, а само с дела. Отказът на българския народ от своите живи гении веднага го поставя в зависимост от чуждите. Гениалността, това е възможността да си позволим да сгрешим.
Дошли сме на този свят, за да осъществим Божия промисъл. Който иска хората да работят за него, е нужно да инвестира във величието на нацията. А това величие се нарича наука, изкуство и култура. Един гръцки философ твърдял, че ако човек свикне с лошото време и хорската несправедливост, има големи шансове да започне да мисли възвишено.
Направете път на ваши гении, ако искате да отидете някъде. "
:write:
От "Дългата кома на българския гений" на Младен Милков
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » нед ное 25, 2012 1:57 am

Ти си това,което е твоето най-голямо желание,
каквото е желанието ти,такива са и мислите ти,
каквито са мислите ти,такива са делата ти,
каквито са делата ти, такава е и съдбата ти.
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от deadface » пет дек 07, 2012 5:28 am

Канук съм аз, Синът на ветровете.
Откакто се помня, в ушите му звучи грохотът на морето, връхлитащо крайбрежните скали, и песента на вятъра над тундри и планини. Вилнеещият ритъм на бурите бушува в кръвта ми. Събудя ли се, чуя ли воя на бурята, чувствувам как напира в мен дръзновението. Неукротима сила закипява в жилите ми и поражда необуздана радост, радост, че съществувам. Тогава изпитвам безкрайно желание да поря пенестия прибой с каяка си или да гоня дивия елен по тревата на тундрата.
Когато пристягам навоите на мокасините си, навличам през глава дрехата от еленова кожа и напускам топлината на иглуто, често виждам майка ми да поклаща белите си коси, искайки да обуздае силното ми желание да се боря с бурята.
Във ветровете живеят духовете на дедите ми. И когато се завръщам у дома с окървавени ръце и товарът ми изпуща пара, аз зная кой от тях е бил на лова с мен, и голямо спокойствие ме прониква.
Ветровете тук са почти винаги у дома си, но рядко се събират от различни посоки. Това се случва само горе високо на планинския превал, където белите чукари на Вълчите зъби разкъсват облаците. Там съм ги чувал да идват от всички страни и да танцуват един с друг и съм се смял над риданието им, когато се пръскат и разбиват в назъбените стени на планинските пропасти.
Всеки вятър има свое ухание, само северният няма, тоя, който се втурва от Ледовития океан. Понякога той не лъха дори на сол. Обаче е най-силният и единственият, от който се страхувам.
Когато Западнякът изнася могъщия си концерт сред крайбрежните скали, усещам, изпълнен от задоволство, въздишката на смолистите сибирски гори и зная, не се ли промени вятърът, вълните ще донесат на своите гребени огромни количества дървен материал. Той ни дарява покриви и врати за нашите иглу, дава ни мачти и ребра за умияците и каяците и обработено дърво, яко и точно пригодено за гребни лодки и кучешки шейни. Това е добрият вятър.
Източният вятър се носи със стипчивата миризма на еленови стада, размесена със силния сладък дъх от надиплените скатове. Когато земята побелее от снега, във ветровете трепти често вълчи вой. И към изток обръщам кучешкия си впряг най-вече, когато ме обземе неспокойствието на ловната страст.
Южният вятър ухае на много неща. Понякога той донася миризмата на бели хора и на техните вонящи на дим огньове. От този вятър никога не съм могъл да добия нещо полезно. Но не ми е ясно, дали е така, защото не обичам белите, или защото този вятър докарва мъглите и дългите изтощителни летни дъждове от Голямата вода на юг. Ала понякога, когато въздухът е мек и наситен с влага, случва се да пристигне поздрав, подобен на милувка, от манастирското училище в Талмик. Тогава усещам на езика си вкуса на тамян, струва ми се, че чувам песни и литургии и виждам синьо-черните плитки на Унгало. Белите й зъби се усмихват и очите й обещават, че нищо не е забравено. Ето защо копнея и за южния вятър.
Шестнадесет лета е бдяло слънцето над планините на Севера и точно толкова зими то е преспало при южния вятър, откакто съм роден. Не съм вече дете. Бях деветгодишен в онази пролет, когато баща ми, заплетен във въжето на харпуна, бе отвлечен в морските дълбини при Ябла от един ранен морж. През същото лято построих моя първи каяк и очите на всички от племето щяха да изскочат от учудване пред преждевременната ми сръчност. Когато есента боядиса в червено тундрите, с ръждивата пушка на баща ми застрелях в един ден четири диви елена. Тогава видях майка ми да се усмихва за първи път, откакто баща ми бе умрял. И от този ден се наричам Канук. Преди това се наричах само Кирпик.
Майка ми сигурно бе горда онази вечер, когато, клекнала при огнището пред нашето иглу, чукаше месото, за да стане крехко. Старият Пана трошеше кокалите и смучеше лакомо мозъка с беззъбата си уста. Очите му ми намигваха ласкаво и аз разбирах колко му се услаждаше тлъстият мозък. Ето добра храна за такъв стар стомах, който постоянно трябва да се измъчва от онова, което беззъбите челюсти не могат вече да сдъвчат.
Баща ми е бил вожд на селото Латулук, а сега чичо ми Огарес упражнява временно властта на вожда, докато стана достатъчно голям и издържа изпитанието за зрелост. Майка ми и Пана дълго разговаряха с мен онази вечер, когато седяхме пред огнището и насищахме стомасите си с месото от дивите елени. Много неща трябваше да науча и да запомня. Когато съм станел вожд на Латулук, знанията, които те можели да ми дадат, щели да ми бъдат от голяма полза — и дори нещо повече — така ми говореха те.
Те искаха най-напред да посещавам манастирското училище в Талмик, където да науча езика на белия човек. Да владее този език е полезно за един вожд, принуден всяко лято да преговаря с белите търговци, когато разменният кораб навлезе в устието на реката. Трябваше да прекарам една зима в Талмик. След това трябваше да живея у дома и да раста сред племето си, докато наближи времето да издържа изпитанието си за зрелост. След това трябваше да прекарам още една зима в манастирското училище, преди да бъда провъзгласен за вожд. Така бяха решили Пана и майка ми и аз се подчиних на волята им, без да им противореча.
Пана ме предупреди за вярата на белите. Той каза, че не знае много неща за техния бог, но едно знае със сигурност — че богът на белите не може да се равнява с нашите богове и че в Талмик ще опитат всички средства, за да забравя някои неща, които съм научил от майка си и Пана. Тогава обещах, че ще се браня срещу подобни опити, и Пана взе в скута си чародейния тъпан и започна да пее.
Той пееше старата си песен за пътешествието на духовете, яхнали небесни кучешки впрягове към благодатни ловни полета, където скитащи стада диви елени отъпкват безкрайни пътеки по снега и където всички води гъмжат от моржове и тюлени. Там над съдбата на животни и хора властвува великият Канук с неговите бели вълци и разделя лошото от доброто. В сговор и мъдрост дели той властта си и необозримите ловни полета с великия дух на индианците, с бързоногия Маниту, и двамата обръщат ликовете си на юг, питащи. Какво иска богът на белия човек?
Не са ли ловните му полета достатъчно големи; намалява ли дивечът в горите му, или измират рибите във водите му? Защо ни угнетява той? Защо самият не се появи и седне край огъня ни, за да обсъди делата и грижите си с нас? Защо, за да говори с нас, той изпраща своите бели слуги в черни като нощта дрехи, мъже с меки като на жени ръце и дебели кореми?
Така пееше старият Пана, докато червеното слънце потъваше в морето и сенките на нощта се спускаха над селото Латулук. Тази вечер той пееше за мен. И отново ми разказа легендата за великия Канук и неговите бели вълци:
Някога, в древни, тъмни времена, племето на ипореите беше най-могъщо на север от гората. Сега не е останал нито един от този народ, но тогава те бяха по-многобройни от космите на големия тюлен. Най-смелият ловец беше Канук, синът на вожда. Той можеше да преследва дивия елен, докато го накара да загуби дъха си, а пролетно време ходеше на лов за големите сини мечки, които никой преди него не се е осмелявал да убива. Той украсяваше кожуха си с ноктите на синята мечка, така че всички да видят кой е той. И сам в каяка си, отиваше да лови прокълнатите от небето и обладани от лоши духове черни моржове. Викът му ечеше далеч над цялата страна, от обраслите с дървета долини на юг, чак до Вълчите зъби на север, където свършва светът. Сигурно той щеше да стане добър вожд, след като могъщият му баща се отправеше с небесния кучешки впряг към земята на ветровете.
Когато едно лято Канук се завърна от своите ловни походи из гористите долини на юг, той доведе със себе си жена — едно индианско момиче с големи очи, стройно като невестулка. Гневът на баща му нямаше граници, а възхищението и любовта на цялото племе към Канук се превърнаха в горчива омраза. Тогава Канук взе жена си и напусна своя народ.
Случи се година, когато гладът удави племето на ипореите и целия народ наоколо в долините. През това лято тюленът не влезе в заливите и сьомгата не доплува срещу течението на реките. През есента вълците прогониха оределите еленови стада на юг. Зимата дойде без рибено масло за лампите и целият народ мръзнеше и гладуваше.
В онези дни, когато слънцето си отиде, умря вождът, и духът му отлетя при спящия Канук, който живееше с народа на жена си сред горите на юг, и му каза:
— Канук, вожде на ипорейското племе, стани и тръгни на север. Твоят народ гладува!
Канук се събуди, изпълнен от дълбок ужас. Той видя изтощеното лице на баща си и разбра, че племето му бедствува. Натовари шейната си и потегли на север. Дни и нощи гони той кучетата с камшика, докато стигна планините и тундрите. И когато Канук видя какво нещастие е докарал гладът на народа му, сърцето му помръкна.
Той реши да потегли на лов към Вълчите зъби, огромната планинска верига на север, която представлява краят на света и разграничава злото от доброто. Там гъмжеше от дивеч, но се знаеше, че мнозина смели ловци, тръгнали натам, никога не се завръщаха. Защото долините отвъд границата между доброто и злото се владееха от глутница бели вълци, два пъти по-големи от сините мечки и по-бързи от орлите. В студени, ясни нощи можеше да се види как блестят под светлината на звездите белите им гърбове, когато излизаха на лов из планините.
Всички смели мъже са добри, а никой не е бивал по-смел от младия вожд. Той отправи кучешкия си впряг към Вълчите зъби и покори белите вълци с добротата си. След това той властвува над тях със смелостта си. И те му помогнаха да подгони големи стада диви елени към долините, където живееше народът на Канук. Но и той самият, се превърна в тичащ бял вълк… И сега още, в тихи, ясни звездни нощи, може да се съзерцава ловът по планините на Севера. Тогава може да се види как светлината на звездите пламти над бели кожуси и да се чуе скърцането на снега под множество препускащи лапи.
Белите хора го наричат северно сияние, но те не знаят какво е то. Ние обаче знаем, че това са великият дух на Канук и белите вълци, които излизат на лов в нощта. И тогава се надига буря.
Така разказваше Пана. И аз трябваше да стана голям вожд и добър човек. Най-смел ловец на юг от Вълчите зъби. И затова трябваше да се наричам Канук, Син на ветровете.

Аксел Линдстрьом, "Канук, синът на ветровете"
Изображение

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » пет яну 04, 2013 3:24 pm

"Слушай своето същество. То нeпpeкъснатo ти дава съвети; то говори с един тих, слаб глас. Вярно, то не ти кpeщи. И aкo си поне малко в тишина, ще започнеш да чувстваш своя път. Бъди човекът, кoйтo иcкaш. Hикoгa не се опитвай да бъдеш някoй друг и ще постигнеш зрелост. Зрелостта е да поемеш отговорността да бъдеш самият себе си, на каквато и да било цена. Да бъдеш самият себе си, рискувайки всичко, ето това е зрелостта."

Из "За зрелостта" от Ошо
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от deadface » ср яну 09, 2013 11:44 pm

Цири веднага осъзна, че калуновото поле, в което попадна, не е същото онова калуново поле. И без да чака вечерта беше ясно, че няма да види две луни тук.
Гората, по чийто край вървеше, беше също толкова дива и непроходима, но все пак имаше разлики. Тук например, имаше доста повече брези и доста по-малко букове. Там не се виждаха или чуваха птици, тук гъмжеше от тях. Там между калуновите храсти се виждаха само пясък и мъх, а тук имаше зелен плаунов килим. Дори отскачащите изпод копитата на Келпи морски кончета бяха някак различни. По-обикновени. А после…
Сърцето й се разтуптя по-силно. Тя видя пътечка, занемарена и обрасла, водеща към горските гъсталаци.
Цири се вгледа внимателно и се убеди, че странната пътечка не продължава сред калуновите храсти, а стига дотук. Че не води към гората, а излиза от нея. Без да му мисли много-много, тя сръга с пети хълбоците на кобилата и навлезе между дърветата. „Ще яздя до пладне — помисли си тя. — Ако не се натъкна на нищо до пладне, ще се върна и ще поема в противоположната посока, през калуновото поле.“
Яздеше бавно под свода от короните на дървета, внимателно оглеждайки се в двете посоки, стараейки се да не пропусне нещо важно. Благодарение на това не пропусна да види стареца, който се появи иззад един дъб.
Старецът, нисък, но не и прегърбен, беше облечен с ленена риза и панталони от същата тъкан. Беше обут с огромни смешни цървули от лико. В едната си ръка държеше суха тояжка, а в другата — върбова кошница. Цири не можа да разгледа добре лицето му — то беше скрито зад раздърпана сламена шапка с увиснала периферия, изпод която стърчаха изгорял от слънцето нос и сива сплетена брада.
— Не се бой — каза тя. — Няма да ти направя нищо лошо.
Сивобрадият пристъпи от цървул на цървул и свали шапката. Лицето му се оказа кръгло, осеяно със старчески петна, но бодро и не много сбръчкано, с редки вежди, с мъничка и хлътнала брадичка. Дългата му сива коса беше сплетена в плитка на тила, темето му беше абсолютно голо, лъскаво и зеленикаво като диня.
Тя видя, че старецът гледа към меча й, към подаващата се над рамото й ръкохватка.
— Не се бой — повтори тя.
— Хей, хей — възкликна той, леко фъфлейки. — Хей, хей, госпожице. Горският дядо не се бои. Той не е от плашливите, о, не.
Усмихна се. Зъбите му бяха големи, силно издадени напред заради неправилната захапка и хлътналата челюст. Ето защо фъфлеше така.
— Горският дядо не се бои от пътниците — повтори той. — Дори и от разбойниците. Горският дядо е беден. Горският дядо е спокоен, не се кара с никого. Хей!
Усмихна се отново. Когато се усмихваше, се създаваше впечатлението, че има само горни зъби.
— А ти, госпожице, не се ли боиш от Горския дядо?
Цири се изсмя.
— Представи си, не. Аз също не съм от плашливите.
— Хей, хей, хей. Гледай ти!
Той пристъпи към нея. Келпи изпръхтя. Цири дръпна юздата.
— Кобилата не обича чужди хора — предупреди го тя. — Може да те ухапе.
— Хей, хей. Горския дядо знае. Лоша, неучтива кобила. А интересно откъде идвате, госпожице? И накъде сте тръгнала?
— Това е дълга история. А накъде води тази пътека?
— Хей, хей! Нима не знаете, госпожице?
— Не отговаряй на въпросите с въпрос, ако обичаш. Накъде води този път? И изобщо, какво е това място? И… това време?
Старецът отново показа зъбите си и ги размърда като нутрия.
— Хей, хей — изфъфли той. — Виж ти! Какво време, питате? Ох, отдалеч, виждам, че отдалеч сте дошли при Горския дядо!
— От доста далеч, да — кимна тя равнодушно. — От други…
— Места и времена — довърши той. — Дядо знае. Дядо се досети.
— За какво? — попита тя развълнувано. — За какво се досети? Какво знаеш?
— Горският дядо много знае.
— Говори!
— Сигурно сте гладна, девойче? — озъби се той. — И жадна? Уморена? Ако искате, Горският дядо ще ви отведе в колибата си, ще ви нахрани, ще ви напои. Ще ви нагости.
От много отдавна Цири не беше имала нито време, нито възможност да мисли за ядене и почивка. Сега от думите на странния старец й се сви стомахът, червата й се завързаха на възел, а езикът й избяга някъде далеч. Старецът я наблюдаваше изпод периферията на шапката си.
— Горският дядо има храна в колибата си — зафъфли той. — Има изворна вода. Има и сено за кобилката, лошата кобилка, която искаше да ухапе добрия Дядо. Хей! В колибата на Горския дядо има всичко! А ще можем да си поговорим и за местата и времената… Изобщо не е далеч. Ще се възползвате, ли, госпожице пътничке? Нали няма да откажете гостоприемството на бедния Дядо?
Цири преглътна.
— Води ме.
Горският дядо се обърна и се затътри по едва виждащата се пътечка сред гъсталака, като отмерваше пътя, енергично замахвайки с тояжката. Цири яздеше подире му, като постоянно се навеждаше под клоните и удържаше с юздата Келпи, която явно възнамеряваше да ухапе стареца или поне да му изяде шапката.
Въпреки уверенията на стареца, колибата изобщо не беше толкова близо. Когато се добраха до мястото, на една поляна, слънцето беше почти в зенита си.
Колибата на дядото се оказа живописна развалина върху колове, с покрив, който явно биваше поправян често с помощта на подръчни материали. Стените бяха обшити с кожи, приличащи на свински. Пред колибата стояха дървена конструкция във формата на бесило, ниска маса и пън със забита в него брадва. Зад колибата се виждаше печка от камък и глина, на която стояха големи окадени котли.
— Ето го домът на Горския дядо. — Старецът посочи с тояжката не без гордост. — Тук живее Горският дядо. Тук спи. Тук си готви храна. Ако има какво да готви. Труд, жесток труд е да намираш храна в пущинака. Обичате ли перлена каша, госпожице пътешественичке?
— Обичам. — Цири отново преглътна. — Всичко обичам.
— С месце? С мазнинка? С пръжки?
— Ммм…
— А не ми изглежда напоследък да сте яли често месце и пръжки, не… — Дядото я огледа оценяващо. — Слабичка, сте, госпожице, мършава. Само кожа и кости! Хей, хей! А какво е това? Зад гърба ви, госпожице?
Цири се огледа, хващайки се на най-стария и най-примитивния номер.
Страшният удар с изсъхналата тояжка я уцели право в слепоочието. Само рефлексът й помогна черепът й да не бъде разбит като яйце — тя успя да вдигне ръка, частично смекчавайки удара. Но въпреки това Цири се озова на земята — зашеметена, шокирана и напълно дезориентирана.
Озъбеният Дядо скочи към нея и я халоса с тояжката още веднъж. Цири отново успя да предпази главата си с длани, в резултат на което и двете й ръце увиснаха безсилно. Лявата почти със сигурност беше счупена, костите на китката най-вероятно бяха раздробени.
Дядото подскочи, приземи се от другата й страна и стовари тояжката в корема й. Тя изкрещя и се сви на кълбо. Тогава той се хвърли върху нея като ястреб, обърна я с лице към земята, притисна я с колене. Цири се стегна, рязко се отблъсна назад, не го уцели, нанесе му силен удар с лакът. Дядото изрева яростно и я удари с юмрук в тила толкова силно, че тя зарови лице в пясъка. Той я хвана за косата и притисна към земята носа и устните й. Тя започна да се задушава. Старецът се наведе над нея и все още притискайки главата й към земята, изтръгна меча от гърба й и го хвърли встрани. После се зае с панталоните си, намери катарамата и я разкопча. Цири започна да вие, давейки се и плюейки пясък. Той я притисна още по-силно, лишавайки я от възможността да се движи, оплете косата й около юмрука си. С рязко дърпане й свали панталоните.
— Хей, хей — зафъфли той, дишайки с хриптене. — Хубав задник му е попаднал на Дядо. Ху, ху-у-у, отдавна, отдавна не му е попадал такъв!
Усещайки отвратителното докосване на сухата му, ноктеста ръка, Цири изпищя, плюейки пясък и борови иглички.
— Лежи спокойно, госпожице. — Тя усещаше как му текат слюнки, докато опипва задника й. — Дядо вече не е млад, не отведнъж, постепенно… Но няма страшно, Дядо ще направи каквото трябва. Хей, хей! А после Дядо ще похапне, хей, ще похапне! Добре ще похапне…
Той млъкна, изрева, запищя.
Усещайки, че хватката му отслабва, Цири се дръпна, изтръгна се от него и скочи като пружина. И видя какво се е случило.
Келпи, промъкнала се тихичко, беше захапала Горския дядо за плитката на тила и почти го беше вдигнала във въздуха. Старецът виеше и пищеше, дърпаше се, размахваше крака и риташе, и най-накрая все пак успя да се изтръгне, оставяйки в зъбите на кобилата дългата сива плитка. Посегна към тояжката си, но Цири я изрита надалеч. Понечи да ритне отново, целейки се където трябва, но смъкнатите й до средата на бедрата панталони й попречиха. Дядото се възползва рационално от времето, което тя изгуби, за да се загащи. Той скочи към пъна, изтръгна брадвата, със замах прогони все още ожесточената Келпи, закрещя, озъби се страшно и се хвърли към Цири, вдигнал оръжието си за удар.
— Дядо ще те обладае, госпожичке! — закрещя диво той. — Дори ако му се наложи първо да те разфасова. На Дядо му е все едно цяла ли ще си или на части!
Тя мислеше, че лесно ще се справи с него. В края на краищата това беше един стар, грохнал старец. Но много се лъжеше.
Въпреки чудовищно големите цървули той се въртеше като пумпал, скачаше пъргаво като заек, и размахваше брадвата с извита дръжка с ловкостта на касапин. След като тъмното и наточено острие няколко пъти едва не я достигна, Цири разбра, че единственото спасение е бягството.
Но това, което я спаси, беше не бягството, а случайността. Отстъпвайки, тя закачи с крак меча си. И мигновено го вдигна.
— Хвърли брадвата — издиша тя, със свистене измъквайки Лястовичката от ножницата й. — Хвърли брадвата на земята, похотливо старче. Тогава може и да ти подаря живота. И да не те разфасовам.
Той се спря. Пъшкаше, хриптеше, брадата му беше отвратително олигавена. Но не хвърляше оръжието. В очите му имаше дива ярост.
— Хайде! — завъртя меча тя. — Направи деня ми приятен!
Няколко мига той я гледаше, сякаш не разбирайки, после се озъби, опули очи, изкрещя и се хвърли към нея. На Цири шегичките й бяха омръзнали. Избегна удара с бързо завъртане на полуоборот и съсече двете му вдигнати ръце над лактите. Дядото изпусна брадвата; от ръцете му пръскаше кръв. Но веднага скочи отново към нея, целейки се с разперените си пръсти в очите й. Тя отскочи и го съсече късо през шията. Повече от жалост, отколкото от необходимост — с прерязаните вени и на двете му ръце той и без това неминуемо щеше да издъхне от загуба на кръв.
Той лежеше, невероятно трудно разделяйки се с живота; въпреки раздробените си прешлени продължаваше да се извива като червей. Цири застана над него. Остатъците от пясък все още скърцаха между зъбите й. Тя ги изплю право върху гърба му. Когато спря да плюе, той вече беше умрял.

* * *

Странната конструкция пред колибата, наподобяваща бесило, беше снабдена с железни куки и макара. Масата и пънът бяха хлъзгави и лепнеха от мазнина, воняха отвратително.
На кланица.
В кухнята Цири намери котела с прехвалената перлена каша, обилно напоена с мазнина и пълна с късчета месо и гъби. Беше страшно гладна, но нещо я накара да се въздържи от яденето на тази гозба. Тя само пи вода от една кана и изяде малка, сбръчкана ябълка.
Зад колибата намери зимник със стълби, дълбок и студен. В него имаше гърнета със сланина. От тавана висеше месо. Остатъци от труп.
Тя изскочи от зимника, спъвайки се по стъпалата, сякаш я гонеха дяволи. Падна в копривата, след което скочи. Олюлявайки се, дотича до колибата, хвана се за един от подпорните колове. Въпреки че стомахът й беше почти празен, повръща много дълго.
Висящите в зимника остатъци от труп принадлежаха на дете.

* * *

Движейки се по посока на вонята, тя намери в гората запълнена с вода и тиня яма, в която грижливият Горски дядо беше изхвърлял сметта си и онова, което не беше успял да изяде. Гледайки подаващите се от тинята черепи, ребра и тазови кости, Цири осъзна с ужас, че е останала жива благодарение само на това, че чудовищният старец беше поискал да задоволи похотта си. Ако гладът беше надделял, той щеше да я удари с брадвата, а не с тояжката. После щеше да я окачи за краката на дървеното бесило и да одере кожата й, след което щеше да я разфасова върху масата…
Въпреки че й се виеше свят и едва се държеше върху краката си, а лявата й ръка беше подута и страшно я болеше, Цири все пак намери в себе си сили да завлече трупа до ямата и да го хвърли сред костите на другите жертви. После се върна, затрупа с клони и слама входа на зимника, нареди сухи съчки около коловете, поддържащи колибата, и около всичките принадлежности на Дядото. След това грижливо запали всичко от четири посоки.
Отдъхна си едва когато огънят се разгоря както трябва и обхвана всичко. Когато стана ясно, че никакъв кратък дъжд не може да попречи да се изтрие всякаква следа от това място.

"Господарката на езерото" том 1 - Анджей Сапковски
Изображение

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » ср яну 16, 2013 4:50 pm

Силата се основава на вида знание, което човек притежава. Какъв смисъл има да знаем непотребни неща? Те няма да ни подготвят за неизбежната ни среща с непознатото. Нищо на този свят не е даром. Каквото и да имаме да научим, ние трябва да го научаваме по труден път.

Човек тръгва към знанието, както се тръгва на война — нащрек, със страх, с респект и с абсолютна увереност. Тръгне ли към знанието или на война по всякакъв друг начин, е грешка и направи ли я, човек може и изобщо да не доживее, за да се разкайва за това. Когато човек е изпълнил тези четири изисквания — да бъде нащрек, да изпитва страх, респект и абсолютна увереност — не може да направи грешки, за които да плаща. При такива условия той не може да се заплита в действията си като глупак. Ако такъв човек се провали или претърпи поражение, той ще е загубил само една битка и няма мъчително да съжалява за това.

Всеки път, когато човек се залавя да учи, той трябва да работи до предела на възможностите си, а границите на това, което ще научи, са определени от собствената му природа. Затова няма никакъв смисъл да се говори за знанието. Страхът от знанието е нещо естествено - всеки го е изпитвал и в това отношение нищо не може да се направи. Но колкото и да ни плаши знанието, още по-ужасно е да си представиш човек без знание.

Всяко нещо е един от милиони пътища. Затова воинът трябва винаги да помни, че пътят си е само път — ако изпита чувството, че не бива да го следва, той не трябва да остава на него в никакъв случай. Решението дали да следва даден път или да го изостави не бива да се влияе от страх или честолюбие. Воинът трябва да се вглежда във всеки път съвсем съзнателно и с изострено внимание. Съществува един въпрос, който воинът непременно трябва да си зададе: „Има ли този път сърце." Всички пътища са еднакви: те не водят до никъде. Но път без сърце никога не доставя радост. От друга страна, пътят със сърце е лек — човек не се насилва да го хареса и пътешествието по него доставя радост - докато човек го следва, той е едно с него.

Има един цял свят от щастие, където няма разлика между нещата, защото там няма кой да попита за разликата. Но това не е светът на хората. Някои хора имат суетата да вярват, че живеят в два свята, но това си е само тяхна суета. За нас има само един свят. Ние сме хора и трябва да се задоволим да следваме човешкия свят. Човек има четири естествени врагове: страхът, яснотата, силата и старостта. Страхът, яснотата и силата могат да бъдат победени, но не и старостта. Нейното въздействие може да се отложи, но никога не може да се победи.

Когато мислиш прекалено много за себе си, това ужасно изтощава. В такова положение човек е глух и сляп за всичко останало. Самото изтощение не му позволява да вижда чудесата навсякъде около себе си. Чувството за собствена значимост прави човека тежък, тромав и суетен. За да бъде воин, той трябва да бъде лек и гъвкав. Воинът знае, че е само човек. Едничкото, за което съжалява, е, че животът му е твърде кратък, за да може да досегне всички неща, които би искал. Но за него това не е мъка, а единствено съжаление.

Най-резултатният начин на живот е да живееш като воин. Един воин може да се тревожи и премисля, преди да вземе някое решение, но веднъж вземе ли го, той го следва по своя начин — без повече тревоги и размишления; тепърва го чакат милион други решения. Такъв е пътят на един воин. Когато нещата станат неясни, воинът се замисля за смъртта. Мисълта за смъртта е единственото, което укрепва духа ни. Златно правило за воина е да взима решенията си толкова внимателно, че нищо, което може да се случи в резултат от тях, да не може да го изненада, а още по-малко да изтощи силата му.

Воинът живее, като действа, а не като размишлява за действията си или пък какво ще си мисли, когато приключи действието. Воинът избира път със сърце, който и да било път със сърце, и го следва; тогава той е радостен и се смее. Той знае, понеже вижда, че животът му ще изтече твърде скоро. Той вижда, че никое нещо не е по-важно от което и да било друго. В живота на воина няма празнота. Всичко е препълнено докрай. Всичко е препълнено докрай и всичко е еднакво. Обикновеният човек прекалено се грижи да харесва хората и самият той да се харесва на хората. Един воин просто харесва и толкова. Той харесва каквото или когото си иска, просто ей-така.

Обикновеният човек е или победител, или победен и в зависимост от това той се превръща в преследвач или жертва. Докато не започне да вижда, преобладават тези две положения. Виждането обаче разсейва илюзията за победа, поражение или страдание. Воинът знае, че чака и какво чака - а докато чака, той не иска нищо, затова и най-малкото нещо, което получи, е повече от това, което той може да вземе.

Волята не е мисъл, нито обект, нито желание. Воля е това, което може да накара човек да успее, когато мислите му казват, че е претърпял поражение. Тя действа въпреки самосъжалението. Волята е която прави воина неуязвим. Средствата от обикновения живот повече не са буфер за него - той трябва да възприеме нов начин на живот, ако иска да оцелее. Всяко късче знание, което става сила, съдържа в ядрото си смъртта като основна сила. Докосването на смъртта е окончателно, затова всяко нещо, докоснато от смъртта, наистина се превръща в сила. Ние сме хора и нашата участ е да учим и да бъдем запокитвани в невъобразимо нови светове. Воинът, който вижда енергията, знае, че нямат край новите светове за погледа ни.

Ние неспирно разговаряме вътре в себе си за нашия свят. Всъщност ние поддържаме своя свят с вътрешния си диалог. И в моментите, когато спрем да си говорим за себе си и за нашия свят, светът винаги си е такъв, какъвто трябва да бъде. Ние го подновяваме, разпалваме и поддържаме с вътрешния си диалог. Не само това, но и когато говорим със себе си, ние избираме и своя път. Така ние правим един и същи избор отново и отново, чак до деня на смъртта ни, защото повтаряме един и същи вътрешен диалог отново и отново, до деня на смъртта ни. Воинът съзнава това и се стреми да спре вътрешния си диалог. Светът е всичко, което е затворено тук: живот, смърт, хора и всичко останало, което ни заобикаля. Светът е непознаваем. Ние никога няма да го разберем, никога няма да разбулим тайните му. Затова трябва да приемаме света такъв, какъвто е: една пълна загадка.

Хората едва ли изобщо разбират, че можем да отрежем всяко нещо от живота си, по всяко време, само в един миг. Докато човек има самочувствието, че е най-важното нещо на света, той не може истински да оцени света около себе си. Той е като кон с капаци — вижда единствено себе си и нищо друго. Когато човек се тревожи, той се вкопчва във всичко от отчаяние, а веднъж вкопчи ли се в нещо, сигурно е, че ще изтощи себе си, ще изтощи този или това, в което се е вкопчил. За обикновения човек светът е непонятен, защото или не се интересува от него или е скаран с него. За воина светът е непонятен, защото е изумителен, страховит, тайнствен, неразгадаем. Един воин трябва да се научи да осъзнава всяко свое действие, защото ще бъде тук, на този свят, за съвсем кратко време, всъщност прекалено кратко, за да стане свидетел на всичките му чудеса.

Човекът, всеки човек, заслужава всяко нещо, което е отредено на хората — радост, мъка, тъга и борба. И естеството на действията му не е от значение, стига той да действа като воин. Ако духът му се е изкривил, той трябва просто да го оправи — да го пречисти, да го направи съвършен — защото в целия ни живот няма по-достойна задача. Не оправиш ли духа си, то е все едно да търсиш смъртта, а това означава да търсиш нищото, понеже смъртта и без друго ще ни настигне. Да търсиш съвършенство на воинския дух е единствената достойна задача за нашия мимолетен живот, за човешката ни природа. Най-трудното нещо на света е да възприемеш нагласата на воин. Няма полза да тъжиш, да хленчиш и да оправдаваш тези чувства, като си мислиш, че вечно някой ти причинява нещо. Никой нищо не прави никому, още по-малко пък на един воин.

Няма значение как е бил възпитан човек. Начинът, по който прави всяко нещо, се определя от личната сила. Човек е само сумата от личната си сила и тази сума определя как ще живее и как ще умре. Личната сила е чувство. Нещо като чувството, че си роден с късмет. Или може да се нарече нагласа. Личната сила е нещо, което човек придобива с цял един живот на борба. Самоувереността на воина не е самоувереността на обикновения човек. Обикновеният човек търси потвърждение в очите на страничния наблюдател и нарича това самоувереност. Воинът търси безупречност в собствените си очи и нарича това смирение. Обикновеният човек се вкопчва в ближните си, докато воинът се вкопчва единствено в безкрайността.

Ако воинът иска да успее в каквото и да било, успехът трябва да се постигне спокойно, с много усилия, но без стрес или вманиачаване. Вътрешният диалог придържа хората към всекидневния свят. Светът е такъв или инакъв само защото ние непрекъснато си казваме, че е такъв или инакъв. Когато воинът се научи да спира вътрешния си диалог, всичко става възможно; и най-невъобразимите неща стават постижими. Воинът приема съдбата си, каквато и да е тя, и я приема с пълно смирение. Той приема смирено себе си такъв, какъвто е, не като повод за самосъжаление, а като живо предизвикателство. Когато спре вътрешният диалог, светът се разпада и на повърхността излизат някои наши изключителни страни, които дотогава сякаш са били строго охранявани от думите.

Смирението на един воин не е смирението на просяка. Воинът пред никого не свежда глава, но и не допуска никой да свежда глава пред него. Просякът, от друга страна, непрекъснато пада на колене и ближе подметките на всеки, който му се струва по-горен от него; но в същото време той иска от по-нискостоящия от него да ближе неговите подметки. Един воин побеждава не като си блъска главата в стената, а като я преодолява. Воините прескачат стените, а не ги разрушават.

Един воин трябва да възпита в себе си чувството, че разполага с всичко необходимо за това удивително пътешествие, което е неговият живот. За воина единственото важно нещо е, че е жив. Животът сам по себе си е достатъчен, самообясняващ се и завършен. Така че изобщо не е самонадеяно да се каже, че да си жив е най-върховното преживяване. Обикновеният човек смята, че да се отдава на съмнения и терзания е белег на чувствителност, на духовност. А същинската истина е, че обикновеният човек няма нищо общо с чувствителността. Да бъдеш воин не е просто въпрос на желание. То е по-скоро непрестанна борба, която продължава до сетния миг от живота ни. Никой не се е родил воин, точно както никой не се е родил обикновен човек. Ние изграждаме от себе си едното или другото.

Само като воин може човек да издържи по пътя на знанието. Воинът не може да се оплаква и за нищо не съжалява. Неговият живот е едно непрекъснато предизвикателство, а предизвикателствата не могат да бъдат добри или лоши. Предизвикателствата са си просто предизвикателства. Основната разлика между обикновения човек и воина е в това, че воинът приема всичко като предизвикателство, докато обикновеният човек приема всяко нещо като благослов или проклятие. Тайната на воина е, че вярва, без да вярва. Но очевидно един воин не може просто да заяви, че вярва и толкова. Това би било твърде лесно. Пък и ако само вярва, без никакво усилие, това би го освободило от задължението да изследва ситуацията. Когато на воина му се наложи да вярва, той го прави по свой избор. Воинът не просто вярва, той трябва да вярва.

Невъзможно да се отървеш завинаги от самосъжалението; то си има определено място и роля в живота, има свой отличителен облик. Така че самосъжалението се задейства при всеки сгоден случай. То има своя история. Затова промениш ли облика на самосъжалението, това значи да го махнеш от видното му място. Човек променя облика на нещо, като промени съставните му елементи. Той прибягва до самосъжалението, защото поради чувството си за собствена значимост смята, че заслужава по-добро положение или отношение или защото не желае да поеме отговорност за действията, които са го довели до състояние, пораждащо самосъжаление. Да промениш облика на самосъжалението означава да прехвърлиш на второстепенно място елемент, който дотогава е бил важен. Самосъжалението все така си остава съществена черта, но сега вече е изтласкано на заден план — така, както са били някога на заден план и без изобщо да се използват представата за надвисналата смърт, смирението на воина, отговорността за собствените действия до момента, в който човек е станал воин.

Когато човек няма какво повече да губи, той става смел. Ние сме плахи само когато имаме нещо, за което все още можем да се вкопчим. Всеки човек разполага с достатъчно лична сила за нещо. Разковничето на воина е да отдели личната си сила от своите слабости, за да постигне целта си на воин. Един воин никога не попада в обсада. Да бъдеш в обсада означава да имаш лични притежания, които могат да бъдат блокирани. Воинът няма нищичко на света освен своята безупречност, а тя не може да бъде застрашена от нищо. Воинът има наум само една мисъл — свободата. Една от най-великите сили в живота на воините е страхът, защото той ги подтиква да учат. Воините имат една по-далечна цел, предопределяща действията им, която няма нищо общо с личната облага. Обикновеният човек прави нещо само ако има изгледи за облага. Воините не действат заради ползата, а заради духа.

Няма цялостност без тъга и копнеж, защото без тях няма нито трезвост, нито доброта. Мъдрост без доброта и знание без трезвост са безполезни. За да следва пътя на знанието, човек трябва да е с много богато въображение. По пътя на знанието нищо не е така ясно, както бихме искали да бъде. Непознатото е нещо, което е скрито от човека, забулено може би от ужасяващ контекст, но въпреки това е достижимо за човека. Непознатото в даден момент става познато. Непознаваемото, от друга страна, е неописуемо, невъобразимо, непонятно. То е нещо, което никога няма да опознаем, и все пак го има — изумително и същевременно ужасяващо в своята необятност. Непознатото присъства постоянно, но е извън възможностите на нормалното ни съзнание. Непознатото е безполезната част от обикновения човек. А е безполезна, защото обикновеният човек не разполага с достатъчно свободна енергия, за да се добере до нея.

Това, което отваря пред човек пътя на воина, е детронирането на чувството за собствена значимост. И всяко нещо, което воинът прави, е насочено към постигането на тази цел. Едно от най-драматичните неща в човешката същност е пагубната връзка между глупостта и себеотразяването. Именно глупостта принуждава обикновения човек да отхвърля всичко, което не отговаря на собствените му себеотразяващи го очаквания. Например като обикновени хора ние сме слепи за такова изключително късче познание, което е на разположение на човека: съществуването на събирателната точка и факта, че тя може да се мести.

Затруднението на човека е, че той интуитивно долавя своите скрити възможности, но не се осмелява да ги използва. Затова воините казват, че окаяното положение на човека се дължи на борбата между собствената му глупост и невежеството му. Човек сега, повече отвсякога, има нужда да бъде научен на нови идеи, които се отнасят преди всичко до вътрешния му свят — а не социални идеи, идеите на човека, изправен пред непознатото, изправен пред личната си смърт.


:konoplya:

Откъс от книгата: «Колелото на времето» от Карлос Кастанеда
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от deadface » нед яну 27, 2013 8:30 pm

Ако орел те издигне нагоре, над страната Толанди, която се намира на юг от река Макензи, Мечешкото езеро и големия завой на Юкон — високата верига на Скалистите планини ще закрие пред тебе запада, а на юг ще се разпрострат пред очите ти хоризонтите на широките прерии.
Тези прерии са пътят на бизоните, който минава от канадските щати Алберта и Саскачеван през двете Дакоти, Небраска, Канзас и Оклахома чак до каменистия Тексас.
В този кръг, който е очертаван от течението на река Макензи и Мечешкото езеро, подножията на Скалистите планини, границата на степите и най-после големия завой на Юкон — ще съзреш девствена гора, голяма и тъмна, като северно море, над чиито вълни стърчат каменни острови — самотни блокове гранитни скали.

Откъде са дошли тези блокове? Разказват за това старите воини край огнищата. Преди да се роди в тая гора нейният пръв жител — индианецът, за нея са се били два духа: Канаха, Дух на тъмнината, и Набаш-циса, Дух на светлината…
Непримирима била тази борба — такъв е целият живот на гората. Господарят на тъмнината се стремял да смаже светлината, а Духът на светлината — да победи тъмнината.
Канаха великан вземал гранитни блокове и ги хвърлял в езерата, с които бе осеяна тогава тази страна. Той имал исполинска сила — кой воин би могъл така да опъне лъка, че стрелата да достигне върха на блока? Когато хвърлял скала, водата от езерото се издигала като стълб към небето и го застилала с тъмни облаци. Тогава Канаха играел Танца на победата, а от усмивката му в гората ставало още по-тъмно. Набаш-циса мятал своите стрели светкавици, които ослепявали Канаха. Тогава Канаха отново хвърлял камъни. И всеки път, когато правел това, в гората се появявала нова скала.
Обаче Набаш-циса се пренесъл на юг, в страната, покрита с тънка паяжина от реки и потоци. Тъмният воин не можел вече да хвърля грамадните скални късове в езерата — той започнал да гони облаците от северното небе. Изморени от дългия път, те били с отслабнали сили и отстъпили пред слънцето — съюзник на Набаш-циса. Заронили сълзи, а слънцето заблестяло в падащите на земята капки. На север — там, откъдето дошли облаците заблестяла дъга. Зацарила светлина, от която тъмният великан Канаха ослепял, а Набаш-циса заиграл Танца на слънцето.
Слепият Канаха живее и сега в планините, където се е скрил.
Той не воюва. Само когато чуе нечии гласове в своето царство на тишината и тъмнината, запраща натам лавина от камъни…

Ако орел те издигне нагоре и бавно полети над гората, ти ще съзреш в сянката й голяма сребърна рибарска мрежа: безброй свързани помежду си потоци, реки, водопади и езера.
Но орелът се спуща над една от скалите, докосваш я с крака. Сбогувай се с птицата, според обичая на тази страна, вдигни нагоре дясната ръка. Тя отлита към планините.
А ти слезни с мене от скалата в самото сърце на гората.
Около нас е полумрак и тишина. Ако имаш добра воля, бъди спокоен: разбереш ли гората, тя също ще те разбере. Но ако безразсъдно поискаш да смутиш покоя й, помни: тя ще те унищожи.
Доведох те при нея, за да опознаеш. Бих искал да ти предам това, което сам чувствувам към нея — почит и любов. Тя е мой дом, дом на баща ми, на моите приятели, дом на моето племе — шеванезите. Тя ни храни и облича, радва ни със своята хубост, но може и да всява страх. Погледни, от най-старите грамадни дървета, от техните клони, сведени чак до земята, падат тъмни наметала от мъх — зелени и кафяви. А когато слънчев лъч падне върху дънер, кората блясва сребристо като главата на столетен воин. Помни, че гората е пълна с духове, които могат да бъдат добри и благосклонни, но ако нарушиш техния покой, не знаят милост. Гората живее. Дори оня, който е изтъкал ситна паяжина между дънерите, зузи, паякът, има душа. А какво да кажем за големите дървета и животни!
Повтарям: бъди предпазлив и почитай старите закони на гората!
Ще я опознаваме заедно. Стани мой другар и приятел. Ще прекараме заедно много години, много големи и малки слънца, ще те науча на нашите песни и танци, ще узнаеш съдбата на нашето племе — племето на свободните и до ден-днешен индианци — шеванезите.
Ще те заведа в моето селце. Ще отидем в него за пръв път през Месеца на летящата нагоре луна. Това е месецът на снеговете и студовете. Защо се озърташ около себе си? Орела ли търсиш? Той се е върнал вече в гнездото си.
И така — върви с мене на брега на едно от езерата.
Първите лъчи на слънцето падат по заснежения бряг на езерото. Езерото е покрито с лед, снегът скърца под ръката, Духът на езерото спи спокойно през Месеца на летящата нагоре луна. Не ще го събудят нашите гласове, макар че живеем близко до брега. Нашите типи — палатки от кожи, са разположени в полукръг и образуват широка подкова, отворена към езерото.
Страните на тая подкова обгръщат един голям площад, в средата на който се издига тотемният стълб от липово дърво. Резбите по стълба свидетелствуват, че тук е стан на поколението на кукумявката, хората, потомци на птицата, която вижда през нощта.
На самия връх на стълба магьосникът Горчивия Плод е издълбал голяма кукумявка с кръгли очи, червен клюн и широко разтворени криле. По-надолу е изрязана пак същата птица, но има вече вместо криле човешки ръце и крака, които завършват с нокти на кукумявка. Третата фигура е вече човешка с глава на кукумявка: тя представлява гол човек — бащата на цялото племе на кукумявката.
Първите лъчи на слънцето падат полегато. Техният блясък е червен, а дългите сенки на типите са тъмносини. Слънцето току-що изгря, но селцето не спи. На площада пред тотемния стълб се играе танц, който е започнал заедно с изгрева на слънцето. Води го магьосникът Горчивия Плод.
В ярката светлина на червените лъчи го виждам ясно. Той напомня застанал на задните си крака крилат бизон. На главата му има бизонов скалп с широко разположени рога. Техните краища — както клюнът на кукумявката на тотемния стълб — блестят червено. Лицето му е боядисано на сини и жълти ивици. На широките си рамене е прикрепил дрънкалки от еленови копита, които тракат като тропот на кариб, препуснал по каменистия бряг на реката.
Заедно с него танцува един воин, разголен до пояс: Непемус — Силната Лява Ръка, голям изкусен ловец и танцьор на нашето племе. И двамата се въртят сред голям кръг от бойци, които ритмично бият барабаните и грохалките от костенуркова черупка.
Ритъмът е все по-силен, по-бърз. Тялото на Непемус, намазано с мечешка мас, блести като бронз. Понякога ти се струва, че танцьорът има няколко чифта крака, понякога пък се върти на един крак като чапла — и тогава на шията му, обкичена с нанизи от вълчи нокти и зъби, се люлеят три глави…
Томахавкът на Непемус нанася удари на невидими противници. Ръката на воина е безпогрешна, мускулите му са твърди като зъбите на мечка. Всеки удар на томахавка, съскането на неговото острие е Песен за смъртта на врага.

"Земята на солените скали" - Сат-Ок
Изображение

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » пон яну 28, 2013 11:58 am

Отговор на Запорожци до Мохамед IV

Запорожките казаци до турския султан!

Ти Султане, дявол турски, на проклетия дявол брат и другар, и на самия Луцифер секретар. Какъв по дяволите рицар си ти, като не можеш с гол гъз таралеж да смачкаш? Дяволът сере, а твоята войска яде. Няма да успееш, кучи сине, синовете християнски под себе си да имаш, от твоята войска не се боим, по земя и вода ние с тебе ще се бием, да ти ебем майката.

Вавилонски готвач, Македонски водонос, Ерусалимски пивовар, Александрийски дерач, на Великия и Малкия Египет свинар, Арменска свиня, Подолски злодей, Татарски колчан, Каменецки палач, на целия горен и долен свят шут, а за нашия Бог - глупак, на самата аспида внук, а на нашия хуй - кука. Свинска мутра, конски гъз, месарско псе, непокръстена тиква, да ти ебем мамата.

Ето така ти отговарят запорожките казаци, нищожество! Не си годен дори на християните свинете да пасеш! Датата не знаем, защото календар нямаме, месецът е в небето, годината е в книгата, а денят у нас е като при вас, за което цуни по задника нас!

Подписали : Кошевия атаман Иван Сирко с цялата запорожска войска.
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от deadface » пет фев 01, 2013 12:24 am

Не вярвам във вярването. Преди всичко трябва да разберем какво означава това.
Никой не ми е задавал въпроса: "Вярваш ли в слънцето? Вярваш ли в луната?" Такива въпроси никога не са ми били задавани. Срещал съм се с милиони хора и в продължение на трийсет години съм отговарял на хиляди въпроси.
Никой не ме е питал вярвам ли в розовия цвят. Не е имало нужда от задаването на подобен въпрос. Сами виждате - розата или я има, или я няма.
Необходимост от вяра имат само измислиците, не фактите.
Бог е най-голямата измислица, създадена от човека, и от това следва, че трябва да вярваме в Бог.
Защо му е трябвало на човек да прибягва към тази измислица? По всяка вероятност това е някаква вътрешна необходимост. Аз не чувствам такава необходимост, затова и не си задавам този въпрос. Позволете ми все пак да обясня защо човекът се нуждае от вярата в Бога.
Едно от най-важните неща, които трябва да разберем за начина на мислене, е защо умът винаги е търсил отговор на въпроса за смисъла на живота.
Ако животът няма смисъл, веднага възниква въпросът защо човек е бил роден и какво прави изобщо на този свят. Какъв е смисълът да продължава да живее? Защо да продължава да диша? Защо е необходимо да става сутрин и да премине отново през неизменното ежедневие? Пак чаят, закуската, съпругата, децата, лицемерната целувка на сбогуване, все същият офис и същата работа, умората и невероятното отегчение, когато се завръщаш вечер вкъщи... Защо е необходимо всичко това?
И човек започва да се пита - има ли смисъл във всичко това или аз просто вегетирам?
Човек винаги е търсил смисъла на живота. И измислил Бог, за да удовлетвори своята необходимост от намирането на смисъл.
Без Бог животът се превръща в поредица от случайни събития. Той вече не е творение на един мъдър Бог, който го е създал, за да може човекът да израства като личност, да се развива, или нещо подобно. Без Бог... Ако няма Бог, животът се превръща в низ от случайности и губи своя смисъл.
Неспособността да се примириш с липсата на смисъл е иманентна част от човешкото мислене.
Затова човек е склонен да си измисля какво ли не - Бог, нирвана, небесни селения, рай, живот след смъртта - и в крайна сметка подрежда измислиците си в цялостна система, но въпреки всичко те си остават измислици, създадени за удовлетворяването на конкретни нужди.
Не мога да кажа: "Има Бог". Не мога да кажа и "Няма Бог". Този въпрос за мен просто не е от значение. Подобно явление е просто фикция. Това, с което се занимавам, е много по-различно.
Моята работа се свежда до стремежа да направя така, че да узреете за мисълта, че животът няма смисъл и въпреки това може да се изживее красиво.
Какъв е смисълът в живота на розата или на облака в небето? Смисъл няма, но те са невероятно красиви. Реката си тече и в течението й има такова невероятно тържество, че просто не е необходим смисъл.
Докато човек не осъзнае, че търсенето на смисъл не е необходимо, че трябва да живее за мига - в красота и наслада, без да търси каквато и да било логика... Достатъчно е само да можеш да дишаш. Защо трябва да молим за това? Защо да превръщаме живота в сделка?
Нима любовта не е достатъчна сама по себе си? Нима трябва да си задаваме въпроса какъв смисъл има любовта?
И ако в любовта няма смисъл, тогава животът ти остава без любов. Просто въпросът, който си задавате, е погрешен. Любовта е достатъчна сама по себе си, не й трябва нищо друго, за да бъде радост и красота. Птиците пеят сутрин... Нима трябва да търсим смисъл в това?
Според мен цялото съществуване е лишено от смисъл. И колкото повече мълча, толкова повече влизам в съзвучие със съществуването и разбирам все по-ясно, че необходимост от смисъл просто няма. Съществуването е достатъчно само по себе си.
Не си създавайте измислици. След като създадете една измислица, ще се наложи да измислите още хиляда, за да подкрепите първата, тъй като тя не е подкрепена от реалния свят.
Има религии, които проповядват вярата в Бог, има и такива, за които Бог не съществува. Така че за една религия Бог не е непременно необходим.
Будизмът не проповядва вяра в Бога. Джайнистите също не вярват в Бог. Опитайте се да го разберете. На Запад това е трудно разбираемо. Чували сте само за три религии, които се основават на християнството - християнска, юдейска и мюсюлманска. И трите проповядват вяра в Бога. За Буда не знаете много. А той никога не е вярвал в Бог.
Това ми напомня за Хърбърт Уелс, който казва за Гаутама Буда: "Той е най-големият безбожник и въпреки това си остава Богоподобен". Безбожник, но Богоподобен - нима е възможно това? Може би намирате някакво противоречие. Не, няма противоречие. Буда никога не е вярвал в Бог, защото не му е било нужно. Той е бил толкова цялостна и завършена личност, че съвършенството му излъчвало аура около него. Махавира никога не е вярвал в Бог и въпреки това животът му е бил толкова божествен, колкото е възможно да бъде един живот.
Затова когато казвам, че Бог е измислица, аз ви моля да ме разберете правилно. Бог е измислен, но божественото не е измислица - то е качество. "Бог" е личност... Като личност той е измислица.
Няма Бог, който да си седи на небето и да създава света. И нима смятате, че е възможно тази бъркотия, която наричаме свят, да бъде сътворена от Бога? Какво тогава остава за дявола?
Ако изобщо някой е създал този свят, това трябва да е дяволът.
Така измислиците - при това старите измислици, повтаряни милиони пъти - започват да си приписват създаването на действителността. Повтаряно е толкова пъти, че дори не си задаваме въпроса какъв е този сътворен от Бога свят и какъв е човекът, създаден от Бог? Едно безумно човечество...
За три хиляди години човечеството е водило пет хиляди войни. Нима подобно нещо може да бъде сътворено от Бог?
И сега човечеството се готви за една глобална, последна, самоубийствена война. И зад нея ли стои Бог?
Какви измислици са всички онези глупости, които се превръщат в реалност, след като повярваме в тях! "Бог" създал света - християните вярват, че това станало четири хиляди и четири години преди раждането на Исус Христос. Сигурно е било в понеделник сутринта, разбира се, на първи януари, както разбирам - нали така пише в Библията! Има доказателства - хиляди доказателства, че земята е на милиони години. Открихме в земните недра останки от животни, съществували преди милиони години, открити са дори вкаменени останки на хора, живели преди хиляди години. А какво казва последният папа по въпроса? Казва: "Светът е създаден точно така, както пише в Библията?" Четири хиляди и четири години преди раждането на Христос, така ли? Това означава преди шест хиляди години. Всички доказателства са против това твърдение.
В Индия са открити градове отпреди седем хиляди години. Според последните изследвания на науката индийските Веди са поне на десет хиляди години. Индуизмът твърди, че те са на деветдесет хиляди години, тъй като в тях се споменава за разположението на звездите, както е било преди деветдесет хиляди години. Как би могло във Ведите да пише за това, ако те са създадени по-късно?
А какво казва последният папа? Той твърди: "Бог е създал света с всичко, което има в него. За Него всичко е възможно, Той е създал света четири хиляди и четири години преди раждането на Исус, включително с останки от животни, които изглеждат така, сякаш са живели преди милиони години".
За "Бог" всичко е възможно. Измислица след измислица - така се стига до абсурд. И защо? Човек непрекъснато си задава този въпрос.
Можем да противопоставим един много простичък аргумент. Виждате, например, един глинен съд. Знаете, че не може да се е създал сам, няма как да не е направен от грънчар. Всички тези религии предлагат този аргумент - ако за създаването дори и най-обикновения глинен съд е трябвало да има грънчар, цялата тази необятна вселена също няма как да съществува без създател. И това е достатъчно за мисленето на обикновения човек. Но един по-висш, по-рационално настроен интелект, не може да приеме подобно твърдение.
Ако според вас за създаването на вселената е нужен създател, тогава съвсем логично възниква въпросът: "А кой е създал Бог?" И така се тръгва по регресивния път на абсурда. В такъв случай Бог е бил създаден от Бог Две, Бог Две - от Бог Три, Бог Три - от Бог Четири, и така до безкрайност. Не искам да говоря подобни нелепости. Добре е да се спрем преди първата измислица. В противен случай трябва да сеем семената на всички останали измислици.
Аз казвам, че съществуването е достатъчно само по себе си, то няма нужда от създател. То е съзидание по своята същност.
Така че вместо да ме питате дали вярвам в някакъв създател, може би трябва да ме попитате какъв е моят заместител на Бога-творец? За мен това е екзистенциалната енергия на съзиданието.
И според мен най-важното религиозно качество е способността да бъдеш съзидателен.
Ако сътвориш песен, музика, градина - това означава, че си религиозен човек.
Да се ходи на църква е глупаво, но създаването на градина е дълбоко религиозен акт.
Затова в моята комуна трудът се определя като преклонение. Ние нямаме други молитви. Нашите молитви се изразяват единствено чрез създаването на нещо.
За мен създаването е Бог. По-добре би било все пак да ми позволите да заменим думата "Бог" с "божественост", защото не искам да ме разберете погрешно.
Бог като личност няма. Затова пък съществува огромна енергия - бликаща, безкрайна, неизменно разпространяваща се във всички посоки. Тази експанзивна, безкрайна, бликаща енергия, тази съзидателна сила за мен е божествена.
В това съм убеден, то не е въпрос на вяра. Опитал съм нейния вкус, не говоря за вяра.
Докосвал съм се до тази енергия, вдишвал съм от нея. Познал съм я в дълбините на собственото си същество. Има я и във вас. Тя е една и съща, както и в мен.
Просто се вгледайте в себе си, направете поне за малко завой на сто и осемдесет градуса и ще прогледнете за истината. И тогава няма да търсите неща, в които да вярвате.
Само слепите вярват в светлината. Онези, които имат очи, не вярват в нея - те просто я виждат.
Не искам да вярвате в нещо - искам да имате очи. А щом имате очи, защо трябва да се задоволявате с някаква вяра и да останете слепи?
Вие не сте слепи. Само си държите очите затворени. Не е имало кой да ви каже, че трябва да ги отворите. Затова живеете в тъмнина и се питате: "Светлината наистина ли съществува?"

Светът се състои от глаголи, не от съществителни имена.
Съществителните имена са измислени от човека - необходима измислица, но все пак измислица. Самото съществувание се състои от глаголи - само от глаголи, без съществителни и местоимения... Погледнете това.
Вие виждате цвете, роза. Не е правилно да го наричаме "цвете", защото то не е престанало да "цъфти". То все още цъфти, това е действие, непрекъснат поток. Когато го наричате цвете, вие го превръщате в съществително. Виждате реката. Наричате я "река" - и я превръщате в съществително, но тя тече. От гледна точка на съществуванието е по-правилно да кажете, че тя "действа като река", че тече. Всичко се променя, тече. Детето се превръща в младеж, младежът старее; животът преминава в смърт, а смъртта - в живот.
Всичко е един непрекъснат поток, всичко се променя, всичко се движи. И никога нищо не спира напълно. Изчезва само от езика.
В безкрайния процес на съществуванието никога нищо не спира окончателно.
Помните ли кога сте престанали да бъдете дете? Кога, в кой момент детството приключи и вие се превърнахте в младеж? Няма конкретно място, някаква граница, няма напълно спиране на процеса.
Детето във вас все още продължава да се променя.
Ако затворите очи и се гледате в себе си, ще видите, че това, което е било някога във вас, все още е там. Поемате в себе си все повече неща, но това, което е било във вас, все още присъства. Реката става все по-пълноводна, нови притоци се вливат в нея, но нейният първообраз си е там.

Ошо
Изображение

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » нед фев 17, 2013 1:50 pm

Писмо до Васил Левски


написано от Таня - ученичка в 11 клас



Спи, Дяконе! Не се събуждай! Остани в незнайния си гроб!

Добре си ти. От там не виждаш... съдбата на достойния ни род.

Не виждаш майките, които днес не раждат.

Стариците край кофите за смет.

Бащите с джобовете празни, в ръцете с куфари и здравец за късмет.

Децата ни са вече на изчезване. Селата мъртви. Пусти градове.

Строим хотели, паркинги, гаражи. Край просяка минава Беемве.

На пътя към Европа се продават в ръцете с кукли малките моми.

Те детството си в сънища сънуват, стаена скръб в очите им гори.

...Спи, Дяконе! Не се събуждай! Добре си там под тази черна пръст

Завиждам ти за туй, че не дочака мечтите си, разпънати на кръст.
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » нед фев 17, 2013 2:05 pm

Всъщност авторката на "писмото" се казва Златина Великова и го е създала още през 2002 година.
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » нед апр 07, 2013 3:10 pm

Страхът е най-големият враг на човешкото здраве и пълноценен живот. Затова днес ще му отделим специално внимание.

Още от зората на човешката цивилизация страхът от неизвестното владеел живота на древните хора. Покланяли се на звездите, луната, слънцето, на зверовете и растенията, на скалите и природните стихии. Човекът се чувствал натрапник в един свят на враждебност, борба за оцеляване и неовладяна природа. Страхът бил толкова реален, колкото и гладът. Това бил страх от наказанието на боговете. Страх от смъртта. Издигани били олтари и принасяни жертви, за да бъде изкупена вината и омилостивени идолите.

Днес, хиляди години по-късно, ние реагираме по същия начин като далечните си прадеди, но сме облекли страховете си в съвременни терминологии.

Затова ви предлагам да разсъблечем страха и да разберем неговата същност.

Предполагам, че няма да се изненадате, когато разберете, че родното място на страха е нашият ум. Всичко започва в мислите. Естествено, докато се развие, страхът преминава през няколко фази.

Първата е когато мисъл привлече вниманието ни и ни накара да бъдем по-предпазливи в поведението си. Този етап е положителен, тъй като запазва физическото ни здраве и душевното ни равновесие. Чрез знание, опит и интуиция усещаме опасността и я избягваме.

Съществува много тясна граница между благотворната предпазливост и притеснението, угрижеността, които са вторият етап. Тук се концентрираме върху несигурността, позволяваме на спокойствието да се оттегли от нас и се отдаваме на негативни мисли и образи, свързани със здравословното и финансовото ни състояние и благополучието на близките ни. Тъй като притесненията ни са конкретни, можем да вземем навременни мерки, да съберем информация за повода на нашето притеснение и да се освободим от този товар. Трябва да се научим да живеем активно, да отдаваме максимума от себе си във всяка област, а за останалото, което не зависи от нас, да мислим позитивно и да очакваме добри неща. Трябва да се научим да се отърсваме от грижите си и да се отпускаме. Чрез притеснение не можем да променим обстоятелствата, нито да въздействаме върху близките си. Но, ако не неутрализираме веднага тревожните мисли, това е моментът, когато негативното мислене набира сили както приливната вълна първоначално издърпва водата навътре от сушата, както торнадото засмуква и унищожава всичко по пътя си.

За този начин на мислене вече съм писала, но нека ви дам само някои примери: “В тази икономическа криза сигурно шефът ще ме уволни.”; “Сигурно няма да ми стигат парите за ядене.”; “Дали децата ще се справят с изпитите в училище, могат да се провалят”; “Често ме боли стомахът, сигурно съм болен от рак”...

Създаваме си една негативна нагласа, която от безпокойството за нещо конкретно, прераства в следващия етап – чувство за тревожност с неопределен произход. Тук вече мислите са създали емоция. Живее се с чувство за неизбежност, за неконтролируемост на събитията. На този етап попадаме в лапите на стреса.

Ето как се отразява той на здравето ни: получаваме сърцебиене, аритмия, задух, болка в гърдите, болка в стомаха, главоболие, повръщане, високо кръвно налягане, обилно потене, разбива се имунната ни система, кожата става бледа, започват да треперят ръцете ни.

Това не са заболявания. Както се изразяваме в разговорния език: “Всичко е на нервна почва”. Нито болката в гърдите, нито задухът означават болно сърце. Болката в стомаха не е рак, а главоболието – тумор.

Но, ако не успеем да овладеем този етап и да спрем хода на негативното мислене като се научим да прилагаме позитивното мислене чрез дисциплина на ума, то за съжаление, тези лъжливи симптоми могат да се превърнат в реални заболявания.

Следващата фаза – страхът вече се е превърнал в комплекс от негативни чувства, емоции и характерни поведенчески реакции. Концентрирани сме върху евентуалната заплаха и очакваме най-лошото. Този страх е ирационален, погледнато отстрани няма причина за неговото подхранване. Но тук най-силно се приобщаваме към поведенческите модели на древните си прародители.

Ако първият етап е на ниво мисли, а следващите два – на емоции и чувства, то страхът “обладава” цялото същество на човека. Може да предизвика цялостна промяна в личността, в чертите на характера, да остави усещане за неконтролируемост и “парализа” на разума.Тук могат да се проявяват фобии, мании, психични разстройства, но те са поле за действие на психолози и психиатри.

В основата на всичко е страхът от смъртта. Ние сме податливи на чувство за вина, срам, очакваме наказание и смърт (чрез отхвърляне, болести или мизерия). Поради това често изпитваме страх от хората, защото те могат да ни отхвърлят. Опитваме се да им се харесаме, избягваме конфронтацията, правим компромиси, извършваме неща, с които не сме съгласни. А след това отново изпитваме вина и очакваме наказание. Вътрешното противопоставяне на такъв модел на поведение може да предизвика агресия, арогантност, цинизъм или комплекс за малоценност, предизвикващ малодушие. То води след себе си послушание, робска психика и отнема всякаква инициативност. Така чрез шантаж, контрол и манипулация, опериращи чрез страха от отхвърляне (произхождащ от страха от смъртта) се превръщаме в лесни за управление пионки. Един от каналите за изливане на гнева от това положение са вредните навици – алкохол, цигари, наркотици, безразборен секс, както и домашното насилие.

Страхът е сила, равна по величина и обратна по посока на вярата. С други думи, страхът е увереност в абсолютната сила на злото, на негативното. Очакваш да се случат лоши неща и с поведението си помагаш за тяхното сбъдване. Мислиш и говориш негативно, подхранвайки по този начин страховете си.

Страховете и негативизмът се проявяват преди всичко чрез човешките взаимоотношения, затова и именно там може да се търси решението на проблема. Необходима ни е среда на позитивизъм, любов, приемане, насърчение и оптимистични очаквания. Място, на което е установена хигиена на мислите и думите.

Хора, които дълго работят и живеят в състояние на стрес, са почитатели на екстремните спортове, филмите на ужасите, страховитите конструкции в луна-парковете. Те използват това забавление като ракета-носител, чрез която отработват собствения си стрес. Както вече подчертах, страхът носи усещане за нещо неопределено и неконтролируемо. Обратно, екстремните забавления оставят възможност за контрол и премерен риск. Така в крайна сметка, химичните реакции в организма носят усещане за щастие и удовлетворение.

Как да уплашим страха?

Като го погледнем в очите и му докажем, че разбираме същността му и не се страхуваме от него. Като станем правоспособни властелини на мисловния си живот. Като не забравяме никога, че страхът е мишка, използваща сенките, за да се престори на лъв.

Наш е изборът какво и на кого да вярваме оттук нататък.





"Да уплашим страха"

Евдокия Фердинандова
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
Stargazer
Dinh
Dinh
Мнения: 542
Регистриран: пет юли 03, 2009 5:09 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Stargazer » вт апр 16, 2013 9:38 pm

Спомням си първия път, когато ме сложиха в усмирителна риза.
(...)
Заведоха ме долу в карцерите. Заповядаха ми да легна по очи върху брезента, разстлан на пода. Един от надзирателите, Морисън, стисна гърлото ми с палците си. Мобинс, отговорникът за карцерите, сам той затворник, взе да ме удря с юмруци. Най-после легнах, както ми бе казано. И понеже с боричкането си ги бях ядосал, стегнаха ме особено силно. След това като някое дърво ме претъркулиха по гръб.
Отначало не ми се видя толкова лошо. Когато затръшнаха вратата и издрънчаха с резето и ме оставиха в пълен мрак, беше единадесет часа сутринта. Няколко минути усещах само едно неприятно пристягане, за което наивно вярвах, че ще стане по-поносимо, когато му свикна. Точно обратно, сърцето ми се разтуптя, а белите дробове като че ли не можеха да поемат достатъчно въздух за кръвта. Това усещане, че се задушавам, вдъхваше ужас, а всеки удар на сърцето заплашваше да пръсне без друго пръскащите се вече дробове.
След изтекли, както ми се стори, часове и което сега, след безбройните ми последвали познанства с усмирителната риза често мога да отсъдя, че е било не повече от половин час, аз започнах да викам, да крещя, да пискам, да вия сякаш се намирах пред самата си смърт. Лошото беше в болката, надигнала се в сърцето. Беше рязка, определена болка, подобна на изпитваната при плеврит, само че тя парливо пробождаше самото сърце.
Да умреш не е трудно нещо, но да умреш по така бавен и страшен начин бе влудяващо. Като хванат в капан див звяр, аз изживях пристъпи на безкраен страх и крясках и виех, докато не си дадох сметка, че подобни вокални упражнения,само още по-парливо пробождат сърцето ми и същевременно изразходват голяма част от малкото въздух в дробовете.
Млъкнах и останах да лежа тихо дълго време — тогава ми се видя вечност, макар сега и да съм уверен, че не е могло да бъде повече от четвърт час. Зави ми се свят от това полузадушаване, а сърцето биеше до пукване и ми се струваше,че ще пръсне брезента, в който бях вързан. Аз пак загубих самообладание и нададох страхотен вой за помощ.

Сред тези викове чух един глас от съседния карцер:
— Млъкни! — изкрещя той, макар и да стигна до мен много слабо — Млъкни!Отегчаваш ме.
— Умирам! — изписках аз.
— Шибни си един в ухото и забрави за другото — беше отговорът.
— Но аз умирам! — настоявах аз.
— Какво се тревожиш тогава? — прозвуча гласът — Скоро ще си мъртъв и болките ще свършат. Карай и хвърли топа, ама недей да вдигаш такъв шум около това. Прекъсваш първия ми сън.

Това коравосърдечно безразличие така ме ядоса, че възвърнах самообладанието си и си позволих само приглушено да стена. Така издържах безкрайно време — може би десетина минути; след това изтръпнало вцепенение обзе цялото ми тяло. Беше сякаш ме бодат с игли и карфици и докато беше като боцкане с игли и карфици, аз запазих присъствието на духа. Но когато болката от боцкането на безбройните стрелички спря и остана само изтръпването, което премина в още по-голямо изтръпване, аз отново се изплаших.
— Как мога поне за малко да си поспя? — оплака се моя съсед — Аз не съм много по-щастлив от теб. Моята риза е стегната колкото и твоята и искам да заспя и да я забравя.
— От кога си тука? — попитах аз като си мислех, че е някой новодошъл в сравнение с вековете изстрадани вече от мен.
— От завчера — отвърна той.
— Искам да кажа в усмирителна риза — додадох аз.
— От завчера, братко.
— Боже мой! — извиках аз.
— Да, братко, цели петдесет часа и не си ме чул да рева за това. Заклещиха ме, като ме натискаха с краката по гърба. Малко съм на тясно, можеш да ми повярваш. Не си само ти, който си има неприятности. Няма още и един час откакто си тук.
— Аз съм тук от не знам колко часа — протестирах аз.
— Братко, може да мислиш така, ама не е. Аз ти казвам, че няма и един час,откакто те доведоха. Аз ги чух като те стягаха.

Това не беше за вярване. За по-малко от един час бях умирал вече хиляда пъти.


"Скитникът между звездите", Джек Лондон
I've tried to fill this silence up
But now it's back again

It's deafening...

Beshe mnogo shumno
Commoner
Commoner
Мнения: 1
Регистриран: ср апр 10, 2013 3:38 pm

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Beshe mnogo shumno » ср апр 17, 2013 10:24 am

"Там, в света на хората, колко пари и време и молитви се пропиляваха така — без нищичко насреща."
Вино от Глухарчета


"И когато със затаен дъх следели вълнуващите или весели случки, пресъздавани пред техните погледи, на тях им се струвало, че онзи живот, живот само на сцената, по някакъв тайнствен начин е по-действителен от техния собствен всекидневен живот. И те обичали да се унасят в тази друга действителност"

"Момо", Михаел Енде

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18825
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от deadface » пет юни 07, 2013 2:55 am

"С годините лицето на Филида беше натежало; бузите й бяха започнали да висват като на камила."

Джефри Юдженидис
Изображение

Потребителски аватар
PostMortem
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1373
Регистриран: нед авг 23, 2009 10:30 pm
Местоположение: The Crypt

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от PostMortem » съб юни 08, 2013 9:03 pm

"Когато остарееш като мене, тогава ще разбереш, че малките радости и малките неща струват повече от големите. Една разходка в пролетното утро е по-хубава от стокилометрово пътешествие с най-бързия автомобил и знаеш ли защо? Защото е наситена с аромати, изпълнена е с неща, които растат. Имаш достатъчно време да търсиш и да откриваш."
Угасват в миг факли, свещи и лампади.
И ето над жалкия гърчещ се рой
със полъх на саван завесата пада
сред вопли, скимтене, вой...
И ангелски сонм отлетява далеко
и с плач възвестява небесний покой,
че тази пиеса се казва " Човекът ",
а червеят - нейни герой !

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » съб юни 15, 2013 1:35 am

23 ключови принципа при изграждането на взаимоотношенията



1. Принцип на огледалото. Преди да съдите другите, трябва да се вгледате в себе си.

2. Принцип на болката. Обиденият човек сам обижда другите.

3. Принцип на висшия път. Преминаваме на по-високо ниво, когато се отнасяме по-добре към другите, отколкото те към нас.

4. Принцип на бумеранга. Когато помагаме на другите, помагаме на самите себе си.

5. Принцип на чука. Никога не използвайте чук, за да убиете комара на челото на събеседника.

6 Принцип на обмена. Вместо да поставяте другите на място, трябва първо да се поставите на тяхното място.

7. Принцип на обучението. Всеки човек, който срещаме, е потенциален наш учител в нещо.

8. Принцип на харизмата. Хората проявяват интерес към човека, който се интересува от тях.

9. Принципът на 10-те бала. Вярата в добрите качества на хората обикновено ги кара да проявяват най-доброто от себе си.

10. Принцип на конфронтацията. Първоначално трябва да се погрижите за хората и чак след това може да влизате в конфронтация с тях.

11. Принцип на каменната скала. Доверието е фундамента на всички взаимоотношения.

12. Принцип на асансьора. При взаимоотношенията си с другите можем да ги издигнем високо и да ги бутнем надолу.

13. Принцип на ситуацията. Никога не допускайте ситуацията да значи за вас повече, отколкото взаимоотношенията.

14. Принцип на Боб. Когато Боб има проблеми със всички, главният проблем, обикновено, е самия Боб.

15. Принцип на достъпността. Лекотата при взаимоотношенията със самия себе си помага на останалите да се чувстват свободно с нас.

16. Принцип на окопа. Когато се готвиш за сражение, изкопай си окоп, в който да побереш и приятеля си.

17. Принцип на земеделието. Всички взаимоотношения могат да се култивират.

18. Принцип на 101-я процент. Да открием 1 процент, с който сме съгласни, и да насочим в него още 100 % от усилията си.

19. Принцип на търпението. Пътешествието с другите става винаги по-бавно, отколкото да го правим самостоятелно.

20. Принцип на празнуването. Щателната проверка на взаимоотношенията се изразява не само в това, доколко сме верни на приятелите, когато имат проблеми, но и в това, колко се радваме, когато те успяват.

21. Принцип на дружбата. При каквито и да е равни условия хората ще се стремят да работят с тези, които им харесват; а при каквито и да е неравни условия те пак ще действат така.

22.Принцип на сътрудничеството. Съвместната работа увеличава вероятността на съвместната победа.

23. Принцип на удовлетворението. При отлични взаимоотношения на страните, достатъчно е само да са заедно, за да изпитват удоволствие.
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » чет юни 20, 2013 7:07 pm

Жените са създадени да недоволстват

Ако я целунеш - простак си; Ако не я - не си мъж.

Правиш комплимент - отрича; Не правиш - цупи се.

Съгласяваш се - безхарактерен си; Не се съгласяваш - не я разбираш.

Търсиш я - омръзваш; Не я търсиш - не ти пука за нея.

Ревнуваш я - лош характер; Не я ревнуваш - не я обичаш.

Закъснееш с минутка - Армагедон; Няма я час - какво лошо има?

Виждаш се с приятели - пренебрегваш я; Тя се види с нейните - нямаш място с нас.

Загледаш друга - дере ти очите; Нея я гледат - това е комплимент. За теб.

Когато говори - да я слушаш; Когато слушаш - защо не ми говориш.

Обръщаш й внимание - досаждаш; Не й обръщаш - как смееш!

Нежен си - иска силен мъж; Силен си - иска нежност. :d0jk25:

Успокояваш, когато плаче - остави ме; Оставяш я - безсърдечна свиня си.

Грижиш се за нея - господстваш; Не се грижиш - не я обичаш.

Помагаш в кухнята - пречиш; Не помагаш - мързеливец си.

Отричаш, че роклята я прави дебела - лъжеш; Не лъжеш - нараняваш нарочно.

Хвалиш майка й - подлизурко; Не я хвалиш - типична мъжка свиня.

Разсмиваш я - несериозен клоун си; Не я разсмиваш - скучен си.

Говориш си с други - игнорираш я; Говориш с нея - обсебваш я.

Романтика - айде че съм на работа утре; Даваш направо - шовинистко прасе.

Питаш я кой ресторант - какъв мъж си; Не я питаш -не зачиташ желанията й.

Разказваш й деня си - уфф досаден си; Не разказваш - за нищо не си говорим вече.

Питаш за нейният ден - подозрителен си; Не питаш - нищо не те интересува за мен

Нека тя реши обяда - имай мнение поне веднъж; Пожелаваш си - това не ти е кръчма.

Изядеш си всичко - прасе си; Оставиш малко - О, да, нали не готвя като майка ти...

Помагаш в чистенето - пречиш; Не помагаш - да, нека се мъчи робинята...

Гушкаш я - дишаш ми в ухото; Не я гушкаш - безчувствено говедо.

Много работиш - нищо не правиш вкъщи; По-малко работиш - нищо не внасяш вкъщи.

Грижиш се за колата - обичаш я повече от мен; Не се грижиш - и мен така занемари.


Четейки това:
Възмущаваш се - жена си; Кимаш ухилено - мъж си. :devil:
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
PostMortem
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1373
Регистриран: нед авг 23, 2009 10:30 pm
Местоположение: The Crypt

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от PostMortem » чет юни 20, 2013 7:58 pm

Song of Childhood
By Peter Handke

When the child was a child
It walked with its arms swinging,
wanted the brook to be a river,
the river to be a torrent,
and this puddle to be the sea.

When the child was a child,
it didn’t know that it was a child,
everything was soulful,
and all souls were one.

When the child was a child,
it had no opinion about anything,
had no habits,
it often sat cross-legged,
took off running,
had a cowlick in its hair,
and made no faces when photographed.

When the child was a child,
It was the time for these questions:
Why am I me, and why not you?
Why am I here, and why not there?
When did time begin, and where does space end?
Is life under the sun not just a dream?
Is what I see and hear and smell
not just an illusion of a world before the world?
Given the facts of evil and people.
does evil really exist?
How can it be that I, who I am,
didn’t exist before I came to be,
and that, someday, I, who I am,
will no longer be who I am?

When the child was a child,
It choked on spinach, on peas, on rice pudding,
and on steamed cauliflower,
and eats all of those now, and not just because it has to.

When the child was a child,
it awoke once in a strange bed,
and now does so again and again.
Many people, then, seemed beautiful,
and now only a few do, by sheer luck.

It had visualized a clear image of Paradise,
and now can at most guess,
could not conceive of nothingness,
and shudders today at the thought.

When the child was a child,
It played with enthusiasm,
and, now, has just as much excitement as then,
but only when it concerns its work.

When the child was a child,
It was enough for it to eat an apple, … bread,
And so it is even now.

When the child was a child,
Berries filled its hand as only berries do,
and do even now,
Fresh walnuts made its tongue raw,
and do even now,
it had, on every mountaintop,
the longing for a higher mountain yet,
and in every city,
the longing for an even greater city,
and that is still so,
It reached for cherries in topmost branches of trees
with an elation it still has today,
has a shyness in front of strangers,
and has that even now.
It awaited the first snow,
And waits that way even now.

When the child was a child,
It threw a stick like a lance against a tree,
And it quivers there still today.

Гениален филм.
Угасват в миг факли, свещи и лампади.
И ето над жалкия гърчещ се рой
със полъх на саван завесата пада
сред вопли, скимтене, вой...
И ангелски сонм отлетява далеко
и с плач възвестява небесний покой,
че тази пиеса се казва " Човекът ",
а червеят - нейни герой !

Потребителски аватар
Nothingness
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2362
Регистриран: пон окт 30, 2006 9:12 pm
Местоположение: софия
Контакти:

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Nothingness » ср юни 26, 2013 9:40 am

Какво да направите, ако детето ви чете?

Като лекар често ме питат: „Какво да направя? Струва ми се, че детето ми е започнало да се занимава с четене...”

Ще опитам да отговоря.

Като начало – кое трябва да ви накара да застанете нащрек? Признаците са известни – детето е започнало да се разхожда по-малко, повишило си е успеха в училище, вече обича да се уединява с книга в стаята си, банята, тоалетната... Когато го попитате за какво му е книгата, детето се смущава, избягва да ви поглежда в очите, дава някакви неловки обяснения: „свърши тоалетната хартия”, „за да я сложа под крачето на шкафа”, „с Петя искахме да си направим бой с книги”. Особено тревожна е ситуацията, когато децата се занимават съвместно с четене на книги, събират се в група, обсъждат прочетеното. Мнозина смятат, че от този порок са заплашени само момчетата – уви, това не е така! Момичетата също толкова често започват да четат в най-ранна и невинна възраст.

Но все пак какво да направите, ако детето ви чете?

Първо, не бива да се плашите! При анонимни анкети лекарите са установили, че 99% от хората в един или друг момент от живота си са се занимавали с четене, а при останалия 1% този факт се е изтрил от паметта им. Децата биват привлечени от всичко ново, неизвестно, затова е неизбежен моментът, в който ще се заинтересуват от някоя книга, ще я вземат в ръцете си и ще се захванат да я изучават.

Второ, не бива да плашите децата! Ако сте влезли в детската стая, а детето ви лежи и чете – направете се, че нищо не сте забелязали. Не са необходими и средновековните заплахи: „ще ослепееш”, „ще си порежеш пръстите на хартията”, „ще ти изсъхне гръбначният мозък, а главният, обратно – ще се развие”, „от честото прелистване ще ти излязат мазоли на ръцете”. Да, разбира се, четенето е вредно за зрението и на хартията човек може да се пореже. Но нещата изобщо не са толкова трагични! Интересът към четенето в детската възраст е нещо съвсем естествено. Постарайте се да отвлечете вниманието на детето с нещо друго – спорт, къщна работа, компютърни игри, пиене на бира, в края на краищата (мнозина смятат този метод за рискован, но бирата по великолепен начин отвлича от четенето). Може да се покажат на детето комикси – там има страшно малко букви и доста картинки, това е добър начин постепенно да пренасочите интереса му.

Трето, обърнете се за помощ към специалистите. Препоръчваме незабележимо да подхвърлите на детето книга на Лев Толстой, Фьодор Достоевски или Максим Горки. Класиката е един от най-изпитаните начини да породите у детето трайно отвращение към четенето. Но специалистът може да ви насочи и към някаква специализирана литература.

Четвърто, поговорете с детето откровено. Кажете му, че разбирате неговия интерес към четенето, самите вие сте преминали през него, и рано или късно то ще се справи с този лош навик. Взаимното разбиране и мирът в семейството са залог за успеха.

Пето, помнете, че процесът на лечение ще бъде дълъг и рецидивите са неизбежни. Ако попадне в армията, лиши се от компютър и телевизор, скара се с приятел или приятелка, детето може отново да посегне към книгата. Известни са случаи, когато в невъздържано четене изпадат дори хора на преклонна възраст, оказали се в сложна житейска ситуация. Но колкото по-рано започнете да се борите с този порок, толкова по-големи шансове имате децата ви да захвърлят книгата и никога повече да не я вземат в ръце!


Превод от руски: Васил Велчев
От блога на Сергей Лукяненко
Oh, she’s beautiful
A little better than a man deserves
Oh, I’m not insane
Please tell me she won’t change…

Отговори