Никое човешко око не може наистина да види във фасадата на една къща злощастното съчетание от очертания и място, намекващи за злото – ала по някакъв начин едно налудничаво съчетание, изкривен ъгъл, някаква случайна среща на покрива и небето превръщаха Хил Хаус в обител на отчаянието и още по-страшното беше, че фасадата й изглеждаше будна, празните прозорци следяха зорко, корниз извиваше вежда в ликуване. Почти всяка къща, погледната неочаквано или под странен ъгъл, може да изгледа весело наблюдаващия – дори някое палаво коминче или капандура като трапчинка могат да му внушат другарски чувства. Но къща, излъчваща наглост и омраза, която вечно е нащрек, може да бъде само порочна. Тази постройка, която сякаш се беше самообразувала, сякаш материалите бяха изхвърчали от ръцете на строителите и се бяха наредили сами по свой могъщ образец, собствена конструкция от линии и ъгли, отмяташе огромната си глава към небето без никакви отстъпки пред човечеството. В тази къща нямаше доброта, тя не бе предназначена за живеене, това не бе къща за хора, ни за обич, ни за надежда.
Шърли Джаксън има много интересен стил, описанията на къщата са наистина страхотни, успява да ни накара да я почувстваме като жив организъм и да усетим заплахата, която излъчва, да се потопим в атмосферата й и да изпитаме смут, неясна тревога и несигурност.
Книгата е по-скоро готически роман за духове, отколкото хорър, но включва няколко ефектни страховити сцени, а психарската атмосфера (по-скоро обезпокоителна, отколкото зловеща) е достатъчно тревожна, за да ни накара да повярваме, че рано или късно ще се случи нещо ужасно. И то действително се случва, защото призрачната къща оказва пагубно въздействие върху слабата психика.
За съжаление действието се развива доста мудно, няма достатъчно напрежение, което да ни накара да изпитаме истински тръпки на страх, а персонажите приемат прекалено спокойно паранормалните прояви - колкото и да са стряскащи, не изглеждат особено обезпокоени от тях – държат се по-скоро като зрители на представление, отколкото като хора, чийто живот може би се намира в опасност.
При всички положения призрачната разходка между стените на Хил Хаус си заслужава. А когато обходите всички стаи, дълго време ще се чудите кой кого е обсебил – къщата Елинор или Елинор къщата.
Нито един жив организъм не би могъл да запази разума си в условията на абсолютна реалност – според някои дори чучулигите и калинките сънуват. Имението Хил Хаус не притежаваше разум и се издигаше самотно сред хълмовете, изпълнено с мрак, от цели осемдесет години; може би щеше да го има и още осемдесет. Вътре стените бяха прави, тухлите – пасващи плътно една до друга, подовете – стабилни, а вратите – благоразумно затворени. Тишината обвиваше плътно дървото и камъка и каквото и да бродеше там, то бродеше само.
