Нещо, което харесвате...

Напишете мнението си за прочетеното

Модератор: Ka-tet of 19

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18832
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от deadface » вт юли 03, 2012 10:05 pm

JustAFaceInTheCrowd написа:Сори за офф-а, ама преди да наводня темата със знайни и незнайни произведения в мерена реч, рекох да попитам :arrow: нямахме ли си някога тема за поезия :a010: ? Тъй де - да не спамя тук, ако има такава.
Нямаме си. Отвори, ако искаш.
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18832
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от deadface » чет юли 19, 2012 7:57 am

Другият постоянен обитател на пансиона – освен собственичката – беше Мария-Антониета. Наричаше се точно така, като обезглавената френска кралица. Принадлежеше на госпожа Пинкъртън и беше костенурка, най-странната и уродлива костенурка, която някога е съществувала. Беше се родила без черупка или пък беше оцеляла след загубата ѝ, не знам точно.
Не бих се учудил, ако някой изгубил търпение гост я размажеше с чук. Мария-Антониета имаше изключително лош нрав. Всяко домашно животно, включително папагалите, е способно да научи един минимум от основни правила на поведение: „Седни“, „млъкни“, „вън“ и тъй нататък. При Мария-Антониета беше обратното: тя приемаше за даденост, че ние хората трябва да ѝ се подчиняваме.
Една костенурка без черупка е много странно нещо. Ако се замислим, костенурките по принцип са чудати твари с миниатюрните си слонски крака, с човката си на папагал и със смешната си опашка. А Мария-Антониета отгоре на всичко нямаше черупка. Беше тягостна гледка: слаба като черво, с кожа на влечуго, опъната по тялото ѝ. Нямаше къде да си скрие главата, така че я държеше високомерно изправена като перископ, сякаш предизвикваше хората да критикуват странстващата ѝ уродливост. Мария-Антониета никога не стоеше на едно място и когато се движеше, приличаше на плувец епилептик. Беше ми невъзможно да свикна с костенурка, която тича като бръмбар, освободена от тежестта на черупката. Внезапно съзирах прокрадваща се сянка, прилепена до стената и завиваща зад ъгъла. Мария-Антониета мразеше всеки, който я погледнеше учудено. С една дума, всички изобщо и Томи Томсън в частност.

*
Запътих се тичешком към умивалника и в коридора се спънах в костенурката Мария-Антониета. Не я бях видял и само по чудо не си навехнах глезена за пореден път.
Ритнах я ядосано и тя излетя във въздуха като топка. Може би изглежда твърде жестоко за костенурка без черупка. На мен обаче не ми се струваше така. В пансиона на госпожа Пинкъртън имаше само две сигурни неща: че собственичката вече е била стара, когато се е родил Тутанкамон, и че костенурката ѝ ме ненавижда с безмерна страст. И също че Мария-Антониета притежава свръхестествени способности. Например вследствие на ритника ми тя излетя до отсрещния край на коридора. Всяка друга костенурка щеше да се скрие в черупката си. Тя обаче не. Понеже не разполагаше с подобно убежище, беше придобила инстинкта на котките и се приземяваше на четирите си крака.
Мария-Антониета се обърна гневно. Търсеше виновника, който я беше нападнал. Видя ме и като ме взе на прицел, понесе се към мен с яростно изкривена уста. Всички костенурки имат грозна уста. Устата на Мария-Антониета обаче беше ужасяваща, беше истинска гарванова човка. Приближаваше като римска стенобойна машина. И напредваше в атака.
Някой може би ще си помисли, че костенурките не предприемат атаки, най-вече защото са костенурки. От гледна точка обаче на костенурките скоростта навярно е относителен фактор. И така, от гледна точка на костенурките Мария-Антониета атакуваше стремително.
Коридорът беше тесен. Ако исках да изляза, трябваше да се размина с нея. Естествено, не възнамерявах да се откажа от срещата с Нортън заради пристъпите на една истерична костенурка. Не можех да повярвам: аз, Томи Томсън, стоях пред една костенурка, като че ли бяхме двама рицари, участващи в средновековен турнир.
Тя върви към мен нападателно, а аз към нея. От устата ѝ излиза отвратителна бяла пяна. Приближаваме се един към друг. Вече съм почти над нея. Мисля си: сега ще настъпя единия ѝ крак, та да я заболи и госпожа Пинкъртън да похарчи наема, който ѝ плащам, за ветеринар. Но в последния момент Мария-Антониета се изплъзва с умела маневра, увива се около глезена ми и почва да кълве чорапите ми. Потръпвам от отвращение при допира на влечугото и отскачам с погнуса. Тя избягва. Аз се препъвам. Падам!

*
Войната с Мария-Антониета продължаваше.
Открих, че обича да вдишва боя за обувки. Ако някой забравеше отворена кутия, тя можеше с часове да си пъха муцуната в нея. Мисля, че миризмата я опияняваше, защото после се движеше на зигзаг като пияница, който търси осветителен стълб. Любезно предложих да лъскам всичките обувки в пансиона. Излишно е да казвам, че намерението ми беше да я дразня. Сядах на една табуретка, заобиколен от обувки, отварях голяма кутия боя и я поставях на вид но място.
Не е трудно да предположим колко изкусителна е била кутията с боя за най-коварната костенурка в Обединеното кралство. Мария-Антониета не беше глупава, знаеше, че кутията е под зорките очи на най-големия ѝ враг, колкото и да се преструвах на разсеян. Виждах я как наднича от ъглите нерешително, разкъсвана от желание. Накрая животното не издържаше и се приближаваше, надявайки се, че вниманието ми е погълнато от лъскането на обувките.
Естествено, аз точно това чаках. Мацвах я хубаво с четката по голия гръб и Мария-Антониета се превръщаше в костенурка зулу, по-черна и от въглища. Побягваше възмутена, с яростни подскоци, на каквито беше способна само една уродлива костенурка като нея.
В тази кампания на военни похвати и хитрини Мария-Антониета винаги контраатакуваше. За да си отмъсти, реши да пикае в леглото ми. За този, който не е в течение, ще поясня, че смрадта, която излъчва урината на костенурка, може да се сравни единствено с вонята на омлет от развалени яйца, подправен с изгнили морски продукти. Когато най-малко очаквах, заварвах в стаята си това малко уродливо създание на леглото ми, с вирната опашка, изпод която излизаше тънка като от спринцовка струйка урина. Взех хиляди предпазни мерки, включително ключалки и катинари. Всичко беше напразно. Мария-Антониета винаги се възползваше от някой миг на разсеяност от моя страна и успяваше да се промъкне, да се изпикае и да избяга. Ако на някого това му се струва смешно, пожелавам му да си легне в леглото след уморителен ден и да положи глава върху възглавница, обилно напоена с урина на костенурка.

"Пандора в Конго" - Алберт Санчес Пиньол
Изображение

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » нед юли 22, 2012 7:53 pm

Правилата на нинджите

* Главната цел на нинджата е да използва уменията си за да проникне на вражеска територия, да събере достатъчно информация за да подготви стратегия, без да бъде забелязан Природен инстинкт е да се скриеш, за да оцелееш.


* Нинджата трябва винаги да се стреми към справедливост чрез дела и самоподобрение в чест на учителя и семейството.


* Нинджицуто използва заблудата. Най-добре е да объркаш врага си чрез шпионаж, тишина и разузнаване при планирането на ефективна стратегия.


* Секретността била въпрос на живот и смърт. Всеки, който предаде групата на която е принадлежал, бива убит, редом с близките си.


* Нинджата не бива да убива, наранява беззащитни хора или да краде за лична полза и удоволствие


* Физическата подготовка трябва да се подържа на оптимално ниво.


* Изкуства като музика, рисуване, поезия,пеене и танци били толерирани.


* Нинджата трябвало да тренира интезивно в множество сфери: боравене с оръжие, ръкопашен бой, стратегически анализ, средства и приоми за инфилтрация в сгради, плуване, импровизации, бягства и въздържание, маскировка и камуфлаж, метеорология и география са малка част от тях.
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » вт юли 31, 2012 7:19 pm

Проверка с трите сита

Сократ бил един от най-големите мъдреци на Древна Гърция. Веднъж един човек отишъл при великия философ и му казал:
- Знаеш ли какво научих току-що за един твой приятел!
- Чакай малко- спрял го Сократ- Преди да ми го разкажеш, иска ми се да направя проверката с трите сита.
- Ами да- казал Сократ- Преди да ми разказваш разни неща зад гърба на другите, хубаво е да отделиш малко време, за да помислиш какво точно се готвиш да кажеш. Това наричам „проверка с трите сита. Първото сито на Истината. Проверил ли си дали това, което искаш д ами кажеш, е вярно?
- Не, просто чух другите да говорят...
- Добре. Значи не знаеш дали е вярно. Дай сега да пробваме с второто сито, то е сито на Добротата. Това, което ще ми кажеш за приятеля ми, нещо хубаво ли е?
- Ами, не! Напротив!
- Значи- продължи Сократ-искаш да ми разказваш лоши неща за мой приятел, без дори да знаеш дали са верни. Но може би все пак ще успееш да минеш успешно проверката, защото остава последното сито – на Ползата. Ще ми бъде ли от полза да ми разкажеш това, което си научил за приятеля ми?
- Хм...всъщност- не особено
- Тогава- заключил Сократ- ако това, което имаш да ми казваш не е нито вярно, нито хубаво, нито полезно, защо въобще ще ми го разказваш? :smile:
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » пон авг 06, 2012 6:49 pm

"Не съм мислил за смъртта от няколко часа. Не съм си мил ръцете от петнадесет минути. Не съм връщал времето от две години. Не съм го местил напред от пет. Ръчният ми часовник изостава от часовниковата кула, която виждам от прозореца ми, с колкото си иска. Закъснявам за среща, на която мисля да не отида. Приготвил съм се. Мириша хубаво. По врата ми изсъхват три впръсквания от парфюма, който си купих за рождения ми ден, миналата година, когато станах на двадесет и четири за шести път. Харесвам тази възраст. "

От "Писмо за днес" на Стефан Икога
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » пет авг 10, 2012 3:26 pm

IV. А сега накъде?
1. Какво би станало…


Ж. М. Гуно [7] и П. Кенон [10] наричат имперска епохата, която ще последва след демокрацията, приемайки, че демокрацията, а не капитализмът характеризира обществената система. „Хората ще имат само частни интереси“ и ще се борят „всеки срещу всеки“ за власт, която ще принадлежи на транснационалните корпорации; те няма да изпитват нужда от свобода, но ще се чувствуват свободни; обществото ще се състои от „взаимнозаменяеми елементи“, хора-конформисти, с процедурен морал и силно корумпирани и винаги манипулирани от политиците и пропагандата; ще има световно правителство и „париите“ от Третия свят ще живеят в непозната досега мизерия. Всичко това в условията на един вечен капитализъм. Това е едно свръхтоталитарно общество, населено с кретени. Деградацията на човека би била толкова драстична, че той не би могъл да се нарича homo sapiens.

Още през 20-те години на XX век П. Бицили [6] пише, че „банкокрацията“ е един от най-съществените елементи на онова, което се нарича „капиталистически феодализъм“. Н. Чомски цитира Джон Дюи [30]: „Демократичните форми имат малко значение, когато животът на страната — производство, търговия, медии — се управлява от частни тирании, които се наричат «индустриален феодализъм» и в които работещите са във властта на ръководството, а политиката се превръща в сянка, хвърляна от едрия бизнес върху обществото“. Движението по посока на някакъв нов феодализъм се извършва пред очите на всички: основните икономически решения се налагат (от свръхбогатите, от техните транснационални корпорации, представяни от назначените от тях правителства) чрез непазарна икономическа (политическа, военна, терористична) принуда. Това е опит за спасяване на властта и богатствата на богаташите, който може би би успял, ако не срещне отпор.

Новият феодализъм може да допълзи тихо и незабелязано с постепенна замяна на икономическите, правните и моралните норми, при пълна пасивност на обработваното от пропагандата население. Но може да дойде и чрез „трета световна война, с образуване на нови империи и разрушаване на старите, със стотици милиони трупове, с разрушаване на собствената им (на Запада — б.а.) цивилизация и някакъв нов световен план «Маршал» за възстановяването й (ако се възстанови! — б.а.) със същите социални и международни отношения, които с неумолимостта на смяната на сезоните водят до… повторение на познатата ни история“ (Г. Константинов) [11]. Историята не се повтаря, въпреки че има аналогии. А новият феодализъм е възможен, но не е задължителен път на развитие.

Зб. Бжезински прогнозира [4]: „Американското общество не може да бъде модел за света — в морално отношение и като икономическа практика — ако на преден план излезе една по същество корнукопична (консумативна — б.а.) етика, а огромното, но обедняващо мнозинство бъде изключено от значимо социално участие. Обсебването от удовлетворяване на материалните желания, които все повече и повече излизат от контрол, може само да укрепи и да задълбочи обективната и субективната пропаст, вече разделяща човечеството“. Може и това става. Обществото на американската държава-грабител наистина не може да бъде модел за ограбваните колонии. А консумативната „етика“ се насажда принудително от цялата пропаганда на късния капитализъм.

И така, има морална криза. „Светлото комунистическо бъдеще“ изисква един морал. „Спасяването на душата в отвъдното“ — друг. А пък „печалба на всяка цена“ — трети. Въпреки че номинално десетте божи заповеди остават в сила. Но на Запад „човек се чувствува в правото си да има онова, което пожелае, независимо дали го заслужава. Така моралните преценки стават излишни, … законовата процедура и особено съдебната система заместват морала и църквата… Всичко това може да бъде наречено «процедурен морал», основан на външни правила, ръководещи поведението и социалното взаимодействие“ [4]. В рамките на късния глобализиращ се капитализъм моралната криза не може да бъде преодоляна.

Във времена на криза, когато обществото е стигнало до задънена улица и не вижда изход от нея, често възникват нови религии, появяват се ереси или съществуващите религии се разцепват на няколко конфесии. Това помага на хората да излязат от стреса и да не полудеят. Една нова религия събужда надежда, „снема“ част от общественото напрежение и отстранява от обществените (обикновено класови) борби част от населението, насочвайки го към извънземно спасение. В момента има условия за появата на нова религия на базата на някоя от многобройните секти. Това е възможно, но не е задължително.

Още Маркс изтъква, че съществува неразрешимо противоречие между производството, което е обществено и присвояването, което е частно [14]. Това води до диспропорции, разхищения и кризи и в икономиката, и в обществото.

Д. Бел продължава в друга плоскост: „Постиндустриалното (и индустриалното — б.а.) общество е… комунално общество, където социалната единица е груповата организация, а не индивидът, където решенията трябва да бъдат постигани посредством определена политическа организация…, а не посредством пазара. Но сътрудничеството между хора е нещо по-трудно, отколкото управляването на вещи“. Това би означавало да изчезне капитализмът, а заедно с това и западната цивилизация. Опитите за държавно регулиране могат временно да смекчат конфликта, но не могат да го премахнат. Противоречията биха изчезнали, ако пазарът приеме подчинено положение спрямо обществените нужди (сега пазарът заема подчинено положение, но не спрямо обществените нужди, а спрямо нуждите на свръхбогатите). При капитализма това е невъзможно. Конфликтът води до революции, макар че в момента не се вижда задаването им. Умелата пропаганда насочва масите в друга посока.

През 70-те години Дж. К. Голбрайт предупреждава, че „обществената нищета ще се задълбочава с нарастването на личното потребление“ [2] (поради крайните ресурси на планетата и безкрайните апетити на потребителите). Този проблем бе разискван в предишните глави. Това също води до социални конфликти и революции.

През 1965 Х. Маркузе пише [13]: „Днес опозицията на централното планиране в името на либералната демокрация, която е отхвърлена в действителността, служи като идеологически стожер на репресивни интереси. Целта на автентичното самоопределяне на индивидите зависи от ефективния социален контрол върху производството и разпределението на предметите от първа необходимост“. „Поради начина, по който организираме своята технологична база, съвременното индустриално общество има склонност да стане тоталитарно“. „Границите на тази [съществуваща] рационалност и на зловещата й сила се оказват в прогресиращото заробване на човека от системата на производство…“, „…става ясно, че има нещо погрешно в самата система“, „…общата организация става тоталитарна поради вътрешни основания, отхвърляйки алтернативите“.

Днес склонността на системата „да стане тоталитарна“ е осъществена. Тя е тоталитарна. Защо тъкмо днес?

Всеки човек, станал политик, неволно или нарочно постепенно променя вижданията си за света. От даден момент нататък най-важна цел във вселената става личната му политическа кариера. С такова извратено мислене той престава да бъде човек и деградира в морално отношение (всякакви комбинации са позволени в името на личната кариера). Стреми се към властта като пеперуда към горяща свещ. Станал управник, той започва да унищожава народа си, решавайки всички свои управленчески проблеми (проблеми, колкото щеш!) за сметка на „обикновените хора“. Въобще не се сеща, че ако унищожи всички, няма над кого да властвува. Апетитите му за власт са безгранични и, ако има възможност, управникът ще превърне системата в тоталитарна, оглавявана от него. Някои политици (управници) се примиряват и с по-малко (въпрос на възможности), но „идеалният“ модел е такъв. Отклоненията от модела са толкова малко (Шарл де Гол, Сун Ят Сен…), че не дават облика на съсловието „политици“.

В предишните епохи тази стръв към тоталитарна власт не е могла да бъде удовлетворявана. Това става възможно едва с появата на електронните комуникационни средства — радио, телевизия, спътникови връзки, шпионска система „Ешелон“… Тези средства правят възможен контрола и над най-интимните страни на човешкото битие, а в съчетание с пропагандата (и рекламата, като част от нея), разработена от опитните психолози на public relations и другите мозъчни центрове на богатите, позволяват изключително ефективно манипулиране на хората — усъвършенствувани методи бързо могат да „снемат“ параметрите на всеки човек, група от хора или цялото общество и чрез включване на нужната програма да предизвикат желаната реакция. Днес това е почти „автоматизирана“ рутинна операция. Естествено, хората не знаят, че са превърнати в опитни животни и управляеми роботи — всеки смята, че внушеното му мнение е негово собствено, а предизвиканата реакция е негово собствено решение. Засега не е изнамерена достъпна противоотрова срещу кретенизирането на масите.

Ето защо в днешно време е възможна само тоталитарна обществена система. Поне в условията на капитализма (реалният социализъм е вид държавен капитализъм).

Съвременният усъвършенствуван тоталитаризъм на западните общества е превърнал демокрацията в досаден процедурен ритуал. Единственото реално право на гражданите е да гласуват за някои от кандидатите, които реалната държавна или световна власт на свръхбогатите им е подбрала. Те не само че не участвуват във вземането на управленчески решения, но обикновено не знаят за какво става въпрос — всичко е секретно (обикновено в името на националната сигурност), освен дребните битови клюки и пикантерии, с които е заменена истинската информация. В някои страни (Швейцария, Швеция, Финландия…) има останки от буржоазна демокрация, но те бързо се „изживяват“. Западните общества са тоталитарни общества. И не могат да бъдат други.

Броят на „излишните“ хора ще расте и „елитите“ (богаташите) някакси трябва да се справят с тях. За известно време пропагандата, кретенизираща хората, ще притьпява класовите противоречия между бедни и богати. Когато „излишните“ (безработните) станат преобладаваща част от населението, това няма да бъде възможно. Затова още отсега „излишните“ за бизнеса хора постепенно трябва да бъдат „елиминирани“. Според Барбара Хубард, „1/4 от човешкия род трябва да умре“, а според Сам Кийн, трябва „да се намали населението на света с 90%“ [21], т.е. 10 пъти. Други са на мнение, че населението на света трябва да се намали 5, 10 и дори 600 пъти [19]. Най-популярна е версията за т.н. златен милиард, т.е. населението да се намали 6 пъти. Има разлики в оценките, но не и в решенията.

В момента тази „програма“ се изпълнява. Оказва се, че войните, репресиите, СПИНът и други геноцидни „мероприятия“ не дават желания резултат в нужния обем. Най сигурно средство е организирането на глад. Тук вече успехите са безспорни — над 1 милиард души в света гладуват, въпреки че земята може да изхрани много по-голямо население от сегашното.

Всичко това не може да спаси капитализма и западната цивилизация. Но, загивайки, те могат да унищожат планетата — съвременните технически средства позволяват това.
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » пет авг 10, 2012 4:11 pm

Нарушавам неписаното правило да се пуска само художествена литература.А и написаното долу ми харесва.


Климатът — спешен случай
четвъртък 19ти януари 2012, от Игнасио Рамоне

ПОРАДИ тежката финансова криза и икономическия ужас, които изживяват европейските общества, забравяме, както ни напомни през декември Срещата на върха в Дърбан, Южна Африка, че промяната на климата и унищожаването на биологичното разнообразие са основна опасност, която заплашва човечеството. Ако не променим бързо преобладаващия модел на производство, наложен от икономическата глобализация, ще достигнем точката, от която няма връщане назад и малко по малко човешкият живот на планетата ще стане непоносим.

Преди няколко седмици ООН оповести раждането на 7-милиардния жител на планетата, филипинското момиченце Даника. За по-малко от 50 години броят на жителите на земята се умножи 3 и половина пъти. И мнозинството живее в градовете. За първи път селяните са по-малобройни от гражданите. Но ресурсите на планетата не се увеличават. Появява се ново безпокойство. Какво ще стане, когато недостигът на някои природни ресурси се увеличи? Откриваме с изненада, че нашият безкраен свят е ограничен…

През последното десетилетие благодарение на растежа на някои развиващи се страни броят на хората, които се включват в консумацията и излизат от бедността, е над 150 милиона… [1] Как да не се радваме? Няма по справедлива кауза в света от борбата срещу бедността. Това обаче предполага голяма отговорност за всички, защото тази перспектива не съвпада с доминиращия консумативен модел.

Очевидно е, че планетата не разполага с природни и енергийни ресурси, които да се ползват от световното население без ограничения. Ако всичките 7 милиарда консумират колкото един европеец, ще са нужни ресурсите на две планети. А ако консумират колкото един среден американец – три планети.

От началото на ХХ век световното население се е увеличило 4 пъти. В същото време потреблението на въглища например се е увеличило 6 пъти, на мед – 25 пъти. От 1950 г. консумацията на метали се е увеличила 7 пъти, на пластмаси – 18 пъти, на алуминий – 20 пъти. ООН отдавна предупреждава, че изразходваме с 30% повече от това, което земната биосфера е способна да възстанови. Поуката – трябва да приемем и да наложим един много по-скромен и пестелив начин на живот.

Този съвет изглежда изпълнен със здрав смисъл, но не трябва да се прилага по отношение на единия милиард хронично гладни хора в света, нито на трите милиарда, които живеят в бедност. Мизерията заплашва човечеството като бомба със закъснител. Огромната пропаст, която дели богати и бедни, въпреки прогреса, продължава да бъде една от чертите на днешния свят [2].

Това не е абстрактно твърдение, то отговаря на конкретната действителност. През десетте минути, необходими за да се прочете тази статия, 10 жени в света ще умрат при раждане, 210 деца под 5 години — от лесно лечими болести (100 от тях от мръсна вода). В същото време помощта на богатите държави за бедните е намаляла с 25% през последните 15 години. А в света годишно се харчат 500 милиарда долара за въоръжение…

Ако в отговор на оправданите искания на населението през следващите десетилетия увеличим със 70% производството на храни, последствията за екологията ще са катастрофални. Освен това увеличението няма да е постоянно, защото почвите ще се изтощят, пустинята ще напредне, недостигът от сладка вода ще нарасне, ще се засили унищожението на биологичната среда… Плюс газовете с парников ефект с тежки последствия за климата.

Да напомним също, че милиард и половина хора използват за домашни нужди течни и твърди горива — дърва, въглища, газ и петрол, главно в Африка, Китай и Индия. Едва 13% от използваната в света енергия е чиста и се възстановява – водната, вятърната, слънчевата… Останалата е ядрена или произхожда от твърдите и течните горива, най-пагубните за природната среда.

В тази обстановка е още по-обезпокояващо, че големите развиващи се страни започват да използват хищнически индустриални и извличащи методи, имитирайки най-лошото, което правеха и правят развитите страни. Всичко това причинява невъзстановими щети на животинския и растителния свят.

Какво е биологичното разнообразие? Всички живи същества. А се констатира най-масовото и брутално измиране на растителни и животински видове на земята. Всяка година изчезват между 17 и 100 хиляди вида. Скорошно проучване разкри, че 30% от морските видове изчезват поради интензивния риболов и промяната на климата. Един на всеки осем растителни видове е застрашен. До 2050 г. една пета от живите същества може да изчезне.

Когато планетата губи един животински или растителен вид, се променя веригата на живота и на естествената история. Това е атентат срещу свободата на природата. Следователно, защитата на природното разнообразие означава защита на обективната солидарност между живите същества.

Човекът и хищническият му модел на производство са основната причина за унищожаването на биологичното многообразие. През последните три десетилетия прекомерността на неолибералната глобализация ускори това движение.

Глобализацията облагодетелства създаването на един свят, подчинен на икономическия ужас, в който финансовите пазари и големите частни корпорации възстановиха закона на джунглата, на най-силния. Свят, в който печалбата оправдава всичко, независимо от цената за човека и околната среда. Глобализацията стимулира ограбването на планетата. Грамадните консорциуми се нахвърлят върху природата с прекомерно силни разрушителни средства. И извличат огромни печалби като замърсяват напълно безотговорно водата, въздуха, горите, реките, океаните, почвата… които са общо притежание на човечеството.

Как да се спре това грабене? Ето четири спешни решения, които могат да бъдат взети:

— да се смени моделът, като се премине към „солидарна икономика“, която създава социално сцепление, защото печалбите няма да отиват само в едни ръце, а ще се облагодетелстват всички. Това е икономика, която произвежда блага, без да руши планетата, без да експлоатира трудещите се, без да дискриминира жените, без да пренебрегва социалните закони;

— да се спре глобализацията чрез завръщане към правила, които да променят вредното и извратено разбиране за свободната търговия. Трябва да се осмелим да възстановим избирателно една доза протекционизъм (екологичен и социален), за да тръгнем към деглобализация;

— да се овладее треската на финансовите спекулации, която налага неприемливи жертви на цели общества, както е днес в Европа, където пазарите са взели властта. Трябва спешно да се наложи такса върху финансовите операции, за да се прекрати борсовата спекулация;

— да спрем промяната на климата и да защитим човечеството, и ако искаме да спасим планетата, спешно да излезем от логиката на непрекъснатия растеж, който не може да продължава вечно, и да приемем най-после едно разумно обръщане на посоката на растежа.

С тези прости мерки ще се появи надежда на хоризонта и обществата ще придобият отново доверие в прогреса. Кой обаче ще има политическата воля да ги приложи?

LE MONDE DIPLOMATIQUE – испанско издание
Превод Венко Кънев
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
JustAFaceInTheCrowd
Dinh
Dinh
Мнения: 600
Регистриран: чет яну 14, 2010 2:34 am
Местоположение: The Abyss

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от JustAFaceInTheCrowd » пет авг 17, 2012 7:26 pm

ПИСМО НА ЧАРЛИ ЧАПЛИН ДО ДЪЩЕРЯ МУ ЖЕРАЛДИН

Писмо-на-Чарли-Чаплин.jpg
Писмо-на-Чарли-Чаплин.jpg (59.82 KиБ) Видяна 2539 пъти

Моето момиче,
сега е нощ. Всички невъоръжени воини в моята малка крепост заспаха.
Не са будни нито брат ти, нито сестра ти.
Дори майка ти вече спи.
Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.
Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезнал от очите ми.
Той е тук – на масата, тук до моето сърце. Но къде си ти?
Там, в приказния Париж, танцуваш на величествената сцена на Шан з’Елизе.

Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина.

Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийската красавица, пленена от хан Тартар. Бъди красива и танцувай! Бъди звезда и сияй! Но ако възторзите на публиката те опияняват, ако ароматът на цветята, изпратени до тебе, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща!

Аз съм твоят баща, Жералдин! Аз съм Чарли Чаплин! Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за спящата красавица, за чудния дракон в полето… А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: “Върви си! Аз спя с мечтите на моята дъщеря!”

Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: “Виждате ли това момиче.
Това е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва- Чарли! Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут! Днес е твой ред. Танцувай! Аз танцувах в широк и скъсан панталон, а ти – в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигат понякога в небесата. Иди! Иди и там! Не се завръщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: ” Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?”
Ти не ме познаваш, Жералдин… Колкото и приказки да съм ти разказвал през ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал… А тя също е интересна… Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после събираше милостиня.
Това е моята приказка!

Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече! Аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушуваше цял океан от гордост, а трябваше подхвърлените монети да го пресушават! Но въпреки това аз съм жив, а за живота обикновено малко се говори. По-добре да говорим за теб. След твоето име, Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика! В полунощ, когато излизаш от големия салон, ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена. И ако е бременна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус ти разглеждай града, разхождай се. Гледай хората! Вдовиците и сираците гледай! И най-малко по един път на ден си казвай: “И аз съм една от тях!”

Да! Ти си една от тях, моето момиче!Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената. Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам. Там ще видиш танцьорки като теб – даже и по-красиви от теб, и по-горди от теб. Там от ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни! Добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче!
Винаги има някой, който танцува по-добре, който свири по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да наругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена. Аз ще умра, но ти ще живееш. Искам ти никога да не живееш в бедност. Заедно с това писмо ти изпращам и един празен чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да го намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи.

Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за играчите. Но трябва да ти кажа една истина, моето момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат. Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек. И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това.
Тя по-добре познава любовта от мен. На нея по й приляга да говори за това…

Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Твоето тяло е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш оттам по-облечен и по-чист.
Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време. Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно.
Но според мен твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа.
Не е страшно, ако твоето убеждение за това е отпреди десет години, от времето, което си отива.
Не се бой – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последния човек, който става поданик на острова на голите!

Знам, че синове и бащи винаги са били във вечен двубой! С мене, с моите мисли воювай, моето момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, и искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа. Чарли е остарял вече, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна на сцената ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб.
Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми е в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли!
Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек.
Опитай и ти!

Целувам те!
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18832
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от deadface » нед авг 19, 2012 3:21 pm

Тя беше висока, мършава, брадата или по-скоро космата жена, цялото й лице беше обрасло с чудновата, изненадваща брада, поникнала на невероятни кичури, на къдрави снопчета, разхвърляни като че ли от някой безумец по голямото й лице, което напомняше лицето на стражар във фуста. Имаше косми по носа, около него, под него, по брадичката, по бузите, а извънредно гъстите й, дълги вежди, съвсем сиви, сплъстени, щръкнали, наподобяваха напълно чифт мустаци, които са си сбъркали мястото.
Тя куцаше, но не като обикновените сакати хора, а като закотвен кораб. Когато стъпеше с голямото си кокалесто и изкривено тяло на здравия си крак, сякаш се засилваше, за да се издигне над чудовищна вълна, после изведнаж потъваше надолу, сякаш изчезваше в бездна или пропадаше в дън земя. Походката й будеше наистина представа за морска буря, защото тя се клатушкаше в същото време. А главата й, вечно пристегната с огромна бяла забрадка, чиито панделки висяха на гърба й, като че ли прекосяваше хоризонта от север на юг и от юг на север при всяко нейно движение.

Ги дьо Мопасан, "Клошет"
Изображение

Потребителски аватар
PostMortem
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1373
Регистриран: нед авг 23, 2009 10:30 pm
Местоположение: The Crypt

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от PostMortem » вт авг 21, 2012 6:14 pm

"Египтяните вярвали, че любовта живее в мозъка, а не в сърцето. Но аз вярвам, че любовта трябва да е бурна, физическа, замъгляваща рационалното мислене. Да се къпя в мъжествеността му - аромата му, докосването, изтънченото му насилие. На следващата сутрин натъртено тяло, омачкани чаршафи. И изсушаващото чувство, че животът е радост и страст."

"Защо ли жените намират мъжките ръце за толкова привлекателни? Дали заради силата, скрита в яките пръсти и китки, или заради ролята, която ръцете играят в правенето на любов? Ръце, които могат да галят, да дразнят, да сграбчват в екстаз. Да отмахват косите от лицето ми, да отварят устата ми, да ме успокояват."


Наташа Мостърт - "Лятото на вещицата"
Угасват в миг факли, свещи и лампади.
И ето над жалкия гърчещ се рой
със полъх на саван завесата пада
сред вопли, скимтене, вой...
И ангелски сонм отлетява далеко
и с плач възвестява небесний покой,
че тази пиеса се казва " Човекът ",
а червеят - нейни герой !

Потребителски аватар
PostMortem
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1373
Регистриран: нед авг 23, 2009 10:30 pm
Местоположение: The Crypt

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от PostMortem » пет авг 31, 2012 3:39 pm

"Предложиха на родилката да си избере едно от трите имена: Мокий, Сосий или да нарече детето на името на мъченик Хоздазат. "Не - помисли покойната, - те са все такива едни имена." За да й угодят, разтвориха календара на друго място; излязоха пак три имена: Трифилий, Дула и Варахасий. "Това е цяло наказание - промълви старата, - какви са тия имена, аз наистина никога не съм чувала такива. Да беше Варадат или Варух, ами то - Трифилий и Варахасий. Е, виждам - рече старата, - личи си, че такава му е съдбата. Щом е тъй, най-добре нека и синът да бъде Акакий." И така той стана Акакий Акакиевич. Кръстиха детето; то заплака и направи такава гримаса, сякаш предчувствуваше, че ще бъде титулярен съветник."

"Шинел" на Гогол. Много ми беше забавна тая част, докато четях.
Угасват в миг факли, свещи и лампади.
И ето над жалкия гърчещ се рой
със полъх на саван завесата пада
сред вопли, скимтене, вой...
И ангелски сонм отлетява далеко
и с плач възвестява небесний покой,
че тази пиеса се казва " Човекът ",
а червеят - нейни герой !

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » пон сеп 03, 2012 3:52 pm

"Самолюбие - Същността на самолюбието и на човешкото "аз" е да обича само себе си и да мисли само за себе си. Но какво да стори човек? Не е в негова власт да предпази любимия си обект от недостатъци и страдания: иска да бъде велик, а се вижда нищожен; иска да бъде щастлив, а се вижда нещастен; иска да бъде съвършен, а се вижда съвсем несъвършен; иска да бъде обичан и ценен от хората, а съзнава, че недостатъците му заслужават само отвращение и презрение.

Поради това противоречие у него възниква най-несправедли-вата и възможно най-престъпната страст; той започва да изпитва смъртна омраза към истината, която убедително изобличава слабостите му. Естествено, неприятно е да си изпълнен с недостатъци, но още по-лошо е да ги имаш, а да не искаш да ги признаеш,защото тогава проявяваш още един: умишлена самоизмама. Не желаем другите да ни лъжат; несправедливо ни се струва, ако искат да ги ценим повече, отколкото заслужават: справедливо ли е тогава ние да ги лъжем и да искаме те да ни уважават незаслужено."



Блез Паскал, "Мисли
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18832
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от deadface » нед сеп 09, 2012 2:24 pm

Когато се върна при волската кола, осъзна, че някой идва към него. Присви очи. После затаи дъх, сърцето му заби като лудо.
Беше Нест.
Нест, дъщерята на Йоруърт Гам, вървеше по следите от колата, лицето и ръцете й бяха зачервени от слънцето. Това бе шансът, който той толкова отдавна чакаше. Трябваше да говори с нея, може никога да не му се отдадеше втори такъв случай. Вървеше спокойно край колата, вперил очи надолу и се опитваше да изглежда зает.
Когато тя приближи, чу как тревата шепти край глезените й. Беше сама. Къде ли отиваше? Погледна я с крайчеца на окото си и си спомни как се опитваше да улови нейната миризма край гроба на баща й. Чудеше се как ще мирише днес. Може би на орлови нокти или на прясно окосена трева.
Тя бе там, застанала пред него.
Вдигна бавно глава, като остави очите си да се плъзнат по крака, глезените, бедрата, корема, плоските й гърди, та чак до лицето й.
- Далеч ли отиваш, крепостнико?
Поне го познаваше. Знаеше какъв е. Значи все пак го бе забелязала.
"Внимавай, Уилен! Бъди нащрек!"
- Към мелницата Клененау.
Ерекцията му сякаш придоби размерите на дъбово дърво. Принуди се да продължи да върви, защото тя можеше да го остави и така никога повече да не може да поговори с нея.
- Дяволът е много коварен... - Това бе първото, което му хрумна. Тя го погледна, като въртеше една къдрица около пръста си. - Дяволът е много лукав - продължи той, вкопчен в думите.
- Виждал ли си го?
Уилен разбра, че краката няма да го държат повече. Отпусна се на земята, тя коленичи до него, като го придържаше, за да не падне с главата напред.
- Дяволът е по петите ми - изломоти Уилен, като подуши косата й.
Черните й очи се разшириха.
- Така ли?
- О, да.
- Откога?
- От години.
- И какво ти прави?
Уилен докосна врата й с върховете на пръстите си.
- Мира нямам от него, нито ден, нито нощ. - Той взе ръката й и се взря в черните й очи. Прошепна: - Опитай! Това прави дяволът с мен.
Тя се подчини, като стисна "дявола" далеч по-ентусиазирано, отколкото Уилен бе очаквал.
- Колко често го прави?
- Денем-нощем. Никой не може да каже кога ще ме нападне пак.
- Боли ли?
- Ужасно.
Стомахът му изкъркори и той звучно се изпърдя. Нест, дъщерята на Йоруърт Гам, се разсмя и внезапно дръпна дявола, за да спре да измъчва крепостния.
"Мисли, Уилен, мисли! Продължавай да говориш!"
- Можеш... - каза той и преглътна с труд - да помогнеш...
- Така ли?
- Да, наистина.
Тя зяпна.
- Как?
- Като го изпратиш обратно в ада.
- Как да го сторя?
- Ти също имаш ад. Всички момичета имат ад.
- Къде е моят тогава?
Устата му пресъхна, а тялото му плувна в пот. Беше свършен, ако него, крепостния, го хванеха със свободно момиче. Сложи ръка на раменете й и я погледна в очите.
- Легни по гръб... Точно така. Разтвори краката си, за да пъхна моя дявол в твоя ад. След като известно време постои в теб, ще видиш, че от него ще остане едно малко нещо...
- Сигурен ли си?
- Напълно.
И Нест легна по гръб в тревата край колата, а след известни затруднения, защото дяволът на Уилен бе много пораснал, а портите на ада на Нест тъй тесни, те в крайна сметка успяха да изпратят Сатаната у дома.

"Черната смърт" от Уилям Оуен Робъртс
Изображение

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » ср сеп 12, 2012 8:00 pm

Седем признака, че героите от "Мечо Пух" употребяват забранени вещества

1. На Йори не му пука за нищо, реакциите му са забавени и демонстрира силна липса на мотивация. МАРИХУАНА.

2. Прасчо се бои от всеки и страда от мания за преследване. ГЪБИ.

3. Зайо си бута носа навсякъде, от всичко има нужда. КОКАИН.

4. Тигърът не може да стои спокоен на едно място, постоянно скача и вика, никога не се уморява. AМФЕТАМИН.

5. Мечо Пух обича сладкото и има наистина безгранична фантазия. ЕКСТАЗИ.

6. Бухалът винаги се притичва на помощ на всеки, който има проблеми. ДИЛЪР.

7. Кристофър Робин. Говори с животни. LSD
:tooth:
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
Метеорит
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 2258
Регистриран: ср окт 28, 2009 6:24 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Метеорит » вт сеп 18, 2012 9:50 pm

Десет мъдрости от Елеонор Рузвелт




1. Формирането на характера започва в детството и продължава до смъртта.

2. Прави това, което ти се иска. Защото при всички случаи ще те критикуват. Ще те ругаят, и ако си го направил, и когато не си го направил.

3. Приятелството със самият себе си е много важно нещо. Защото не можеш ли да се сприятелиш със себе си, няма да успееш с никой друг.

4. Великите умове обсъждат идеи, средните умове обсъждат събития, а малките – хората.

5. Щастието не е цел, а страничен продукт.

6. Струва ми се, че ако при раждането на детето, майката поиска от феята за детето си най-добрия дар, то това ще е любопитството.

7. По-добре е да запалиш свещ, отколкото да проклинаш тъмнината.

8. Никой не може да те накара да се почувстваш унизен без твоето съгласие.

9. Винаги помни, че ти нямаш правото да бъдеш личност. Ти си длъжен.

10. Винаги казвах на мъжа си, че ако успее да направи така, че да го разбера, то всички останали ще го разберат с точност.
Ако си гледаш в краката, вървиш с наведена глава. Ако внимаваш във всичко, нищо не става както трябва. Ако нямаш нищо, нямаш какво да губиш. Ако имаш всичко , нямаш за какво да живееш. Не преживявай - живей. There is no other way.

Потребителски аватар
JustAFaceInTheCrowd
Dinh
Dinh
Мнения: 600
Регистриран: чет яну 14, 2010 2:34 am
Местоположение: The Abyss

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от JustAFaceInTheCrowd » ср сеп 19, 2012 11:11 pm

Покрай толкова много рожденни дни напоследък се вдъхнових от следното :arrow:

" — ТИ СИ НА ТОЛКОВА ГОДИНИ, НА КОЛКОТО СЕ ЧУВСТВАШ.

— Хъ! Брей! Тъй ли било? Тъкмо такива тъпотии ръсят хората през цялото време. „Честно, много добре изглеждаш.“ „Има още живот в старото куче.“ „Най-хубаво се свири на стара цигулка.“ Тъпотии открай докрай. Все едно трябва да се радваш на старостта! Все едно ще ти пишат отличен, ако се настроиш философски! Главата ми може да мисли като на млади години, ама коленете ми не ги бива. Нито гърба. Нито зъбите. Опитай да речеш на коленете ми, че са толкова стари, колкото си мислят, и виж ще има ли полза.

— МОЖЕ БИ СИ СТРУВА ДА ОПИТАМЕ. "

Тери Пратчет
Жътварят
Изображение

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18832
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от deadface » ср сеп 26, 2012 7:38 am

Госпожа Хиглър беше по-стара от госпожа Бастъмонте, двете бяха по-стари от госпожица Ноулс, а никоя не беше по-стара от госпожа Дануиди. Госпожа Дануиди беше стара и годините й личаха. Съществуват геоложки ери, които сигурно са по-млади от госпожа Дануиди.
Госпожа Дануиди миришеше на тоалетна вода с аромат на виолетки, а под виолетките миришеше на много стара жена. Беше мъничка старица, която можеше да засрами с поглед и гръмотевична буря.

Нийл Геймън, "Момчетата на Ананси"
Изображение

Потребителски аватар
JustAFaceInTheCrowd
Dinh
Dinh
Мнения: 600
Регистриран: чет яну 14, 2010 2:34 am
Местоположение: The Abyss

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от JustAFaceInTheCrowd » пон окт 08, 2012 10:34 pm

КОЛКО Е СТРАШНО ДА ЗНАЕШ ...

Василий нетърпеливо почука по масата, до клавиатурата. Думите никак не искаха да се подреждат в прощално писмо. Василий се замисли, почука още веднъж, но музата така и не отвори. Подпирайки глава с ръка, той още веднъж препрочете вече написаното изречение и окончателно запрати в небитието идеята с писмото. На въпроса на системата – «Да запиша ли документа?» отговори отрицателно.

Погледна часовника в долния десен ъгъл на монитора. 19:04. Още три часа. Огледа стаята. Като че ли всичко изглеждаше наред. Отвори тефтера на началото на седмицата. Днес беше четвъртък. За тази непълна седмица се беше готвил почти тридесет години. Естествено, всяка година той внасяше корекции в плановете си, променяше нещо, измисляше нещо фантастично от рода на скок с парашут или страхотна романтична вечеря с любимата жена. Но в края на краищата от идеята с парашута се отказа той, а любимото момиче го изостави. Затова последната седмица изглеждаше именно така. В понеделник той обиколи всичките си роднини. Във вторник мило поседя с приятели в ресторанта. Получи се наистина чудесно. Вася много се боеше, че седянката ще премине в помен още докато човекът е жив, но се получи точно обратното. Много се смяха, припомняха си университета, пиха, пяха. Серьожа вдигна много трогателен тост. И се просълзи. Вярно, момчетата обърнаха всичко на шега. В сряда Вася целия ден прекара с родителите си. За разлика от приятелите, не се получи особено добре. И накрая, четвъртъкът.

Вася го беше запазил за себе си. Сутринта той отиде на гробищата, още веднъж разгледа мястото, където щяха да го погребат в събота, още веднъж обсъди подробностите с гробаря Женя. За Женя такъв разговор беше нещо обичайно, но Василий чувстваше неловкост, затова се опитваше да се държи безразлично. Женя забеляза това и разказа дежурната за такива моменти история за собственото си погребение, което щеше да бъде след дванадесет години. Разделиха се с много топли думи. После Василий се поразходи из града, поседя в градинката на брега на реката, където като дете играеше с приятелите си. И към четири часа се прибра вкъщи. Седна на компютъра с намерението да напише прощално писмо на приятелите си и да го разпрати по пощата. Но написан на екрана, нахвърляният в мислите текст му се стори идиотски.

Един от последните ангажименти в живота на Василий беше вечеря и гледане на любимия филм «Повелителят на моретата». Вечерята се състоеше от сандвичи със свинско и пресни зеленчуци - конкретно домати и краставици. Сдъвканото парченце краставица в устата му напомни за лятото. За почивната база на Волга. За песните около огъня с китара в ръка. Василий ядеше и се усмихваше на своите спомени.

Съвременните технологии позволяваха с точност до минутата да се определи датата на смъртта на всеки човек, още от деня на раждането му. Родителите на Василий преди 29 години научиха, че синът им ще умре на 15 март в 22.14. Разбира се, за тях това беше удар, тъй като и двамата щяха да надживеят собствения си син. Те не пожелаха да изживяват втори такъв удар, така че Вася остана единствено дете. Момичето, което той харесваше, научавайки за датата на смъртта на Василий, прекрати отношенията им, тъй като не й се искаше в средата на живота си да започва всичко отначало. А да намери момиче с кратък живот, което да му е на сърце, Василий не можа. Може би затова и обичаше филма «Повелителят на моретата». Там нямаше жени. Само мъже - с техните слабости и качества.

Филмът свърши. Василий още веднъж седна на компютъра. Отвори своята страница в Facebook. Няколко далечни познати бяха изпратили съобщения с прощални думи. От нея съобщение нямаше. Василий написа статус: «Останете със здраве» и затвори страницата. Обади се Алексей, извини се, че не е могъл да пристигне във вторник, каза, че вярва в прераждането и прочие. Василий седна на дивана и се загледа в часовника. Течаха последните минути. Той специално го беше сверил, за да показва точния час. Ех, колко добре би било, ако хората не знаеха точната дата на своята смърт. Ей така, сядаш на дивана, пълен с планове за бъдещето - и край. Но да е неочаквано. Пък дори и да е твърде рано… Тогава животът му би се подредил съвсем другояче. Василий се разплака. Плачеше горчиво, с лице, забито в дланите. После пое няколко пъти дълбоко дъх. Успокои се и се усмихна на своето отражение в стъклото на библиотеката. Часовникът на стената показваше 22.14, секундната стрелка отминаваше дванадесет. Течаха последните секунди…
Изображение

Потребителски аватар
Stargazer
Dinh
Dinh
Мнения: 542
Регистриран: пет юли 03, 2009 5:09 pm
Местоположение: София

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от Stargazer » пет окт 12, 2012 2:56 pm

“I was in the winter of my life — and the men I met along the road were my only summer. At night I fell asleep with visions of myself dancing and laughing and crying with them. Three years down the line of being on an endless world tour and my memories of them were the only things that sustained me, and my only real happy times. I was a singer, not a very popular one, who once had dreams of becoming a beautiful poet — but upon an unfortunate series of events, saw those dreams dashed and divided like a million stars in the night sky that I wished on over and over again — sparkling and broken. But I didn’t really mind because I knew that it takes getting everything you ever wanted and then losing it to know what true freedom is.

When the people I used to kno found out what I had been doing, how I had been living — they asked me why. But there’s no use in talking to people who have a home, they have no idea what it’s like to seek safety in other people, for home to be wherever you lie your head.

I was always an unusual girl, my mother told me I had a chameleon soul. No moral compass pointing due north, no fixed personality. Just an inner indecisiveness that was as wide and as wavering as the ocean. And if I said that I didn’t plan for it to turn out this way, I’d be lying — because I was born to be the other woman. I belonged to no one — who belonged to everyone, who had nothing — who wanted everything with a fire for every experience and an obsession for freedom that terrified me to the point that I couldn’t even talk about — and pushed me to a nomadic point of madness that both dazzled and dizzied me.

Every night I used to pray that I’d find my people — and finally I did — on the open road. We had nothing to lose, nothing to gain, nothing we desired anymore — except to make our lives a work of art.

Live fast. Die Young. Be Wild. And Have Fun.

I believe in the country America used to be. I believe in the person I want to become.
I believe in the freedom of the open road. And my motto is the same as ever —
I believe in the kindness of strangers. And when I’m at war with myself — I ride. I just ride.

Who are you? Are you in touch with all of your darkest fantasies?
Have you created a life for yourself where you’re free to experience them?
I have.
I am fucking crazy. But I am free.

*****


Монолог към клип на Лана Дел Рей
I've tried to fill this silence up
But now it's back again

It's deafening...

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18832
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: нещо,което харесвате....

Мнение от deadface » съб окт 20, 2012 4:00 am

Нечиста сила
Светослав Минков

Към воденицата тичаха хора. Задъхани, изплашени, с червени лица.
— Дядо Петко уловил таласъм!
— Не думай! Къде?
— В брашното!
— Ами кога?
— Снощи!
Седи дядо Петко на ниско трикрако столче пред прага на воденицата, дълбоки бръчки дълбаят челото му. Гледа той унесено далечните облаци по небето и гърдите му дишат тежко. А двете стари върби отсреща люлеят леко клоните си, листата на трепетликата играят като пеперуди. Шуми реката, разбива се водата й о камъните, грее слънцето, цвърчат врабчета из нажежения въздух.
— Какво е станало бе, дядо Петко? Де е таласъмът? — питат и разпитват хората, а старият воденичар седи навъсен и дума не продумва.
— Ето! Ето! — вика един и сочи с ръка към върбите. Спущат се нататък хората, спират се и гледат. Ужас свива сърцата им.
Под върбите стои вързан с кучешка верига един страшен звяр: черен като въглен, с дълга лисича опашка и с рог на главата. Изпънала се проклетата гад на нозете си, ще скъса веригата. Из устата й изскочили зъби като клинове, червени искри святкат из очите й.
— Брей, нечиста сила! — говори Найден кръчмарят и плюе от погнуса, а една бабичка с восъчно лице се кръсти и шъпне името на света Богородица.
Изправя се дядо Петко на кривите си нозе и закретва с бавни крачки към събралите се. Бялата му коса лъщи на слънцето.
— Та и такива работи има по божия свят — подхваща той и хвърля мрачен поглед към нечистата сила.
Думите му омагьосват хората. Заобикалят го те и го гледат с отворени уста.
— Седя си нощес във воденицата — разправя старецът — и по едно време съм задрямал. Както седя така и си дремя, слушам — нещо драще на вратата и курлюка като мисир. Отварям очи, ослушвам се: няма нищо. Задрямвам пак — пак почва да се драще, ама тоя път вече по-силно и вратата се тресе. Скачам аз, отивам до прозореца и гледам вънка. Над върбите изгряла една месечина, заплела се сякаш в клоните. Ръка да протегнеш и ще я уловиш. Каква ли ще е тая работа, си мисля аз, и току някой пита над ушите ми: „Дядо Петко, дядо Петко, имаш ли прясно брашно за погача?“ Смръзна се сърцето ми, такъв страх ме хвана. Стоя като закован, а гласът все пита в ушите ми: „Прясно брашно за погача, прясно брашно за погача, прясно брашно за погача.“ И като пита — курлюка като мисир, сякаш човек се смее. Притъмня ми на очите, ви казвам. Нейсе, поокопитих се малко, че като грабнах кобилицата! Харно, ама някой я издърпа из ръката ми и я запрати чак при чувалите. Тупна нещо на земята и в нозете ми се претърколи едно черно кълбо. То бяга — аз го гоня, то бяга — аз го гоня. Като видя дяволската гад, че ще я хвана, преметна се, подскочи като котка и хоп — в сандъка с брашното. Хвърлих се отгоре й, а тя се мушна чак на дъното, брашното кипна и почна да ври като живо. Пищи проклетият му звяр, та кънти воденицата от писъка му. Разкървави ми ръцете. Най-после стиснах го като яре за гушата и го измъкнах от сандъка. Страшно нещо. Насмалко щях да го изпусна, като го видях.
Простира дядо Петко жилестата си ръка и хората се взират в нея. Зее на ръката дълбока рана, посипана с тютюн.
— Я виж! Като от бясно куче!
— Какво ти бясно куче, вълк — само вълк ще те ухапе така, че докато си жив да носиш белег от зъбите му.
— Слушай, дядо Петко, с таласъм шега не бива. Я земи, че му свети маслото. Няма да го държиш за дамазлък, я! — казва един селянин с изгоряло лице и скръцва със зъби.
А таласъмът се върти около опашката си и хапе старата ръждясала верига, над късия му рог между ушите мъждее алено пламъче.
Ето го, задава се из трънаците горският Иван Фъртуната с дълга кремъклийка през рамо. На устата му дими цигара.
Пристъпя той и пита с тежък глас:
— Какво сте се събрали като на панаир? Какво има?
— Таласъм!
— Таласъм ли? Я чакайте!
И горският сваля кремъклийката от рамото си. Дръпват се хората и му отварят път. Излиза той напред и почва да кашля тежко.
Не е виждал Иван Фъртуната такова нещо. Цял ден ходи из горите, всякакви зверове са се изпречвали на пътя му, ама такъв — с рог на главата, не е и сънувал. Дига той ръка, сваля опълченския си калпак, чеше се по тила и тежкият му глас омеква:
— Къде го хванахте бе? Гледай ти, какво чудо!
— Улових го във воденицата — казва дядо Петко.
— Ами какво ще го правиш сега?
— Че де да знам. Вързал съм го — стоѝ — отвръща воденичарът.
— Да извикаме поп Йордан да прочете евангелието — обажда се бабичката с восъчното лице. Може светите думи…
— Светите думи ли? Ами тая пушка да не е за чавките! — казва горският и отстъпва крачка назад. Слага той кремъклийката под брадата си и се прицелва с едно око.
А таласъмът се изблещил срещу цевта, сякаш се смее — очите му ще изхвръкнат навън.
Щракна кремъклийката, изпращя като счупена дъска, политна горският назад и падна на гърба си.
Седи си таласъмът, вързан за веригата, разтворил уста и курлюка като мисир. А в ушите на събралите се отеква грозен смях, тресе се земята под нозете им.
— Не го лови куршум — казва Иван Фъртуната и се дига като попарен.
— Да го убием с камъни! — рече Найден кръчмарят, па се наведе, взе един камък и го хвърли върху таласъма.
Изви се камъкът и прехвърча високо над върбите.
И пак изкурлюка нечистата твар и пак отекна в ушите на хората грозният смях.
— Дайте дърва да запалим огън! — викна някой.
— Вярно, да запалим огън! Дайте огън!
— На пепел да стане!
— Костите му на въглен да се обърнат!
Разтичаха се селяните насам-натам, събраха дърва, наскубаха тръне, запалиха огън край върбите и таласъмът почна да цвърчи и да се пържи в пламъците.
Дигна се черен дим, разнесе се смрад, стана тъмно, задуха вятър, заскърцаха върбите, сякаш по клоните им увиснаха обесени.
Всички стоят като вкаменени и никой не може да проговори дума. Нещо ги стиска за гърлото, треперят нозете им, побелели са очите им от ужас.
Дълго горя огънят, а никакви пламъци се не виждаха. Само черният дим течеше като катранена река надолу из ливадите.
И когато угасна и последната искрица, ръждясалата кучешка верига задрънка в пепелта, във въздуха изсвири нещо и по небето плъзна — от изток до запад — грамадната сянка на таласъма.
И за последен път се чу смехът на нечистата сила, която бягаше в пъкъла.
След четиридесет дена дядо Петко умря. Отначало ухапаната му ръка изсъхна, после тялото му се изду и позеленя като злак.
Запустя воденицата, заглъхна песента на колелото й, а реката продължаваше да си тече под нея и месецът светеше вечер над двете стари върби.
Изображение

Отговори