Йон Линдквист

Напишете мнението си за прочетеното

Модератор: Ka-tet of 19

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Йон Линдквист

Мнение от deadface » вт мар 02, 2010 2:51 pm

Изображение
http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=488
http://en.wikipedia.org/wiki/Let_The_Right_One_In
www.amazon.com

Представям ви ексклузивен откъс от "Покани ме да вляза" на Йон Линдквист - първият шведски роман за вампири, който се превърна в световен бестселър. Романът е публикуван в над 11 държави, в това число САЩ, Китай и Русия, а в Норвегия бе избран за най-добър роман на годината. През 2008 година един от най-добрите шведски режисьори засне филм по книгата - Let the Right One In (2008), а тази година предстои да излезе американски римейк от режисьора на "Чудовищно" (Cloverfield) Мат Рийвс - Let Me In (2010).

"Оскар си навлече якето, шапката. Спря се само с една обута обувка. Промъкна се до стаята си и извади ножа, пъхна го в якето. Завърза обувките. Гласът на майка му отново долетя от всекидневната.
- Навън е студено.
- С шапка съм.
- На главата?
- Не. На краката.
- Не е смешно. Знаеш как си…
- Чао засега.
- …с ушите.
Той излезе, погледна си часовника. Седем и петнайсет. Четирийсет и пет минути, докато започне телевизията. Томи и онези най-вероятно бяха в „клубното” си мазе, но там не смееше да ходи. Томи беше готин, само че другите… Хрумваха им щуротии, особено ако бяха дишали лепило.
Така че отиде на детската площадка в двора. Две чепати дървета, които понякога използваха за футболни врати, катерушка с пързалка, пясъчник и люлка с три гуми, окачени на синджири. Той седна на едната и се залюля леко.
Харесваше това място вечер. Наоколо му стотици осветени прозорци, а той самият – седнал в мрака. Сам и в безопасност едновременно. Извади ножа от калъфа. Острието беше толкова лъскаво, че в него се виждаха отраженията на прозорците. Луната.
Кървава луна…
Оскар стана от люлката, промъкна се до едното дърво, заговори му:
- К’во зяпаш бе, скапан идиот? Искаш да пукнеш ли?
Дървото не отговори и Оскар го ръгна с ножа, внимателно. Не искаше да нарани лъскавото острие.
- Ето какво става. Ако някой ме зяпа.
Завъртя ножа и откърти тресчица. Къс месо. Прошепна:
- Хайде, квичи като прасе.
Замря. Стори му се, че чува шум. Огледа се, притиснал ножа до бедрото си. Вдигна го и погледна в него. Острието беше лъскаво като преди. Използва го за огледало и го насочи към катерушката. Там имаше някой. Някой, който току-що беше дошъл. Неясен силует на чистата стомана. Свали ножа и погледна към катерушката. Да. Само че не убиецът от Велингбю. Дете.
Беше достатъчно светло, за да види, че е момиче. Досега не беше го виждал в двора. Оскар направи крачка към катерушката. Момичето не помръдна. Седеше и го гледаше.
Той направи още една крачка и внезапно го обзе страх. От какво? От самия себе си. Стиснал здраво ножа, той тръгна към нея, за да я наръга. Не че беше така. Но така го почувства за миг. А тя защо не се страхува?
Той спря, мушна ножа обратно в калъфа и го прибра под якето.
- Здрасти.
Момичето не отговори. Сега Оскар беше достатъчно близо, за да види, че е с тъмна коса, малко лице и големи очи. Широко отворени очи, които го гледаха спокойно. Белите му ръце бяха отпуснати върху перилата на пързалката.
- Казах: здрасти.
- Чух те.
- Тогава защо не отговаряш?
Непознатата сви рамене. Гласът й не беше толкова детски, колкото той си го представяше. Звучеше като на негова връстница.
Тя изглеждаше необичайно. Черна коса до раменете. Кръгло лице, малък нос. Като някоя от кукли за изрязване по детските страници в „Журнал за дома”. Страшно… сладка. Нещо го смущаваше. Тя не носеше нито шапка, нито яке. Само тънък розов пуловер, макар да беше студено.
Тя кимна към дървото, което Оскар беше намушкал.
- Какво правиш?
Той се изчерви, но надали щеше да му проличи в мрака.
- Тренирам.
- За кое?
- Ако дойде убиецът.
- Какъв убиец?
- Онзи от Велингбю. Дето заклал момчето.
Тя въздъхна, вдигна очи към луната. После се наведе напред.
- Страх ли те е?
- Не, но убиец, нали… добре си е да можеш… да се защитиш. Тук ли живееш?
- Да.
- Къде?
- Там – момичето посочи входа до този на Оскар. – До теб.
- Откъде знаеш аз къде живея?
- Виждала съм те на прозореца.
Бузите на Оскар пламнаха. Докато се чудеше какво да каже, непознатата скочи от катерушката и се приземи пред него. Скок от над два метра височина.
Сигурно е гимнастичка или нещо подобно.
Тя беше висока почти колкото него, само че много по-слаба. Розовият пуловер прилепваше плътно по крехкото й тяло без наченки на бюст. Очите й бяха черни, огромни върху бледото личице. Тя вдигна ръка пред него, сякаш да го възпре. Пръстите бяха дълги, тънки като клечки.
- Не мога да се сприятеля с теб. Просто да знаеш.
Оскар скръсти ръце. Усети дръжката на ножа през якето.
- Тоест?
Крайчецът на устата й мръдна в някакво подобие на усмивка.
- Непременно ли трябва обяснение? Просто казвам. Да знаеш.
- Да, да.
Тя се обърна и тръгна към входа си. Беше направила няколко крачки, когато Оскар подхвърли:
- Да не си мислиш, че аз искам да сме приятели? Толкова си глупава.
Тя спря. Остана неподвижна за миг. После се обърна и тръгна обратно към Оскар, застана пред него. Сплете пръсти и отпусна ръце.
- Какво каза?
Оскар скръсти ръце още по-здраво, притисна длан към дръжката на ножа и сведе поглед.
- Глупава си… щом говориш така.
- Сериозно?
- Да.
- Ами извинявай. Но това е положението.
Стояха на половин метър разстояние и мълчаха. Оскар продължаваше да гледа надолу. Лъхна го странна миризма откъм момичето.
Преди година кучето му Боби имаше инфекция на лапата и накрая се принудиха да го умъртвят. Последния ден Оскар не отиде на училище, лежа няколко часа до болното куче да се сбогува с него. Тогава Боби миришеше също както непознатата. Оскар сбърчи нос.
- Ти ли смърдиш така?
- Сигурно.
Той вдигна поглед. Съжали за думите си. Тя изглеждаше толкова… крехка с тънкия си пуловер. Оскар смени позата си и махна с ръка.
- Не замръзваш ли така?
- Не.
- Защо?
Тя сви вежди, намръщи се и за миг му се видя много, много стара. Като бабичка, която всеки момент ще заплаче.
- Май съм забравила как става.
Тя се извърна бързо и тръгна към своя вход. Оскар я гледаше. Щом момичето стигна до тежката входна врата, той си помисли, че ще трябва да я дръпне с двете ръце, за да я отвори. Напротив, тя хвана бравата само с едната ръка и я дръпна така силно, че вратата се удари с трясък в металния ограничител, оттласна се и се затръшна зад нея.
Той бръкна в джобовете си, беше му тъжно. Мислеше за Боби. Спомни си го в изкования от баща му малък ковчег. И кръста, който беше изработил по ръчен труд – как се счупи, докато го забиваха в замръзналата земя.
Трябва да направи нов.

*

Йоке Бенгтсон се кикотеше на връщане от киното. Егати забавния филм, „Екскурзия с водач”. Особено онези двамата, дето през целия филм се шматкаха да търсят „Кръчмата на Пепе”, жестоки образи. И когато единият прекара мъртвопияния си авер през митницата в инвалидна количка: „invalido”. Адски готино.
Май нямаше да е зле да отиде на такова пътешествие с някого от тайфата. Но с кого ли?
Карлсон е толкова скучен, че в негово присъствие часовниците спират, ще му призлее от него още на втория ден. Морган е невъзможен, когато се напие, а няма да пропусне, ако е чак толкова евтино. Лари става, ама е толкова кекав. Накрая сигурно и него ще трябва да тика в инвалидна количка. „Invalido.”
Не, Лаке е човекът.
Можеше да си прекарат наистина готина седмица там, на юг. От друга страна, Лаке е беден като църковна мишка, никога не би могъл да си го позволи. Налива се с бира и пуши всяка вечер. Да му прави компания – да, ама няма кинти за пътешествие до Канарските острови.
Ще трябва да се примири с положението; никой от тайфата в китайския не става за съвместно пътуване.
Може ли да тръгне сам?
Да, нали Стиг-Хелмер във филма точно това прави. Нищо че е пълен загубеняк. После срещна Уле, намери си мадама и така нататък. Хич не беше зле. Бяха минали осем години, откак Мария го заряза, взе и кучето, та оттогава не бе познал друга в библейския смисъл.
А дали изобщо би го харесала някоя? Може би. Във всеки случай не изглежда чак толкова смотан като Лари. Е, алкохолът беше белязал и лицето, и тялото му, въпреки че донякъде се контролираше. Днес например не беше близнал и капка, макар да стана почти девет часът. Сега се прибира вкъщи и ще удари някой и друг джин с тоник, преди да отиде до китайския.
Наистина трябва да си помисли за пътешествие. Май ще стане като с всичко друго, което бе възнамерявал да направи или да започне през последните години: нищо. Но нали не е забранено да се мечтае.
Вървеше по алеята на парка между улица Холберг и блакебергското училището. Доста тъмно беше, уличните лампи бяха на трийсетина метра една от друга, а китайският ресторант светеше като фар горе на възвишението вляво.
Дали да не зареже тази вечер предпазливостта и да отиде направо в китайския… Не. Твърде скъпо е. Другите ще решат, че е спечелил от лотарията или нещо такова, ще го сметнат за някой гаден скръндза, дето не черпи. Най-добре първо да се прибере и да удари питиетата вкъщи.
Мина покрай обществената пералня; на комина й светеше самотно червено око, отвътре тътнеше приглушен шум.
Една нощ, когато се прибираше пиян до козирката, поради някаква халюцинация му се привидя как коминът се отлепя от покрива и се плъзва надолу по склона към него с бумтене и съскане.
Той се просна на алеята, закрил главата си с ръце в очакване на удара. Когато най-накрая се огледа, коминът се извисяваше на обичайното си място, висок и неподвижен.
Лампата до моста под улица Бьорнсон беше повредена, а пътят отдолу – свод от мрак. Ако беше пиян сега, най-вероятно щеше да се качи по стъпалата до моста и да продължи по улица Бьорнсон, макар този път да беше малко обиколен. Когато се напиеше, му се привиждаха какви ли не щуротии, затова винаги спеше на светната лампа. Сега обаче беше напълно трезвен.
Но и в момента предпочиташе да мине по стълбите. Пиянските глупости тревожеха вече дори трезвото му съзнание. Така че той се спря на алеята и обобщи наум положението: „Ставам параноичен.”
Обаче виж как стоят нещата, Йоке, чуй ме. Ако не се стегнеш и не преодолееш мижавото разстояние под моста, няма никога да отидеш и на Канарските острови.
Как така?
Ами така - защото веднага се сдухваш и от най-нищожния проблем. Във всяка ситуация действаш по закона за най-малкото съпротивление. Да не си въобразяваш, че ще събереш кураж да телефонираш в някоя туристическа агенция, да си извадиш нов паспорт, да накупиш каквото трябва, изобщо ще дръзнеш да скочиш в неизвестното, като не ти стиска да изминеш това нищожно разстояние?
И това е вярно. И сега какво? Ако мина под моста, това ще означава, че отивам на Канарските острови, че може и да стане?
На бас, че още утре ще се обадиш да резервираш билет. Тенерифе, Йоке. Тенерифе.
Той тръгна, изпълнен с фантазии за слънчеви плажове и коктейли с чадърчета. По дяволите, ще замине. Тази вечер няма да ходи в китайския, не. Ще си остане вкъщи да прегледа обявите. Осем години. Дявол да го вземе, крайно време е да се стегне.
Тъкмо започна да си представя палми, да се чуди дали на Канарските острови има палми, дали имаше във филма, когато чу звук. Глас. Спря, ослуша се. Откъм стената при свода на моста долови ридания.
- Помощ…
Очите му започнаха да привикват към мрака, но успяваше да различи единствено очертанията на купчини листа, които вятърът беше навял под моста. Стори му се като детски глас.
- Ехо? Има ли някой там?
- Помогни ми…
Огледа се. Наблизо нямаше жива душа. Откъм мрака долиташе шумолене, сега вече различи и движение сред листата.
- Моля те, помогни ми.
Изпита огромно желание да се махне. Но не можеше, естествено. Дете беше пострадало, може би е било нападнато от някого…
Убиецът!
Убиецът от Велингбю се е появил в Блакеберг, само че този път жертвата е оцеляла.
Уф, по дяволите.
Не искаше да се забърква в нищо. Нали щеше да заминава за Тенерифе. Но нямаше как. Пристъпи по посока на гласа. Шумата изпука под краката му; той вече виждаше тялото. Лежеше свито на кълбо в сухия листак.
По дяволите, по дяволите.
- Какво е станало?
- Помогни ми…
Очите на Йоке се бяха нагодили към тъмнината и той видя как детето протяга към него бяла ръчичка. Тялото беше голо, вероятно ставаше дума за изнасилване. Не. По-отблизо видя, че детето не беше голо, а със светлорозов пуловер. Колко да е голямо? На десет-дванайсет години. Може би само са го набили „другарчетата” му. Но ако е момиче, по-скоро е нещо друго.
Приклекна до детето, взе едната му ръка в своята.
- Какво е станало?
- Помогни ми. Вдигни ме.
- Боли ли те?
- Да.
- Какво ти е?
- Вдигни ме…
- Да не е нещо с гръбнака?
В казармата беше санитар и знаеше, че хора с травма на врата или гръбнака не бива да се местят, преди да се обездвижи главата.
- Боли ли те гърбът?
- Не. Вдигни ме.
Какво, по дяволите, да прави? Ако занесе детето у дома си, полицията може да си помисли…
Ще трябва да го занесе в китайския и оттам да викне линейка. Добре. Тялото на детето беше доста дребно и слабо, вероятно беше момиче, и той, макар да не бе в най-добрата си форма, сигурно щеше да успее да го пренесе толкова наблизо.
- Окей. Ще те занеса до едно място, откъдето ще можем да се обадим. Става ли?
- Да… благодаря.
Сърцето го заболя от това „благодаря”. Как бе могъл да се поколебае? Що за мерзавец е? Но ето че се беше беше окопитил и щеше да помогне на малката. Подпъхна лявата си ръка под коленете, а другата под тила й.
- Окей. Вдигам.
- Мм.
Беше съвсем лека. Вдигна я много лесно. Най-много двайсет и пет килограма. Може би страдаше от недохранване. Кофти семейни отношения, анорексия. Може да я е малтретирал пастрокът или някой друг. Гадна работа.
Момичето обгърна врата му и опря буза на рамото му. Той щеше да се справи.
- Как е?
- Добре.
Йоке се усмихна. Обля го топлина. Добър човек е все пак. Представи си физиономиите на останалите, когато внесе момичето в ресторанта. Най-напред щяха да се зачудят в какво се е забъркал, а после ще разберат и ще го обсипят с похвали: „Добре си направил, Йоке”, и така нататък.
Тръгна към китайския, улисан в илюзиите си за нов живот, за оттласкване от дъното, и внезапно усети болка в шията. Какво, по дяволите? Сякаш го беше ужилила оса – той понечи да вдигне ръка, да я отпъди, да опипа мястото. Но да не вземе да изпусне детето!
Безуспешно опита да извие глава, за да види какво е, въпреки че нямаше никакъв начин да погледне точно под такъв ъгъл. А и не можеше изобщо да си помръдне главата, понеже лицето на малката беше притиснато до брадичката му. Тя още по-здраво обхвана врата му и болката се засили. Той внезапно разбра.
- Какво правиш, да те вземат мътните?
С брадичката си усети как челюстта на момичето се движи нагоре-надолу, болката ставаше непоносима. По гърдите му се стичаше топла струйка.
- Стига, дявол да го вземе!
Пусна я. И то не съзнателно, а с инстинктивно движение: да ми се маха тази гадост от шията!
Тя обаче не падна. Напротив, стисна тила му в желязна хватка – божичко, колко силно беше малкото телце! – и се вкопчи с крака в тялото му. Беше го стиснала като ръка, сграбчила кукла, а челюстта й не спираше да се движи.
Йоке хвана главата й, опита да я отблъсне от шията си – все едно да се мъчи да откърши жилав клон на бреза. Беше като залепнала за него. Притискаше го толкова силно, че той не можеше да си поеме дъх.
Залитна назад, бореше се за глътка въздух.
Челюстта на момичето вече не се движеше, сега се чуваше само тихо примляскване. То не отпускаше хватката си нито за миг, напротив – като започна да смуче, я стегна. Чу се изпукване и в гърдите му лумна болка. Няколко счупени ребра.
Не му стигаше въздух, за да изкрещи. Немощно я удряше с юмруци по главата, докато се олюляваше сред сухите листа. Виеше му се свят. Далечните лампи на парка танцуваха пред очите му като светулки.
Загуби равновесие и падна назад. Последното, което чу, беше пращенето на шумата под тила му. В следващия миг главата му се удари в паважа и светът потъна в мрак.

*

Широко отворените очи сляпо се взираха в свода на моста. Хокан разрови увехналите листа и откри тънкия розов пуловер на Ели. Беше го хвърлила върху гърдите на човека. Той го вдигна, понечи да го помирише, но се спря, щом усети, че му лепне.
Пусна пуловера обратно върху гърдите на мъжа, извади плоското си шише и отпи три големи глътки. Огнените езици на алкохола парнаха гърлото му и се стекоха към стомаха. Листата изпукаха под него, когато седна на студения паваж да огледа мъртвия.
Нещо не беше наред с главата.
Разрови чантата си и намери фенерчето. Увери се, че никой не идва по парковата алея, запали го и освети мъжа. Лицето му изглеждаше белезникавожълто на светлината, устата му беше полуотворена, сякаш се канеше да каже нещо.
Хокан преглътна. Отвращаваше го самата мисъл, че този човек е бил по-близо до неговата любов, отколкото самият някога е бил. Той отново бръкна за шишето, за да изгори внезапното безпокойство, но се спря.
Шията.
По цялата му шия минаваше нещо като широка червена верижка. Хокан се наведе и видя раната, която Ели бе отворила, за да стигне до артерията –
устните й са докоснали кожата му
– това обаче не обясняваше тази… верижка…
Хокан угаси фенерчето, пое си дълбоко дъх, неволно се дръпна назад и си одра плешивината на темето в цимента на тясната ниша под моста. Стисна зъби от парещата болка.
Кожата на шията беше разкъсана, защото… главата му е била завъртяна. Изцяло. Вратът му беше пречупен.
Хокан затвори очи, бавно издиша и вдиша, за да се успокои, да потисне импулсивното си желание да побегне далече… от това. Сводът на моста притискаше главата му, под него беше паважът. Наляво и надясно – алеята на парка, по която можеше да минат хора и да викнат полицията. А пред него…
Това е просто мъртвец.
Да. Но… главата.
Не му се нравеше подозрението, че главата е откачена. Вдигнеше ли тялото, тя щеше да падне назад, може би да се откъсне. Той се сви и опря чело в коленете си. Неговата любов беше извършила това. С голи ръце.
Догади му се, като си представи звука. Пукота при завъртането на главата. Не искаше да докосва това тяло. Ще седи тук. Като Белаква в преддверието на Дантевото чистилище. И ще чака зората, ще чака…
Откъм метрото се зададоха няколко души. Той се скри в шумата до мъртвия, притисна чело в леденостудения паваж.
Защо? Защо е това… с главата?
За да не стане заразяване. Нервната система не бива да участва. Тялото трябва да се „изключи”. Тя му беше обяснявала. Той тогава не разбра. Сега започна да му се прояснява.
Стъпките зачестиха, а гласовете заглъхнаха. Качват се по стъпалата. Хокан се надигна отново, погледна мъртвото лице с отворената уста. Значи това тяло е щяло да се изправи, да изтупа шумата от себе си, ако не е било… изключено?
Нададе писклив смях, който отекна под свода на моста като цвърчене на птичка. Той така рязко си запуши устата с ръка, че чак го заболя. Само като си представи. Мъртвеца, който се надига от шумата и като в просъница отупва листата от якето си.
Какво да прави с трупа?
Трябваше някак да изчезнат тези около осемдесет килограма мускули, мазнини и кости. Да се смелят. Да се накълцат. Да се заровят. Да се запалят.
В крематориума.
Точно така. Ще занесе тялото там, ще се вмъкне и тайно ще го изгори. Или ще го остави пред вратата като подхвърлено дете с надеждата желанието им да изгарят трупове да е толкова голямо, че да не викнат полицията.
Не. Има само един вариант. Вдясно алеята продължаваше навътре в гората, към болницата. Към водата.
Пъхна кървавия пуловер под якето на трупа, нарами чантата и подпъхна ръце под коленете и гърба му. Залитна и се изправи. Главата на мъртвия наистина увисна назад, зъбите му изтракаха.
Колко далече е водата? Може би на неколкостотин метра. Ами ако се появи някой? Да става каквото ще. И всичко да свърши. Още по-добре.

Но никой не се появи. Целият потен, той запълзя по ствола на плачеща върба, наведена над водата. С въжета бе завързал за краката на мъртвеца два големи камъка от брега.
Завлече тялото възможно по-навътре във водата с другото въже, надянато на гърдите му с примка, и издърпа въжето.
Поседя малко върху ствола на върбата, провесил крака над водата. Гледаше надолу към черното огледало, все по-рядко раздвижвано от изплуващи мехурчета.
Беше го направил.
Въпреки студа вади пот се стичаха и пареха очите му, цялото тяло го болеше от усилието, но го беше направил. Тук, под краката му лежеше мъртвото тяло, скрито от света. То не съществуваше. Мехурчетата спряха да изплуват и вече нямаше нищо… нищо, което да издава, че долу има труп.
Във водната повърхност се оглеждаха звезди."


Изображение

И малко отзиви за книгата:

* ‘If you read only one gore-filled, vampire love story complete with rich, dark humour and strong cinematic possibilities this year, make sure it’s Let the Right One In.’ Age
* ‘One of the creepiest and most imaginative horror stories of the decade…from the mind of a dangerously imaginative man.’ Herald Sun
* ‘Brilliant and unexpected.’ Australian
* ‘Immensely readable and highly disturbing…grim levels of gore and violence are tempered by an unexpected tenderness.’ Daily Express
* ‘Reminiscent of Stephen King at his best.’ Independent
* ‘Surprisingly subtle and moving for such a disturbing tale.’ Daily Mail
* ‘Lindqvist’s dark fable would be gratuitously violent if it weren’t so intelligently written.’ Guardian
* ‘A genuinely remarkable book.’ SFX
* ‘Don’t miss it.’ The Times


*

Не знам дали филмът "Let the Right One In" ви е харесал, но мога да ви уверя, че романът го превъзхожда във всяко едно отношение. Йон Линдквист е забележителен разказвач и думите му са като истински вампири - захапят ли ви веднъж, няма пускане :smile:

Търсете книгата в края на март или началото на април по всички книжарници!

ИзображениеИзображение
Изображение

Потребителски аватар
Silentium
Ka-mai
Ka-mai
Мнения: 214
Регистриран: чет май 29, 2008 4:21 pm
Местоположение: Deep in the Dark, Where No Light Reaches
Контакти:

Re: "Пусни ме вътре" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от Silentium » ср мар 03, 2010 4:26 am

С огромен интерес я чакам :)
Лентата, макар и не за всеки, беше уникална от към атмосфера и усещане... А щом книгата я превъзхожда... Какво повече да иска човек :)
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от deadface » пон мар 08, 2010 10:56 am

Йон Айвиде Линдквист (р. 1968 г.) е израснал в Стокхолм с мечтата да се прочуе с нещо ужасяващо и фантастично. Първо става илюзионист и дори заема второ място в скандинавския шампионат за фокуси с карти. След това започва да се изявява като комик и сценарист, пишещ за театъра и телевизията. Книгата му "Покани ме да вляза" жъне световен успех, а филмът по нея, чийто сценарий е също на Линдквист, шества триумфално по световните екрани и е носител на множество отличия, в това число на голямата награда на фестивала в Трибека (2008), наградата „Златен Мелиес” на Фестивала на европейските фантастични филми за най-добър европейски игрален филм (2008) и четири награди на Шведския филмов институт. Поради огромния международен успех на филма и книгата, вече преведена на много езици, веднага са били откупени правата за римейк на английски език.

"Покани ме да вляза"

Оскар и Ели. И двамата жертви, всеки по свой начин. Може би затова стават най-добри приятели. И сега всеки разчита на другия за своето спасение. Оскар е плахо и затворено дванайсетгодишно момче, което живее с майка си в мрачен жилищен комплекс в покрайнините на Стокхолм. Той мечтае да срещне отсъстващия си баща, ежедневно е преследван, тормозен и унижаван от съучениците си, подмокря леглото, когато го е страх. Ели е момичето, което се премества да живее в съседство. Тя не ходи на училище и никога не излиза на улицата денем. Тя е двестагодишен вампир, затворен завинаги в тялото на дете и обречен да се храни само със свежа кръв. Но тя променя изцяло малкия свят на Оскар, докато големият остава все така сив и враждебен.
Митът, че вампирът не може да влезе при човек, ако не бъде поканен, е превърнат от автора в леко зловещ, но чудесен символ на близостта и доверието.


- Линдквист изцяло пренаписа вампирския роман.
в. "Дейли експрес"
- Ужасяваща свръхестествена история, която е същевременно затрогващ разказ за приятелството и спасението. Мрачното иносказание на Линдквист би се приело като самоцелно насилие, ако не беше написано толкова интелигентно и не разтърсваше с посланието си.
в. "Таймс"
- Силата на Линдквист като писател е в начина, по който владее времето и пространството. Монотонната сивота в живота на Оскар придобива други измерения на фона на кървавите вакханалии и затвърждава Скандинавия като култова територия, където баналната нормалност е най-ужасяващ кошмар.
в. "Гардиан"
- Напомня за Стивън Кинг, но от най-добрия му период. Молете се сънищата ви да не бъдат споходени от прочетеното, затова ви препоръчваме да четете на слънчева светлина.
сп. "Тайм Аут"
Изображение

Потребителски аватар
inkvisitor
Childe
Childe
Мнения: 50
Регистриран: вт авг 04, 2009 1:46 pm
Местоположение: Варна

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от inkvisitor » ср мар 10, 2010 10:32 am

Филма е много добър. Определено ще си взема и книгата, когато излезе на нашия пазар.
http://www.younggalleryphoto.com/photog ... rouse.html

Дойде на тротоара птичка,
не знаеше, че я видях.
Прехапа червея нещастен
и глътна го с един замах.
/Емили Дикинсън/

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от deadface » ср мар 17, 2010 2:45 pm

Излиза на 20 март!
Изображение

Потребителски аватар
Silentium
Ka-mai
Ka-mai
Мнения: 214
Регистриран: чет май 29, 2008 4:21 pm
Местоположение: Deep in the Dark, Where No Light Reaches
Контакти:

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от Silentium » ср мар 17, 2010 4:18 pm

Чудесно. Ще се вмести в следващата партида от книги, които съм си набелязал за началото на април :)
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдк

Мнение от deadface » нед мар 21, 2010 7:44 pm

Йон Айвиде Линдквист (роден през 1968 в Блекбърг, Швеция) е шведски автор на романи и разкази.
Линдквист е израснал в Блекбърг (предградие на Стокхолм). Дебютният му роман "Låt den rätte komma in" ("Покани ме да вляза") – вампирска история на ужаса, публикувана през 2004 - постига огромен успех в Швеция, а после и в други държави. През 2005 излиза втората му книга - "Hanteringen av odöda" ("Да се погрижим за немъртвите"), - в която се разказва за зомбита или "възкръснали мъртъвци" в района на Стокхолм. През 2006 той издава третата си книга - "Pappersväggar" ("Хартиени стени") – сборник с разкази на ужаса. През 2007 разказът му "Tindalos" е отпечатан на части в шведския вестник "Dagens Nyheter" и е качен като безплатна аудиокнига на уебсайта на вестника, като в ролята на четец е самият автор.
Творбите на Линдквист са публикувани от шведското издателство "Ордфронт" и са преведени на много езици, сред които английски, немски, италиански, норвежки, датски, полски, холандски и руски.
Преди да стане професионален писател, Линдквист работи в продължение на дванадесет години като илюзионист и комик. Като тийнейджър обича да забавлява с фокуси туристите, които минават по улица "Västerlånggatan" в Стокхолм.
Освен писател, Линдквист е и сценарист. Автор е на сценариите на драматичния сериал "Kommissionen" на шведската телевизия "Sveriges", на голяма част от сериите на телевизионния сериал "Reuter & Skoog", както и на игралния филм "Let the Right One In" по едноименния му роман.
Продуцентската компания "Tre Vänner" е откупила правата на втория му роман - "Hanteringen av odöda" - и възнамерява да го екранизира.
Линдквист е голям фен на английския певец и текстописец Стивън Мориси и в интервютата си твърди, че шведското заглавие на дебютния му роман произлиза от неговата песен "Let the Right One Slip In" ("Покани да влезе който трябва"). Нещо повече - когато разбира, че "Покани ме да вляза" ще бъде преведен на английски, първата мисъл на Линдквист е колко се радва, че Мориси ще може да прочете книгата, кръстена на негова песен.

Интервю на Линдквист за популярния сайт aintitcool.com :

Северняка: Ще им кажеш ли как се роди книгата, каква е нейната история?

ЙАЛ: Да. Написах тази книга преди седем години и тя беше отхвърлена от ужасно много шведски издателства, но накрая беше публикувана от "Ордфронт" и... Имаш предвид как се роди историята или как се появи книгата? Историята? Добре, това беше първият ми роман, който пожъна съвсем неочаквано невероятен успех в Швеция, а аз започнах да го пиша, понеже исках да опиша мястото, на което съм израснал – Блекбърг, едно от предградията на Стокхолм, - както правех преди, когато бях комик; тогава разказвах често за Блекбърг или по-скоро за един измислен Блекбърг със съперничещи си банди и за живота в него по онова време. А после, когато започнах да пиша първия си роман, се върнах към града и създадох един Блекбърг, в който е напълно възможно да живее вампир. Описах го като място, на което един 12-годишен вампир би могъл да съществува, при това подходих съвсем сериозно към темата, като загърбих каквито и да било... романтични представи за вампирите или неща, които съм срещал преди за тях. Вместо това се съсредоточих върху въпроса: Ако едно дете остане завинаги на 12-годишна възраст и трябва да се скита насам-натам, да убива други хора и да пие кръвта им, за да продължи да съществува – как би изглеждало битието на подобно дете? Ако се оставят настрани всякакви романтични клишета. И тогава, докато пишех книгата, ми хрумна, че това ще бъде едно абсолютно ужасно битие. Едно окаяно, гадно и самотно съществуване. Така се роди Ели.

Северняка: Очевидно е, че си чел и анализирал вампирска литература, че си проучвал съществуващите митове. Покрай написването на книгата ли го направи или е нещо, което си правил и преди?

ЙАЛ: Аз съм стар почитател на хоръра. Бил съм на Фестивала на фантастичните филми и на нещо, наречено Фестивал на ужаса в Лондон... Всеки от зрителите там знае повече от мен за този жанр, въпреки че аз си вадя хляба с него. Но да, чел съм вампирски романи и съм гледал вампирски филми преди да напиша книгата. Само че... когато става дума за хорър, вампирският жанр ми е най-безинтересен, има други, по-стойностни филми. Не чета такива книги и не гледам такива филми... Все още гледам ужаси, това е сигурно. Но ми се струва малко... досадно, че когато вляза в някоя книжарница и отида в секцията за ужаси, едва ли не половината книги са за вампири.

Северняка: Така е.

ЙАЛ: И... Сигурен съм, че сред тях има хубави книги, но просто не мога... нямам сили... да ги търся

Северняка: Повечето са еднакви.

ЙАЛ: Да, има разни поредици... Не. Просто нямам сили.

Северняка: Това ли беше една от причините да започнеш да пишеш хорър? Преминал си от комедията към ужаса, защото си фен на хоръра?

ЙАЛ: Да, би могло да се каже. Опитах се да пиша в други жанрове, както и да пиша по-традиционна литература, но това доведе до сериозна борба с езика и реших да действам като... добре, "Как би писал един ИСТИНСКИ писател? Хмм... вероятно така..." и започнах да конструирам дълги и тежки изречения, а стилът ми беше много обмислен, но много лош. Получи се, едва когато реших да пробвам да напиша хорър – жанр, който наистина познавам и обичам... Трябваха ми доста години, за да стигна до това решение. На колко бях тогава? На 32 или там някъде. Когато най-накрая реших да напиша нещо в този жанр, писането за пръв път ми потръгна и си казах: "Мили боже – това е ЛЕСНО! Мога да го направя. Знам какво ще се случи във всеки следващ момент. Просто трябва да напиша историята по най-добрия възможен начин. Няма да се тревожа за езика или за това, че пиша литература. Просто ще се потопя в една колкото се може по-вълнуваща и сърцераздирателна история, и ще го направя по най-добрия начин, на който съм способен."

Северняка: Човек остава с впечатлението, че в "Покани ме да вляза" има много неща от собственото ти детство. Така ли е?

ЙАЛ: Да, отчасти. Това, което казвам в края на книгата – че историята в нея е истинска, но се е случила по малко по-различен начин, е съвсем вярно. Животът ми приличаше доста на живота на Оскар. И вероятно съм копнеел за същото избавление като него, затова за мен беше много важно да ми позволят да напиша сценария на филма. Можеше да съсипя историята, да не успея да напиша сценарий, но вината щеше да е само моя и нямаше да се сърдя, че някой друг ми е провалил историята. От всички книги, които съм написал, тази ми е особено близка.

Северняка: Преди две-три години чух слух, че ако някой прелисти училищния годишник на Блекбърг от началото на 80-те, ще открие доста от героите в книгата, при това със същите имена.

ЙАЛ: Да, вярно е. Променил съм само фамилиите.

Северняка: Книгата е много детайлна за разлика от филма, който е много, много икономичен. Казвам го в добрия смисъл.

ЙАЛ: Така е.

Северняка: Повечето описани в нея места още ли съществуват?

ЙАЛ: Да, да. О, да. Има и такива като китайския ресторант, в който висят онези пияници, който вече не е китайски ресторант, а се казва "Пържено и грил", но в него кибичат същите алконавти. Изглеждат по същия начин и са същите хора. Посетих го преди няколко години и тогава там беше Морган, беше Лаке, беше (смее се)... Наистина. Другите места... Не, Блекбърг не е толкова променен; построили са няколко апартамента тук-там, но центърът изглежда по същия начин; мястото, на което израснах и на което живее Оскар, още изглежда така; училището... да, и то не е променено особено.

Северняка: Смяташ ли, че е когато пишеш хорър е важно в историята да има и драма?

ЙАЛ: О, да, по дяволите. В противен случай си прецакан. Какво имам предвид? Просто... Мисля, че това е най-важното нещо, защото един хорър престава да е хорър, не е достатъчно хорър или изобщо не е хорър, когато не ми пука за хората, на които се случват разни гадни неща. Какво искам да кажа? Имаш едно малко семейство и се появява една генетично мутирала гризли, която е открила "каца с мед" в гората, става наистина опасна и убива момчето и майката, само бащата оцелява. Ако те не са ми достатъчно симпатични, ако начинът, по който разговарят помежду си, не е успял да ме убеди, че наистина държат един на друг или просто се мотаят наоколо, опитвайки се да изглеждат добре като актьори във филм – защо, по дяволите, да ми пука какво ще им стори онази мечка? Мисълта ми е, че... в един филм можеш да вземеш герой, за когото не даваш пет пари, да го разфасоваш бавно с моторен трион и просто (да го захвърлиш)... "О, да..." Но ако някой, за когото наистина те е грижа, стъпи върху пирон... Това е най-важното и мисля, че заради него толкова много хоръри не са успешни. Защото в действителност не ми пука за онези хора. Онзи тип с рязаната тениска, той е героят. Той е онзи, който ще ги спаси от хижата насред гората и от убиеца-психопат, който е откраднал всички градински инструменти с намерението да ги използва. И аз знам, че той е героят, но той е толкова отблъскващ и самовлюбен, че си мисля: "Удари го пръв с търнокопа. Нека да е пръв, за да не се налага да го гледам повече". Ако случаят е такъв, значи авторът не се е справил успешно.

Северняка: Искам да те попитам... В момента Мат Рийвс снима американска версия на "Покани ме да вляза". Какво мислиш за нея и изобщо за римейковете на Холивуд? Особено когато става въпрос за такава лична история като твоята.

ЙАЛ: Трудно ми е да... Филмът на Томас е перфектен, наистина, и не мога да си представя как би могъл да се направи по-добър филм. НО, трябва да призная, че бях много щастлив, когато разбрах, че Мат Рийвс ще се заеме с холивудската продукция; помислих си, че е страхотно, че ще бъде той. Нямам нищо общо с избора му, но преди година гледах "Чудовищно" и реших, че е много добър. Или, ако трябва да съм по-точен, помислих си, че това е една преексплоатирана тема, реализирана по един напълно нов, страхотен начин. Именно затова ми хареса. Освен това Мат ми написа имейл колко много харесва оригиналната история, как се отъждествява с нея, как възнамерява да й отдаде дължимото и как няма търпение да започне снимките, защото това не е просто някаква си задача, която са му тръснали. "Ще заснемеш този филм, Мат! И по-чевръсто!" Той наистина иска да направи филма. А това според мен е едно страхотно начало.

Северняка: Значи е прочел книгата и всичко оставало?

ЙАЛ: Прочел е книгата и тя много му е харесала, а аз на свой ред съм много доволен, защото чух, че се е заел собственоръчно да напише сценария. Това ще бъде една съвсем нова адаптация.

Северняка: Чудесно.

ЙАЛ: Той ще направи нов филм по книгата, а не римейк на шведския филм. И това според мен е най-вълнуващото в случая.

Северняка: Въпреки това продължавам да се сещам за първата си мисъл – че в книгата има толкова много неща, които липсват във филма. Например завръщането на Хокан.

ЙАЛ: Завръщането на Хокан, Виргиния, която пие собствената си кръв... Виргиния е пример за пълна вампирска трансформация и това, до което тя води... Има толкова много други неща, които могат да се вземат от книгата и да се направи един съвсем различен филм; може да се направи един много по-брутален филм на ужаса. И аз нямам нищо против, стига той бъде направен правдиво, с отдаденост и с таланта, който наистина смятам, че Мат Рийвс притежава. Затова си мисля, че от този филм може да излезе нещо; той ще бъде съвсем различен и определено ще ми бъде интересно да го видя.

Северняка: Наистина се радвам да чуя, че мислиш така, защото хората са доста скептични, ако се съди по коментарите в новинарския раздел на "Не е ли страхотно".

ЙАЛ: Да, но такова е отношението им и към всички други римейкове, нали?

Северняка: Да, освен това не са чели книгата и не знаят колко е брутална на моменти.

ЙАЛ: Да, ако е отявлен римейк, не съм сигурен, че ще бъда особено доволен, не и ако просто изплагиатстват и изкопират шведския филм. Ако случаят е такъв, не мисля, че ще бъда настроен толкова позитивно. Но сега историята ще бъде пресъздадена наново, така, както той вижда нещата, затова мисля... Мисля, че е вълнуващо.

Северняка: Добре, ти си написал книга за вампири, написал си и книга за з... оживели мъртъвци (романа "Да се погрижим за немъртвите"). Не съм сигурен дали можем да използваме думата със "з".

ЙАЛ: "Възкръснали мъртъвци" – така ги наричат вече.

Северняка: Точно така, възкръснали мъртъвци.

ЙАЛ: Проклет да съм, ако знам как се наричат в английския превод. Възкръснали мъртъвци?

Северняка: Има ли други поджанрове на хоръра, които би искал да...

ЙАЛ: Не, определено не. Това е, това са двете централни теми. Може би нещо за върколаци, но наистина... Имам идея за върколак, но не е нищо особено – Сега Ан наостри уши! (смее се). Не, няма да има върколак. Това беше прекалено... един филмов сценарист дори ми писа, само за да провери дали "Скоро няма да пишеш нещо за върколаци, нали?" "Не, няма." "А, добре. Защото в момента правя точно това, така че... Благодаря." (смее се). Не, но... в последния ми роман има духове. Само че това са доста странни духове, нямат нищо общо с традиционните призраци. Чел ли си я? "MÄNNISKOHAMN"? (английското заглавие още не е уточнено).

Северняка: Не, публикувана ли е вече?

ЙАЛ: Да, излезе през май (тази година). Има два призрака на тийнейджъри, които карат мотопед и през цялото време цитират "Семейство Смит". Така че не са традиционни духове. Вместо да дрънчат с вериги, цитират "Семейство Смит". Писал съм и за тролове. Но в следващите ми книги няма да има такива неща, изобщо няма да има чудовища. Нищо от широкоразпространените филми и книги на ужаса.

Северняка: Значи ще бъдат по-скоро драматични или хумористични?

ЙАЛ: Не, следващата ми книга е по-скоро... В нея няма нищо свръхестествено, но ще бъде доста... - освен ако не смяташ, че способността на едно бебе да пее съвършено правилно е свръхестествена... - ще бъде доста странна. Не ми остава да пиша за много неща. Мумии? О, по дяволите, не. Май не ми остава нищо друго.

Северняка: Първата мисъл, която ми хрумна навремето, беше, че не знаеш нищо за Хокан. Може да е бил с Ели от съвсем малък.

ЙАЛ: ... И това е почти загатнато във филма. Той свършва по такъв начин, че зрителите остава с впечатлението, че Оскар се превръща в нов Хокан.

Северняка: Да. Такъв ли е замисъла?

ЙАЛ: Мисля, че Томас нарочно остави финала отворен. Но знам, че много хора са стигнали до извода, че Ели се е сдобила с нов помощник, който ще я последва. Това НЕ е моята версия. Написал съм кратък епилог на епилога, който показва моята версия на финала и който ще бъде публикуван след няколко години. Става дума за 5-6 страници. Дотогава ще господства версията на Томас. Тя е един много добър финал на филма. Перфектна е. Но се различава от моята. В книгата е загатнато, че Ели взима Хокан от канавката, когато вече е голям и покварен.

Северняка: Въпреки това някои неща в книгата ме навеждат на мисълта, че не знаеш със сигурност дали Ели е такава, каквато твърди, че е; че може би... Може би използва Оскар, а може би не. И ти не знаеш със сигурност.

ЙАЛ: Не. И по-добре. Мисля, че е по-добре, че финалът е отворен. Но в момента има толкова спекулации около книгата... Харесва ми отворения край на романа. Но въпреки това ми се иска да му дам един много по-щастлив завършек.

Северняка: Може би в следващия сборник с разкази? (последният му сборник с разкази, "Pappersväggar", включва кратък епилог на романа "Hanteringen av odöda")

ЙАЛ: Да, точно така. Така ще направя.

Северняка: Част от героите във филма... Почти всичко – местата, героите, обстановката – сякаш са взети направо от книгата. Но майката на Оскар и Хокан са малко по-различни. Това умишлено ли е или се дължи на съкращаването на историята?

ЙАЛ: Ами... Томас виждаше по различен начин майката на Оскар, затова я направи такава. Освен това... има една много хубава сцена с нея и Оскар – когато той иска да му разкаже приказка, но тя не знае никакви приказки и започва да пее, после моментът отминава и той се отдръпва от нея, - майката наистина е чудесна. Но сцената беше изрязана. Все пак те са второстепенни герои. Хокан е един от централните персонажи в романа, но ролята му във филма е значително по-малка. Това се е получило така, защото вниманието е съсредоточено върху Оскар и Ели, и сцените с тях са точно толкова дълги, колкото е необходимо. За целта са изрязани сцени, свързани с живота и съдбата на по-маловажните герои. Това е голямата разлика с книгата, в която е разказано всичко за Лаке, всичко за Хокан и... Наистина е добре всеки да прочете книгата, особено ако филмът му е харесал.

Северняка: Напълно съм съгласен. Даже изпратих няколко бройки на приятели в Щатите. Другото, което наистина ми харесва, е, че дори тези двама герои да са малко по-различни, всичко останало (във филма) е уловило атмосферата на книгата и е напълно възможно понякога Оскар наистина да възприема по този начин майка си – малко по-стресирана, а Хокан малко по-страшен, така че в крайна сметка няма нещо, което да е в противоречие (с книгата).

ЙАЛ: И аз смятам така. Освен това за повечето сцени, които са променени или добавени, са виновни промените, които сам съм направил в сценария, въпреки че има две-три неща, които са дело на Томас и изобщо не фигурират вътре. Например онзи момент с Виргиния и окървавената топка памук. Това беше начин да... Обмисляхме продължително дали да направим сцената, в която тя пие от собствената си кръв, но Томас се отказа от нея и вместо това направихме тази. Мисля, че в книгата можеше да бъде по същия начин. Сцената е добра. Можех да я опиша точно така. Защото (в книгата) има един момент, в който тя се порязва с една скарида или нещо от сорта и започва да пие кръв от пръста си.

Северняка: Обаче заглавието подхожда повече на книгата, отколкото на филма, защото в книгата ги има всички онези второстепенни истории за Томи и майка му, и всичко опира до това кого ще поканиш – когото трябва или когото не трябва.

ЙАЛ: Да, така е. В нея се говори доста за минаването през погрешни врати и ходенето на погрешни места. Тя е за пресичането на прагове. Но това го има и във филма благодарение на сцената, която убедих Томас да включи; той ми напомни, че не я иска във филма, но аз му казах, че ТРЯБВА да бъде включена, просто ТРЯБВА. Говоря за сцената, в която Ели влиза, без да е поканена и започва да кърви. Томас каза, че не вижда как би могъл да направи добре тази сцена. Но аз му казах – ще се наложи да измислиш как. (смее се) Защото трябваше да я има във филма, а след това той беше много горд от начина, по който я направи.

Северняка: Да, това е едно от нещата, за които бях сигурен, че също ще стане дума.

ЙАЛ: Мисля, че се получи, когато той реши да използва онези кадри в страшно близък план, това беше ключово. Ухото, линията на косата и... стана. Той не можеше да си представи как Ели просто стои там и започва да (се преструва, че тече кръв навсякъде)... не го искаше. Но щом си го представи, разбра как да го направи.

Северняка: Да, наистина. Той е много...

ЙАЛ: Умен е.

Северняка: Абсолютно. Ще продължиш ли да пишеш само за Швеция или ще станеш международен писател?

ЙАЛ: Какво говориш, Ан? Не, очевидно е, че ще пиша за Швеция. Би било глупаво да постъпя другояче. "Покани ме да вляза" е толкова трудна, толкова шведска книга. Пълна е с подробности за Швеция, Швеция през осемдесетте, и въпреки това се радва на огромен успех в Австралия. Не можеш да си правиш такива планове. Ще се получи зле. В следващата книга, която пиша, съм отделил важно място на "ALLSÅNG PÅ SKANSEN" (музикалното събитие на Швеция), а би било много глупаво да го описвам от международна гледна точка. Андерс Лундин (водещ на "ALLSÅNG"), да... Но да се надяваш, че всичко ще бъде наред и да пишеш... Имам предвид, че съм силно обвързан с Швеция и шведското (битие) и трябва да използвам това за основа на всичко, което пиша. Просто трябва да продължа да го правя. Ако се опитам да пиша нещо друго и започна да си мисля: "Не, това не е подходящо за Холандия. Не трябва да казвам нищо лошо за лалетата. Ще кажа, че лалетата са хубави."... Не става така, просто не се получава.

Северняка: А ако пишеш от позицията на собствения си опит може да се получи?

ЙАЛ: Надявам се, стига да се опитам да го изразя колкото се може по-внимателно и правдиво от гледна точка на собствените си възприятия и това, което чувствам... Започнах от "Ето ги образите и ще намеря пътя си до тях по един или друг начин; не знам как тези образи ще станат част от историята, но знам, че трябва да станат. Просто трябва да променя това или онова и да направя така, че по някакъв начин да стигнем до момента, в който ще получим този образ." Исках да има момче, Томи, което да е затворено в себе си... това беше една от основните сцени – да бъде заключено в непрогледно тъмна стая заедно с онова, от което се страхува най-много. Това е нещо като... основна хорър сцена. Когато Томи е заключен заедно с Хокан в бомбоубежището... Нещо от сорта на: Мога ли да го направя, мога ли да подходя достатъчно сериозно, мога ли да направя тази сцена наистина гадна? После трябваше да измисля цял куп нишки, които довеждат до заключването му вътре заедно с Хокан, за да успея да напиша сцената, чието написване се оказа много забавно. Онази (другата) сцена на изнасилване беше ужасно мъчна за написване, но сцената с Томи и Хокан беше истинско забавление. Само трябваше да й намеря приложение... стана 6-7 страници дълга и беше страшно мрачна. Да опишеш нещо, без да използваш визуални възприятия, само мисли. Това беше забавно.

Северняка: Какъв е следващият ти проект?

ЙАЛ: Следващият ми проект е филм по "Да се погрижим за немъртвите", после ще видим дали с Томас можем да направим друг филм по онази книга (сочи "MÄNNISKOHAMN"), но може би ще изчакаме да видим как ще се развият нещата. Освен това в момента пиша петия си роман, озаглавен "LILLA STJÄRNA" (английското заглавие още не е уточнено).

Северняка: Онзи за бебето, което може да пее?

ЙАЛ: Онзи за бебето, което може да пее. За беззащитни тийнейджъри с електрически инструменти. (смее се)

Северняка: Много ти благодаря.

© Превод – Иван Атанасов, 2010 г.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от deadface » пет мар 26, 2010 1:02 pm

Изображение
http://www.pe-bg.com/?cid=3&pid=37118&cat=2" onclick="window.open(this.href);return false;
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от deadface » пон мар 29, 2010 12:42 pm

Книгата вече е по книжарниците :smile: Това е една зловеща и същевременно красива история за приятелството и самотата, за детството и порастването, за живота и смъртта, за жестокостта и човешките взаимоотношения, за тежестта на безсмъртието. Книга, която ще помните дълго, след като прочетете.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от deadface » съб апр 17, 2010 7:17 pm

Понеже на едно друго място прочетох няколко подигравателни коментара по повод на книгата от хора, които не са я чели и нямали намерение да я прочетат, защото била поредната боза а ла "Здрач", пускам още няколко откъса, за да прецените сами дали това е поредния тийнейджърски романс за вампири... или нещо по-различно.

"Блакеберг.
Навява мисъл за кокосови сладки, може би за дрога. „Почтен живот”*. Метростанция, предградие. Друго нищо особено. Сигурно и там живеят хора, както навсякъде другаде. Нали затова е застроено, за да има къде да живеят.
Не, не е разрастващо се по естествен път място. Тук всичко предварително беше планирано. Хората се нанасяха в наличните жилища. Бетонни сгради с цвят на пръст, пръснати сред зеленината.
Когато тази история се случи, Блакеберг съществуваше като квартал от трийсет години. Ще рече човек, че тук е имало първооткривателски дух. Мейфлауър; непознати земи. Да. Необитаваните сгради, очакващи своите хора.
Ето ги и тях!
Прииждат по моста Транебергсбрун, в очите им - слънчева светлина и надежди за бъдещето. Годината е 1952. Майки носят мъниците си на ръце или ги тикат в колички, водят ги за ръка. Бащи, които не мъкнат кирки и мотики, а кухненски уреди и функционални мебели. Най-вероятно пеят нещо. Интернационала може би. Или пък „Вижте, вървим към Йерусалим” - според нагласата.
Голям е. Нов е. Модерен.
Само дето далеч не беше така.
Пристигнаха с метрото. Или с коли, с наети камиони. Един по един. Разпръснаха се из готовите апартаменти, донесоха си вещите. Разпределиха ги по стандартните шкафчета и рафтове, строиха мебелите си по линолеума. Накупиха нови неща, за да запълнят празнотите.
Щом всичко беше готово, вдигнаха очи и огледаха земите си. Излязоха навън и откриха, че всичко вече беше разпределено. Оставаше само да се нагодят към наличното.
Имаше център. Имаше изобилие от детски площадки. Имаше обширни зелени площи около сградите. Имаше много алеи без коли.
Добро място. Казваха си го на кухненската маса някой и друг месец след настаняването.
„Дошли сме на добро място.”
Липсваше само едно. Минало. Децата в училище не учеха историята на Блакеберг, понеже такава нямаше. Тоест не. Имаше нещо за някаква воденица. Някакъв крал на снуса, тютюна за дъвчене. Странни стари постройки при езерото. Това обаче е било отдавна, без връзка с настоящето.
Там, където сега се издигат триетажните блокове, преди е имало само гора.
Хората заживяха без магията на миналото; нямаха дори църква. Население от десет хиляди жители без църква.
Това говори много за съвременния характер и рационалността на мястото. Това показва колко освободени бяха хората от бедствията и ужасите на историята.
Това донякъде обяснява колко бяха неподготвени.

* Ett anständigt liv, документален филм (1979) на Стефан Ярл, шведски режисьор. – Б. р.

Никой не видя кога се нанесоха.
Когато през декември полицията най-накрая издири водача на камиона с покъщнината, той нямаше какво толкова да разкаже. В документацията му пишеше само: „18 окт.: Норшопинг – Блакеберг (Стхлм)”. Спомни си, че били мъж и дъщеря му, сладко момиченце.
- А, между другото. Почти нямаха вещи. Диван, фотьойл, някакво легло. Лесен превоз, така де. И… искаха да е през нощта. Аз, нали, им казах, че така става по-скъпо, с таксата за извънредна работа и тъй нататък. Ама не им беше проблем. Само да пътуваме през нощта. Май това беше най-важно. Станало ли е нещо?
Шофьорът научи каква била работата и кого точно е карал. Оцъкли очи, погледна записаното в пътния лист.
- Дявол да го вземе…
Устата му се изкриви в гримаса, сякаш го обзе отвращение от собствения му почерк.
18 окт.: Норшопинг – Блакеберг (Стхлм)
Тъкмо той ги беше возил. Мъжа и момиченцето.
Нямаше да го разкаже на никого. Никога.

*

Оскар слезе до вратата и погледна навън през стъклото. Точно така, целият клас се беше събрал около полицейската кола. На него също му се искаше да бъде там, но нямаше смисъл. Някой ще го срита с коляно, друг ще му издърпа отзад долните гащета – със или без полицай наблизо.
Но все пак имаше тази отсрочка, междучасието. Излезе на двора и се промъкна към тоалетните откъм задната страна.
Вътре се заслуша, покашля се. Звукът отекна над кабинките. Той набързо извади от гащите си „пикливата топка“, кълбо дунапрен колкото мандарина, изрязано от стар дюшек, с отвор за пишката. Помириса я.
Ами да, леко се беше подмокрил, по дяволите. Изплакна топката на чешмата, изстиска я.
Инконтиненция. Така се наричаше. Беше чел за това в една брошура, свита от аптеката. Нещо, от което страдали най-вече бабичките.
И аз.
Имало лекарства, пишеше в брошурата, но той не възнамеряваше да използва джобните си пари, за да се срами в аптеката. А и на майка си нямаше да каже; толкова щеше да го съжали, че му се гадеше.
Имаше си „пикливата топка“ и тя вършеше работа, докато не стане по-зле.
Стъпки отвън, гласове. Стиснал топката в ръка, той се промъкна в една от кабинките и се заключи, в същия миг външната врата се отвори. Оскар се качи безшумно върху тоалетната чиния и клекна, за да не се виждат краката му, в случай че някой надзърне под вратата. Затаи дъх.
– Прааасчо?
Йони, естествено.
– Прасчо, тук ли си?
И Мике. Двамата най-ужасни. Не, Томас беше по-гаден, само че почти никога не участваше, ако се включваха удари и дращене. Твърде готин е за такива неща. Сигурно сега се мазни на полицая. Откриеха ли „пикливата топка“, тъкмо Томас щеше да се възползва да го унижи и съсипе. Йони и Мике щяха само да го напердашат, и толкова. Така че отчасти беше извадил късмет…
– Прасчо? Знаем, че си тук.
Пробваха вратата. Разтърсиха я. Заудряха я. Оскар обгърна коленете си с ръце и стисна зъби, за да не изкрещи.
Махайте се оттук! Оставете ме на мира! Защо не ме оставите!
После Йони заговори с гальовен глас:
– Мили Прасчо, ако не излезеш сега, ще трябва да те докопаме след училище. Това ли искаш?
Настъпи кратко мълчание. Оскар издиша предпазливо.
Нахвърлиха се на вратата с ритници и удари. Тоалетната затътна и райберът се огъна навътре. По-добре да отвори, да излезе при тях, преди да се вбесят, но просто не можеше.
– Прааасчо?
Беше вдигнал ръка да се докаже, да покаже колко знае. Това беше забранено. За него. Измисляха безброй причини да го изтезават; бил тъп, бил грозен, бил гаден.
Но проблемът всъщност беше, че изобщо съществуваше, и всяко напомняне за съществуванието му беше престъпление.
Сигурно само щяха да го кръстят. Да натикат главата му в тоалетната и да пуснат водата. Каквото и да измислеха, винаги изпитваше такова облекчение, щом всичко приключеше. Защо тогава не можеше просто да вдигне райбера, който така или иначе щеше да изхвръкне всеки момент, и да ги остави да се позабавляват?
Взираше се в райбера, който се огъваше в ключалката и скърцаше, във вратата, която се отвори и изтрещя в стената на кабинката, видя триумфално ухиленото лице на Мике Сисков, и знаеше.
Защото играта не беше такава.
Не беше вдигнал райбера, а те не се бяха покатерили по стената на кабинката вътре при него за три секунди, защото правилата на играта не бяха такива.
За тях беше опиянението на ловците, за него – страхът на жертвата. Щом го хванеха, играта свършваше, а изпълнението на самото наказание се превръщаше просто във формалност. Предадеше ли се по-рано, съществуваше рискът те да насочат енергията си към наказанието вместо към лова. Това би било по-лошо.

*

Вече се стъмваше, когато Оскар прегледа цялата тетрадка за изрезки и изяде всичките десертчета. Както обикновено след толкова много сладко се чувстваше преял и мрачно осъзнаваше вината си.
Майка му щеше да се прибере чак след два часа. Тогава щяха да вечерят. След това щеше да си напише домашните по английски и математика. После може би щеше да чете някоя книга или да погледа телевизия с мама. Нямаше да дават нищо особено тази вечер. След това щяха да пият какао и да хапнат кифлички, да си говорят. Накрая щеше да си легне и да не може да заспи от тревога заради утрешния ден.
Да имаше на кого да се обади. Разбира се, би могъл да потърси Юхан с надеждата и той да няма какво да прави.
Юхан беше от неговия клас и заедно прекарваха доста приятно, имаше ли обаче някое друго занимание, той винаги пренебрегваше Оскар. Юхан му се обаждаше, когато му доскучаеше, не обратното.
В апартамента беше тихо. Нищо не се случваше. Бетонните стени го потискаха. Той седеше на леглото си с ръце на коленете и му тежеше от сладките.
Сякаш щеше да се случи нещо. Сега.
Притаи дъх, ослуша се. Полази го лепкав страх. Нещо се приближаваше. През стените проникваше безцветен газ, който щеше да придобие някакъв вид и да го погълне. Той седеше вцепенен, притаил дъх и заслушан.
Мигът премина. Оскар си пое отново дъх.
Отиде до кухнята, изпи чаша вода и свали най-големия кухненски нож от магнитната лента. Опита острието с нокътя на палеца, както го беше учил татко му. Тъпо. Прокара ножа през точилото няколко пъти и го пробва пак. Отряза от нокътя си микроскопична люспица.
Добре.
Загъна ножа в един вечерен вестник като импровизирана ножница, залепи го с тиксо и го пъхна през колана покрай лявото си бедро. Само дръжката се подаваше. Опита се да върви. Острието му пречеше и го извъртя към слабините си. Неудобно, но ставаше.
Облече си якето в коридора. После си спомни за всичките опаковки от шоколади, пръснати по пода в стаята му. Събра ги и ги завря в джоба на якето, да не би майка му да се прибере преди него. Можеше да остави хартийките под някой камък в гората.
Още веднъж провери да не е оставил някакви улики.
Играта бе започнала. Той беше опасен сериен убиец. Вече беше убил четиринайсет души с острия си нож, без да остави никаква улика. Нито косъм, нито опаковка от десерт. Полицията се боеше от него.
Сега щеше да отиде в гората и да избере следващата си жертва.
Странно, но той вече знаеше как се казва и как изглежда. Йони Форшберг с дългата коса и големите зли очи. Щеше да го накара горещо да моли за живота си, да квичи като прасе, но напразно. Ножът имаше последната дума, а земята щеше да пие кръвта му.
Оскар беше прочел тези думи в някаква книга и му харесваха.
„Земята ще пие кръвта му.”
Повтаряше си ги като мантра, докато заключваше входната врата и на излизане през портала - с лявата ръка върху дръжката на ножа.
Земята ще пие кръвта му. Земята ще пие кръвта му.
Арката, през която си беше дошъл, се намираше в десния край на блока им, но той тръгна наляво, подмина два други и излезе през входа за колите. Напусна вътрешното укрепление. Пресече улица Ибсен и се спусна по наклона. Напусна външното укрепление. Продължи надолу към гората.
Земята ще пие кръвта му.
За втори път този ден Оскар се чувстваше почти щастлив.

*

Ръгаше, ръгаше и ръгаше. След първото намушкване Йони разбра, че този път нямаше да е като досега. Опита да се изскубне, а кръвта шуртеше от дълбоката порезна рана на бузата му, само че Убиеца беше по-бърз. Сряза сухожилията от задната страна на коленете му с няколко мълниеносни движения и Йони падна, загърчи се върху мъха, замоли за милост.
Убиеца обаче не се трогваше. Йони заврещя като… прасе, когато той се нахвърли отгоре му, а земята изпи кръвта му.
На ти заради тоалетната днес. На ти за онзи път, когато ме подмами да играем покер на перкане по челото. Ще ти отрежа устните заради всички гнусотии, които си ми наговорил.
Йони беше протекъл през всички дупки и не можеше нито да каже, нито да направи нещо лошо. Отдавна беше мъртъв. Накрая Оскар прониза втренчените му в нищото очи, прас, прас, изправи се и загледа творението си.
Беше насякъл на парчета изгнилото паднало дърво, което представляваше победения Йони, стволът беше надупчен от намушквания. Около здравото дърво, което беше предишния, изправения Йони, се валяха трески.
Дясната му ръка кървеше, с нея държеше ножа. Малка драскотина близо до китката, сигурно острието се е приплъзнало при някой удар. Ножът не беше много подходящ за целта. Облиза си ръката, все едно пиеше кръвта на Йони.
Избърса остатъците от кръв с канията от вестник, прибра ножа и се запъти към къщи.
Гората, която от години го беше плашила и му приличаше на вражеско свърталище, сега беше негов дом и убежище. Дърветата се отдръпваха почтително, когато минаваше. Не изпитваше и капка страх, макар да беше станало доста тъмно. Не изпитваше никакво безпокойство за утрешния ден, с каквото и да го изненадаше. Тази нощ ще спи спокойно.
Когато се върна в двора, седна на бордюра на пясъчника, за да се поуспокои, преди да се прибере. Утре ще си набави по-хубав нож, нож с предпазна дръжка, как се казваше… гард, за да не се пореже. Защото смяташе да напада пак.
Хубава игра беше."
Изображение

Потребителски аватар
Ally
Breaker
Breaker
Мнения: 256
Регистриран: нед дек 13, 2009 3:22 pm
Местоположение: Fantasy road

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от Ally » чет апр 22, 2010 12:53 am

Принципно преди седмица я свърших, но някак си все не мога да се наканя да пиша...
Най-напред като коментар към споменатото в горния пост - наистина да се сравнява тази книга с лигавщини като 'Здрач' е безумие!
Самата история ми носи подобно усещане на 'Интервю с вампир'... Стилът на автора е много приятен, съвсем ежедневен и не те затормозява по никакъв начин. Героите са обикновени хорица, а децата са доста ярки образи - подобно на Кинг. Читателят може да погледне както през очите на вампира, така и през тези на страхуващите се от него - нещо, което винаги ми е било ценно. И някак си нямаше отрицателни образи, които да не ми се струваха човешки и да не ги разбирах донякъде.
Оскар е много готино хлапе, много ми е Кинг-ски - типичният аутсайдер :smile: И чете 'Подпалвачката' :tooth:
Това, което лично на мен не ми допадна, всъщност са именно силните хорър елементи на места... Хокан ми беше малко прекален във втората половина на книгата... Просто... самият образ става прекалено нереалистичен и гнусен...

Абе като цяло е готина книга :smile: До след средата четях супер надъхано и бързо, ама към края някак си ми се уби устремът (заради преувеличения хорър).
I'm so happy 'cause today I found my friends
They're in my head


Изображение

Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от deadface » съб апр 24, 2010 4:22 am

На мен пък не ми напомня по нищо на "Интервю с вампир", по-скоро ми прилича на роман на Кинг. Това е най-бруталната книга за вампири от "Сейлъмс лот" насам, като хорър моментите са Изображение
Впрочем, филмът (Let the Right One In) е много бледа версия на романа, защото Линдквист има страхотен стил, който много трудно може да бъде пресъздаден на лента.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от deadface » вт апр 27, 2010 1:10 am

Нещо любопитно за тези, които вече са прочели, в момента четат или смятат да прочетат "Покани ме да вляза". Две от любимите книги на един от главните герои, Оскар, са "Плъховете" и "Мъглата" на Джеймс Хърбърт. Очевидно Линдквист е фен на британския писател.
И да, момчето чете "Подпалвачката" на Кинг по време на събитията, описани в романа. :smile:
Изображение

Потребителски аватар
shewolf
Dan-Tete
Dan-Tete
Мнения: 756
Регистриран: ср май 14, 2008 10:23 am

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от shewolf » чет май 06, 2010 10:54 am

Прочетох книгата с голям интерес. Наистина много добро четиво и нещо различно от общоприетото във "вампирската" литература. На места беше доволна брутална, а като цяло имаше доста въздействаща и мрачна атмосфера. За разлика от филма, книгата ме грабна от първата страница. Много силна и впечетляваща, препоръчвам я с две ръце :)
Spoiler
Show
Един от любимите ми моменти е, когато Виргиния пие от собствената си кръв и нападението на котките срещу нея :devil: ( може би инспирирано от "Сомнамбули"
Вeware what stalks You in the night
Вeware the Shewolf and her bite

http://www.plovdivmetalforum.net/smf/index.php


“The greatness of a nation and its moral progress can be judged by the way its animals are treated” Gandhi

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от deadface » съб сеп 04, 2010 3:36 pm

Изображение
"Let the Right One in" by John Ajvide Lindqvist
www.amazon.com

Oskar and Eli. In very different ways, they were both victims. Which is why, against the odds, they became friends. And how they came to depend on one another, for life itself. Oskar is a 12 year old boy living with his mother on a dreary housing estate at the city's edge. He dreams about his absentee father, gets bullied at school, and wets himself when he's frightened. Eli is the young girl who moves in next door. She doesn't go to school and never leaves the flat by day. She is a 200 year old vampire, forever frozen in childhood, and condemned to live on a diet of fresh blood. John Ajvide Lindqvist's novel, a huge bestseller in his native Sweden, is a unique and brilliant fusion of social novel and vampire legend; and a deeply moving fable about rejection, friendship and loyalty.

Изображение
"Handling the Undead" by John Ajvide Lindqvist
www.amazon.com

Something very peculiar is happening in Stockholm. There's a heatwave on and people cannot turn their lights out or switch their appliances off. Then the terrible news breaks. In the city morgue, the dead are waking up...What do they want? What everybody wants: to come home. "Handling the Undead" is a story about our greatest fear and about a love that defies death. Following his success with "Let the Right One In", this novel too has been a bestseller in his native Sweden.

Swedish horror author Lindqvist moves from vampires (Let the Right One In) to zombies in this gripping, subtle tale. Stockholm is overtaken by the undead after a period of strange weather, and the uprising has surprising consequences for several people, including David, a comedian whose dead wife comes back to life; self-harming psychic teenagers Flora and Elvy; and journalist Gustav Mahler, whose only hope of saving his daughter and himself from grief lies in exhuming his young grandson and hoping the boy will be reanimated. Lindqvist's character-driven narrative is at times slow and confusing, but pop culture references keep the story relevant and interesting. This intelligent look into the psychological side of the undead will entice longtime zombie fans eager for a subversive examination of some of the horror genre's most recognizable monsters.

In his new novel, John Ajvide Lindqvist does for zombies what his previous novel, Let the Right One In, did for vampires.
Across Stockholm the power grid has gone crazy. In the morgue and in cemeteries, the recently deceased are waking up. One grandfather is alight with hope that his grandson will be returned, but one husband is aghast at what his adored wife has become.
A horror novel that transcends its genre by showing what the return of the dead might really mean to those who loved them.


За да свалите книгите, щракнете върху емотикона Изображение

Вече прочетох първите 30-ина страници от "Handling the Undead" и трябва да отбележа, че не отстъпва по нищо на "Покани ме да вляза" :smile:
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдк

Мнение от deadface » съб сеп 11, 2010 2:21 pm

Чудесна новина за всички почитатели на Линдквист - вторият му роман почти със сигурност ще бъде издаден у нас :smile: Ето малък откъс от рецензията, която написах:

Изображение

"Handling the Undead" (Да се погрижим за немъртвите) на Йон Линдквист не е типичен роман на ужаса. Линдквист не си поставя за цел да стресне/уплаши/ужаси читателите, а по-скоро иска да ги накара да се замислят върху теми като смъртта и задгробния живот. Основният въпрос, който книгата повдига, е как ще реагираме, ако починалите ни близки по някакъв чудодеен начин възкръснат и се върнат при нас. Дали ще ги приемем радушно (независимо от променения им външен вид и от факта, че плътта им се разлага) и ще заживеем отново с тях, както прави Малер, или ще ги отхвърлим, както постъпват Ана и Елви, защото зомбитата са само бледи сенки на хората, които някога са били? Дали не е по-добре мъртвите да си останат мъртви? И дали трябва да се страхуваме от смъртта или е по-добре да гледаме на нея като на някакво освобождение? Това са основните въпроси, които вълнуват Линдквист.
Историята е разказана в трето лице, от гледните точки на членовете на три семейства, чиито починали роднини се завръщат от отвъдното. Линдквист разглежда задълбочено реакциите на Давид, Магнус, Малер, Ана, Елви и Флора при срещата им с възкръсналите им близки. Същевременно се показва в ролята на вездесъщ разказвач, като вмъква в историята обобщена информация за реакцията на шведското правителство, на шведското общество и на световните медии към новопоявилите се зомбита. Представляват ли живите мъртъвци заплаха за обществото или то може да извлече някаква полза от тях?
Главните герои в книгата са обрисувани майсторски и са изключително убедителни. Линдквист ни запознава не само с мислите и чувствата им, но и с миналото им, като ни кара да повярваме в тях, да ги приемем за реално съществуващи личности с всичките им предимства и недостатъци. Ние ги опознаваме така добре, както познаваме собствените си близки и приятели, отъждествяваме се с една или друга тяхна черта, страдаме и се радваме заедно с тях.
Както вече споменах, "Да се погрижим за немъртвите" не е типичен роман на ужаса. Ужасяващи сцени не липсват, но акцентът на повествованието пада върху мислите, чувствата и реакциите на главните герои, които са поднесени по изключително психологически начин, както и върху социалните въпроси, които повдига възкръсването на мъртвите и завръщането им в обществото. Отначало романът започва зловещо (необичайното време и поведение на животните и електрическите уреди, главоболието на хората, появата на възкръсналите мъртъвци), но тази зловеща атмосфера постепенно се разсейва и книгата завършва почти оптимистично: повечето главни герои оцеляват, а смъртта е показана като акт на освобождение – нещо, от което не трябва да се страхуваме.
Освен, че не е типичен роман на ужаса, "Да се погрижим за немъртвите" не е и типична книга за зомбита, защото живите мъртъвци в нея не проявяват агресия към хората почти до самия финал, не ги разкъсват и не се хранят с мозъка и плътта им (нещо, което е типично за всички филмови зомбита). С други думи романът е един изцяло нов и оригинален поглед върху жанра.
Изкушавам се да изтъкна още една съществена разлика между "Да се погрижим за немъртвите" и останалите книги за зомбита, които съм чел. Повечето романи за живи мъртъвци представляват една задъхана, несекваща борба за оцеляване. Главните герои са в постоянно движение, бягат от преследващите ги зомбита и се бият с тях, пазят се да не бъдат ухапани, за да не се превърнат на свой ред в зомбита и търсят лек против зомбясването, което обикновено е причинено от някакъв вирус. В "Да се погрижим за немъртвите" няма нищо подобно. Освен, че зомбитата са кротки и не нападат хората почти до самия край на книгата, ухапването им не е заразно, защото са възкресени от някаква свръхестествена сила, а не от непознат/изкуствено създаден вирус. Освен това повествованието се развива бързо само в началото и в края на романа. През повечето време действието е относително бавно, а битки, преследвания и убийства почти няма. Въпреки това историята е достатъчно интересна и вълнуваща, за да задържи вниманието на читателите до самия край. С други думи книгата е подходяща не само за любителите на хорър четива, но и за онези, които обичат по-психологическа литература - литература, която разглежда сериозни въпроси и кара читателите да се замислят над живота, смъртта и отношенията между хората.
Ако трябва да оприлича романа на друга книга, това ще бъде "Гробище за домашни любимци" на Стивън Кинг. Сюжетът на двете книги е съвсем различен, но и двете са психологически хорър и разглеждат сходни социални, общочовешки и екзистенциални теми.
Изображение

Вивиан
Childe
Childe
Мнения: 53
Регистриран: вт май 19, 2009 9:36 am

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от Вивиан » нед ное 07, 2010 9:49 am

Дедфейс, докато четях рецензията веднага ми изникна асоциацията с "Гробище за домашни любимци", която ми е ... не просто любима, а нещо повече. Задължително ще си купя и новата на Линдквист, едно защото "Покани ме да вляза" страшно ми хареса, и второ, защото Линдквист има наистина много приятен начин на писане, изключително наподобяващ ми Стивън Кинг. Определено ме спечели като читател този човек!

А и тематиката на двете му засега написани книги ми е от най-интересните в хорър жанра.
Така че - кога ще излиза "Да се погрижим за немъртвите"? :smile:

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдквист

Мнение от deadface » нед ное 07, 2010 6:31 pm

Книгата ще излезе (живот и здраве) през втората половина на 2011.

До момента Линдквист е написал 5 книги + 1 самостоятелна новела, от които само 3 са преведени на английски език. Ето шведските, английските и американските им издания + българския превод на заглавията:

- Låt den rätte komma in (2004) - Let the Right One In / Let Me In (2007) - Покани ме да вляза (2010) - роман
- Hanteringen av odöda (2005) - Handling the Undead (2009/2010) - Да се погрижим за немъртвите - роман
- Pappersväggar (2006)Хартиени стени - сборник с разкази
- Tindalos (2007) – новела, отпечатана на части в шведския вестник "Dagens Nyheter" и качена като безплатна аудиокнига на уебсайта на вестника
- Människohamn (2008) - Harbour (2010) - Убежище - роман
- Lilla stjärna (2010)Малката звезда - роман
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдк

Мнение от deadface » съб дек 11, 2010 2:28 am

Изображение Изображение
Let Me In: Crossroads 01 (of 4)
www.amazon.com

Being forced to spend eternity as a vampire--trapped in the mind and body of a child, with slaughter the only recourse for survival--is torture enough. But when Abby finds herself faced with a ruthless real--estate tycoon willing to do anything to get at the property she and her caretaker call home, far more monstrous torments await. In a small community torn apart by vicious men who are consumed by greed, wrath, and envy, she will learn which deadly sin is truly deadliest.

Taking you even deeper into a tragic world of sophisticated horror with Let Me In: Crossroads, a chilling prelude to the highly anticipated film Let Me In.

За да свалите комикса, щракнете върху емотикона Изображение
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18813
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: "Покани ме да вляза" (Let the Right One In) от Йон Линдк

Мнение от deadface » чет яну 13, 2011 10:32 pm

Изображение
Let Me In: Crossroads 02 (of 4)
www.amazon.com

A vampire's life is a difficult and dangerous business, and it's hard to get by without trusted allies who can clean up after your dirty work. But Abby's long--suffering companion is reaching his breaking point, and resentment and jealousy will tear them apart--if the men who are coming after them don't destroy them first.

За да го свалите, щракнете върху емотикона Изображение
Изображение

Отговори