Окей, май приключих с Hot Potting, въпреки че комбинацията от параноя и нетърпение, често може да произведе доста съмнителни резултати
Реших да заема руското заглавие - Кипящи извори.
КИПЯЩИ ИЗВОРИ
- През февруарските нощи, - обичаше да казва госпожица Лирой, - всеки пиян шофьор бе благословия.
Всяка двойка, отиваща на втори меден месец, за да закърпи брака си. Хора, заспиващи на волана. Всеки, който отбиваше от шосето за питие, бе някой, който госпожица Лирой може би ще убеди да наеме стая. Говоренето, то бе половината от бизнеса й. Да задържи хората за още едно питие, и още едно, докато се наложи да останат.
Понякога, разбира се, ти си вкаран в капана. Друг път, както казва госпожица Лирой, ти просто сядаш тук, за, както се оказва, остатъка от живота си.
От стаите в Хижата повечето хора очакват повече. Железните рамки на леглата се клатят, гредите и преградите са износени на сглобките си. Болтовете и гайките - хлабави. Отгоре, всеки матрак има бучки като хълмове, а възглавниците са сплескани. Чаршафите са чисти, но водата от кладенеца е твърда. Изпери каквото и да било в тази вода и материята се усеща груба като шкурка от минерали и мирише на сяра.
Най-голямата обида е, че трябва да делиш банята в коридора. Повечето хора не пътуват с халат и това означава, че трябва да се обличаш само за да се изпикаеш. Събуждайки се на сутринта, си вземаш воняща на сяра баня в бяла чугунена вана.
За нея е удоволствие да поведе тези февруарски странници към урвата. Първо, тя спира музиката. Цял час преди да започне да говори, тя намалява силата на звука, една степен на всеки десет минути, докато Глен Кембъл не изчезне. След като навън трафикът по пътя спре, намалява отоплението. Една след друга тя дърпа шалтера на неоновите бирени реклами, увиснали на прозореца. Ако в камината има огън, госпожица Лирой го оставя да прегори и угасне.
През всичкото това време тя ги води за носа, разпитва хората какви планове имат. През февруари на Бялата река, няма нищо за правене. Може би снегоходки. Разходка със ски, ако си носиш. Госпожица Лирой оставя гостите сами да дойдат с идеята. Разговорът се завърта около това предложение.
А ако не, тя споменава за разходката до кипящите извори.
Основните отправни точки в историята й. Тя превежда своята публиката през пътната карта на живота си. Първо, тя показва себе си, как изглеждаше преди голяма част от живота си, двайсет годишна и извън колежа за лятото, на къмпинг с кола нагоре по Бялата река, молеща за лятна работа, работа, която тогава изглеждаше като мечта: барман тук в Хижата.
Трудно е да си представиш госпожица Лирой слаба. Слаба с бели зъби, преди венците й да започнат да се отдръпват. Преди да започнат са изглеждат, както изглеждат сега, кафявият корен на всеки зъб открит, по начина по който морковите се скупчват над земята, ако посадиш семената прекалено близо едни до други. Трудно е да си я представиш гласуваща за демократите. Дори харесваща други хора. Госпожица Лирой без тъмната сянка косми над горната й устна. Трудно е да си представиш колежанчета редящи се на опашка, за да я чукат.
Разказването на нещо толкова смешно и тъжно за себе си, като това, я кара да изглежда честна.
Кара хората да слушат.
Ако я прегърнеш сега, казва госпожица Лирой, всичко, което ще усетиш, е стърчащата тел от сутиена й.
За да отидеш до кипящите извори, обяснява тя, взимаш банда хлапета и тръгваш нагоре по разлома на Бялата река. Приготвяш си бира и уиски и намираш езерцето на някой топъл извор. Повечето вирове са между 60 и 90 градуса по Целзий през цялата година. На тази надморска височина водата кипи на малко под 90 градуса. Дори през зимата на дъното на дълбоките ледени ями, със снежни преспи спускащи се в тях, тези басейни са достатъчно горещи да те сварят жив.
Не, опастността тук не бяха мечките. Няма да видиш вълци или койот или рис. Надолу по реката, да, на едно щракване на километража, само една песен надолу по пътя, мотелите трябваше да затварят с верига кофите си за боклук. Там долу снегът бе осеян с отпечатъци на лапи. Нощта бе изпълнена със звука на глутници, виещи към луната. Но тук горе снегът бе гладък. Дори на пълнолуние бе тихо.
По течението на реката, нагоре от Хижата, всичко, за което трябваше да се тревожиш, бе това да бъдеш сварен до смърт. Някои градски хлапета, напуснали колежа, се задържат наоколо няколко години. Те предават на следващите кои басейни са безопасни и къде да ги намериш. Къде да не ходиш – има тънка коричка калций или варовик, която изглежда като твърда скала, но ще пропаднеш през нея и ще се изпържиш в скрит геотермален извор.
Те предават също и страшните истории. Стотина години назад, госпожа Лестър Банък, идваща от Кристъл Фолс, Пенсилвания, спря да избърше влагата от запотените си очила. Вятърът смени посоката си, духайки гореща пара в очите й. Една погрешна стъпка и тя бе отвъд пътеката. Още една погрешна стъпка и тя загуби баланс, залитна назад, падайки в изгарящо топлата вода. Опитвайки се да се изправи, тя залитна тежко напред, стоварвайки лице във водата. Пищейки, тя бе изтеглена обратно от някакви непознати.
Шерифът, който я закара в града, извзе и последната капка зехтин от кухнята на Хижата. Покрита в мазнина и увита в чисти чаршафи, тя почина в болницата, все още пищейки три дни по-късно.
Съвсем скоро, преди три лета, хлапе от Пинсън Сити, Уайоминг, паркира пикапа си и пусна свободно немската си овчарка. Кучето скочи право в средата на един вир и скимтеше силно, умирайки, докато се опитваше да изплува. Туристите, гризящи кокалчетата си, казаха на хлапето – недей, но то се гмурна.
Той се показа на повърхността само веднъж, очите му сварени, бели и широко отворени. Въртящи се наоколо, слепи. Никой не можеше да се протегне достатъчно, че да го хване здраво, и след това той изчезна.
През остатъка от годината го изгребваха с мрежи, по начина по който ти би чистил листа и умрели буболечки от басейн. По начина по който ти би обирал каймака от гърне с варено.
В бара на Хижата, госпожица Лирой ще спре тук, за да позволи на хората да видят момента в главите си. Парчетата от него оставени през цялото лято да се носят по топлата вода, купчина късове плюещи светло кафяво.
Госпожица Лирой ще дръпне от цигарата си.
След което, сякаш това е нещо, което си е спомнила внезапно, тя ще каже:
- Олсън Рийд. - И ще се засмее.
Сякаш това е нещо, за което не мисли всяка минута, всеки час, когато е будна, госпожица Лирой ще каже:
- Трябваше да срещнете Олсън Рийд.
Голямия, дебелия, непорочения, безгреховения Олсън Рийд.
Олсън бе готвач в Хижата, дебел и блед, устните му прекалено дебели, изпълнени с кръв и ярко червени, като суши срещу оризено бялата кожа на лицето му. Той наблюдаваше горещите извори. Ще стои на колене до тях по цял ден, гледайки кипящата кафява пяна, гореща като киселина.
Една погрешна стъпка. Едно бързо хлъзване надолу по погрешната страна на снежната преспа и горещата вода ще ти стори това, което Олсън причиняваше на храната.
Пържена сьомга. Задушено пиле и кнедли. Твърдо сварени яйца.
В кухнята на Хижата, Олсън пееше религиозни химни толкова силно, че можеше да ги чуеш в столовата. Олсън, огромен в развяващата се бяла престилка, с връзки уплетени и впити в дебелия му, дълбок кръст, четящ Библията в полумрака. Миризмата на бира и цигари, пропита в тъмно червения килим. Ако се присъединеше към масата ти в стаята на персонала, Олсън привеждаше глава до гърдите си и казваше благословия над глупавия си сандвич.
Любимият му глагол бе “приятелство”.
Нощта, когато Олсън влезе в килера и завари госпожица Лирой да целува пиколото, някакъв бивш студент по либерални изкуства в нюйорския университет, Олсън Рийд им каза, че целуването е първата стъпка на дявола до прелюбодеянието. Със своите яркочервени устни, Олсън каза на всички, че се пази за брака, но истината бе, че никой не го желаеше.
За Олсън Бялата река бе неговата Райска градина, доказателството, че неговият Бог е свършил невероятна работа.
Олсън наблюдаваше кипящите извори, гейзерите и пушещите кални ями, по начина по който всеки християнин обича идеята за ада. По начина по който всеки рай трябва да има своя змия. Той гледаше как кипящата вода се изпарява и мята, по същия начин по който ще надникне през прозореца за поръчките и ще наблюдава сервитьорките в столовата.
В свободния си ден, той ще пренесе своята Библия през горите, през облаците и мъглата от сяра. Ще пее “О, благодат” или “По-близо до Теб Господи,” но само петата или шестата строфа, части толкова странни и непознати, може да помислиш, че си ги е измислил. Крачейки по засъхналата скала, тънката коричка от калций, оформяща се както леда се образува над водата, Олсън ще пристъпи извън пътеката и ще коленичи на ръба на плюещ, смърдящ вир. Коленичил там, той ще се моли за госпожица Лирой и пиколото. Ще се моли на своя Господ, нашия Всемогъщ Бог, създателя на Отвъдното и Земята. Ще се моли за безсмъртната душа на всеки сервитьор по име. Ще опише греховете на всяка хотелска прислужница на глас. Викът на Олсън, изкачващ се заедно с парата, той се моли за Нола, която закрепи подгъва на роклята си прекалено високо и извърши акта на орален секс с всеки гост на хотела, готов да се раздели с двайсет доларова банкнота. Със семействата туристи стоящи назад, в безопастност на пътеката зад него, Олсън се молеше за милост за келнерите в столовата, Евън и Лео, които се нападаха взаимно с развратен акт на содомия всяка нощ в мъжкото общежитие. Олсън плака и крещя за Дюи и Бъди, които дишаха лепило от кафява хартиена торба, докато миеха чиниите.
Там на портите на своя Ад, Олсън викаше убежденията си към дърветата и небето. Извършвайки своя доклад до Бог, Олсън излизаше след вечерната смяна и крещеше твоите грехове към звезди, толкова ярки, че кървяха заедно в нощта. Той молеше за божията милост от твое име.
Не, никой не харесваше Олсън Рийд. Никой на никоя възраст не харесва един клюкар.
Те всички бяха чували историите за жената, увита в зехтин. За хлапето, сготвено на супа, заедно с кучето си. И специално Олсън ще слуша, с очи бляскави като бонбони. Това бе доказателство за всичко, което му бе скъпо. Пълната истина. Доказателство, че не можеш да скриеш деянията си от Бог. Не можеш да го промениш. Ние ще бъдем будни и живи в Ада, но ще боли толкова силно, че ще пожелаем да умрем. Ще прекараме цяла вечност страдайки, на място, на което никой на света не би пожелал да смени мястото си с нас.
Тук ще бъде мястото, където госпожица Лирой ще спре да говори. Ще запали нова цигара. Ще ти отвори нова бира.
Някои истории, ще каже тя, колкото повече ги разказваш, толкова по-бързо те се износват. При този вид, драмата прегаря и всяка версия звучи по-глупава и плоска. Другият вид истории износва теб самият. Колкото повече я разказваш, толкова по-силна става тя. Този вид истории само ти напомнят колко си бил глупав. Си днес. Ще бъдеш винаги.
Разказването на някои истории, казва госпожица Лирой, е извършване на самоубийство.
Тук е мястото, където тя ще опита да направи историята отегчаваща, казвайки как вода затоплена до седемдесет градуса причинява изгаряне трета степен за една секунда.
Типичното термално явление по дължината на разлома на Бялата река е цепнатина, отворена към вир, покрит по краищата с пласт от онзи кристализиран минерал. Средната температура на термалните явления по Бялата река е 96 градуса по Целзий.
Една секунда в толкова гореща вода и свалянето на чорапите, ще свали крака ти. Сготвената кожа на ръцете ти ще се залепва за всичко, което докоснеш, и ще остава на него, перфектна като двойка кожени ръкавици.
Твоето тяло се опитва да се спаси като изпраща течности към изгарянето, за да разсее горещината. Ти се потиш, дехидратирайки се по-бързо от най-лошия случай на диария. Губиш толкова много течности, че кръвното ти налягане спада. Изпадаш в шок. Жизненоважните ти органи се изключват в бърза последователност.
Изгарянията могат да бъдат първа степен, втора, трета или четвърта степен. Те могат да бъдат повърхностни, дермални или субдермални изгаряния. При повърхностни, или изгаряния първа степен, кожата почервенява без мехури. Сети се за слънчево изгаряне и последващото изсъхване на загнила тъкан – мъртвата, белеща се кожа. При субдермалните, изгарянията трета степен, получаваш сухият, бял кожен вид на прегорялото кокалче, което се блъска в горния реотан, когато изваждаш сладкиша от печката. При изгаряне четвърта степен, ти си сготвен по-дълбоко от кожата.
За да определи сериозността на едно изгаряне, преглеждащият лекар ще използва Правилото на деветте. Главата е 9 процента от кожата на цялото тяло. Всяка ръка е 9 процента. Всеки крак е 18 процента. Предната и задната страна на торса са по 18 процента. Един процент за врата и имаш всичките 100 процента.
Поглъщането дори на глътка толкова гореща вода предизвиква масивен оток на ларинкса и смърт от задушаване. Гърлото ти се свива и ти се задавяш до смърт.
Поезия е да оставиш госпожица Лирой да те омае с всичко това. Превръщането в скелет. Свличане на кожата. Хипокалемия. Дълги думи, които отвеждат всички в бара до безопастността на абстрактното, далеч, далеч оттук. То е приятна малка почивка в историята й, преди сблъсъка с най-ужасното.
Можеш да прекараш целия си живот в изграждането на стена от факти между теб и всичко реално.
Един февруари, точно като този, преди голяма част от живота й, госпожица Лирой и Олсън, готвачът, бяха единствените хора в Хижата тази нощ. Предния ден наваляха три фута пресен сняг и снегорините все още не бяха минали.
Както всяка нощ, Олсън Рийд взима своята Библия в дебелата си ръка и започва да крачи тежко през снега. По онова време те трябваше да се безпокоят за койоти. Пума и рис. Пеейки “О, благодат” цяла миля, без да повтаря нито един стих, Олсън крачи, бял, върху белия сняг.
Двете платна на шосе 17, изгубени под снега. Неоновият знак, казващ Хижата със зелен неон, стоящ върху стоманен прът, забит в бетона и с ниска тухлена тежест в основата си. Външният свят, както всяка нощ, е черен и син, покрит с лунна светлина, а гората просто мрачни борови очертания разтегнати по хоризонта.
Млада и стройна, госпожица Лирой дори и не помисли за Олсън Рийд. Не осъзна за колко дълго бе изчезнал, докато не чу воя на вълците. Тя оглеждаше зъбите си, държейки полиран нож за хляб, тъй че да може да види колко прави и бели изглеждаха те. Тя бе привикнала да чува виковете на Олсън всяка нощ. Гласът му крещящ името й, последвано от грях, истински или въображаем, идваше от горите. Тя пушеше цигари, Олсън крещеше. Тя танцуваше бавно. Олсън крещеше на Бог от нейно име.
Разказвайки историята в днешно време, тя ще те накара да отскубнеш останалото от нея. Схващането, че тя е попаднала в капан тук. Душата й в чистилище. Никой не идва в Хижата, планирайки да остане до края на живота си. По дяволите, казва госпожица Лирой, има неща, които се случват, по-лоши от това да бъдеш убит.
Има неща, които се случват, по-лоши от автомобилна катастрофа, която те оставя осакатен. По-лоши от счупване на гръбнака. Когато си млад. И си изоставен да се грижиш за бар в някое загубено място до края на живота си.
Преди повече от половината й живот, госпожица Лирой чува вълците да вият. Койотите да лаят. Тя чува Олсън да вика, не името й или някой грях, а просто да крещи. Тя отива до страничния изход на столовата. Пристъпва навън, привела се над снега и завърта главата си настрани, за да се ослуша.
Тя помирисва Олсън преди да успее да го види. Това е миризмата на закуска, на пържещ се бекон в студения въздух. Миризмата на бекон или шунка, нарязана дебело и цвърчаща хрупкаво в собствената си мазнина.
На това място от историята, електрическият нагревател на стените винаги се включва. В този момент, стаята е станала възможно най-студена. Госпожица Лирой познава този момент, може да усети как той кара косъмчетата на горната й устна да се изправят. Тя знае кога да спре за секунда. Да остави миг тишина, а след това – вуум – прилива и виенето на топлия въздух, излизащ от нагревателя. Вентилаторът издава тихо стенание, първоначално далечно, а след това по-силно и близко. Госпожица Лирой се уверява, че в този момент, барът вече е потънал в мрак. Нагревателят се включва с тих стон и хората вдигат поглед. Всичко, което могат да видят в прозореца е собственото си отражение. Собственото им лице е неразпознаваемо. Гледаща навътре към тях е бледа маска, изпълнена с черни дупки. Устата е широко отворена черна дупка. Собствените им очи, две застанали заедно черни дупки, вперени в мрака зад тях.
Колите паркирани отвън, те изглеждат като на хиляди ледени мили разстояние. Дори паркингът изглежда прекалено далеч, за да преминеш през този вид мрак.
Лицето на Олсън Рийд, когато тя го намери, врата и главата, последните 10 процента от него, бяха все още перфектни. Дори красиви, сравнени със смъкващата се, сварена храна, която представляваше останалата част от тялото му.
Все още пищящ. Сякаш на звездите им пука. Това нещо, останало от Олсън, се влачи надолу по тази страна на Бялата река, с осакатени, треперещи колена, олюляващи и разпадащи се.
Имаше части от Олсън, които вече бяха изчезнали. Краката му, под колената, сготвени и разтеглени по начупения лед. Отхапани и смъкнати, първо кожата, а след това костите, кръвта толкова сварена в него, че отзад нищо не се стича, освен диря от собствената му мазнина. Топлината му стопява дълбоко снега.
Хлапето от Пинсън Сити, Уайоминг, хлапето, което скочи вътре, за да спаси кучето си. Хората казват, че когато тълпата го издърпала, ръцете му се разпаднали, става по става, но той бил все още жив. Скалпът му бил обелен назад от белия му череп, но той бил все още буден.
Повърхността на кипящата вода плюе горещи и искрящи цветовете на дъгата, заради стопената мазнина на хлапето, неговата мас плуваща на повърхността.
С домашния му любимец, сварен до перфектно кожено палто с формата на куче, костите му почистени от месото и потъващи към дълбокия геометричен център на света, последните думи на хлапето били:
- Преебах всичко. Не мога да поправя това. Мога ли?
Така госпожица Лирой намери Олсън Рийд онази нощ. Но по-лошо.
Снегът зад него, прясната пудра навсякъде около него, бе прорязана от лигите му.
Навсякъде около писъците му, разпръснати навсякъде зад него, госпожица Лирой можеше да види рояк от жълти очи. Снегът стъпкан до лед от стъпките на койотски лапи. Четирипръстите следи на вълчи лапи. Плуващи около му бяха продълговатите черепи на диви кучета. Задъхани зад собствените си бели изпарения, с черни устни, свити по ръба на всяка муцуна. Техните загнили зъби, наблъскани нагъсто, тясно, дърпат назад парцаливите останки на белите панталони на Олсън, а разкъсаните крачоли все още пушат от това, което е сварено живо в тях.
В следващия миг, жълтите очи са изчезнали и останките на Олсън са единственото, което е останало. Снегът, разритан от лапите, все ще блести във въздуха.
Останали са само двамата в топлия облак от миризма на бекон, с Олсън туптящ от горещина, голям печен картоф, потъващ все по-дълбоко в снега до нея. Кожата му вече бе закоравяла, напукана и груба като пържено пиле, но хлабава и хлъзгава върху мускула, а самият мускул увит, сготвен около ядро от горещ кокал.
Ръцете му се хванаха здраво за нея, за пръстите на госпожица Лирой, а когато тя опита да се отдръпне, кожата му се разкъса. Ръцете му се залепиха, по начина по който устните ти залепват за стоманената катерушка при леденостудено време. Когато тя се опита да отдръпне ръката си, пръстите му се разцепиха до кокала, изпечени и обезкървени отвътре, и той продължи да крещи и да стиска госпожица Лирой.
Бе прекалено тежък, за да го премести. Потънал там в снега.
Тя бе закотвена там, само на двайсет стъпки в снега от страничната врата на столовата. Вратата все още бе отворена, а масите вътре приготвени за следващото ястие. Госпожица Лирой можеше да види голямата каменна камина на столовата, цепениците горящи в нея. Тя можеше да гледа, ала бе прекалено далеч, за да я почувства. Тя плуваше с краката си, риташе, опитваше се да издърпа Олсън, но снега бе прекалено дълбок.
Вместо да продължи да се движи, тя остана на мястото си, надяваща се, че той ще умре. Молеше се на Бог да убие Олсън Рийд преди тя да замръзне. От мрака на гората вълците наблюдаваха с жълтите си очи. Очертанията на боровете, изкачващи се нагоре към небето. Звездите над тях, кървящи заедно.
Тази нощ Олсън Рийд й разказа една история. Личната си история за духове.
Това са историите, които са все още на устните ни, когато умрем. Историите, които ще разкажем само на непознати, някъде насаме в среднощния мрак. Тези важни истории, ние ги повтаряме и преповтаряме години наред в главите си, но никога не ги разказваме. Тези истории са духове, те връщат хора от мътвите. Само за един миг. За едно посещение. Всяка история е дух. Това е историята на Олсън.
Госпожица Лирой стопява сняг в устата си и плюе водата в дебелите червени устни на Олсън, лицето му е единствената част от него, която тя може да докосне без да се залепи. Коленичила до него. Първата стъпка на дявола до разврата. Тази целувка, мигът за който Олсън се пазеше.
През по-голямата част от живота си тя пазеше в тайна какво бе извикал той. Да задържаш нещо такова в себе си бе огромно бреме. Сега тя разказва на всички, но това не го прави по-леко.
Това сварено, тъжно същество, край Бялата река, то крещяло:
- Защо направи това?
То крещяло:
- Къде съгреших?
- Горски вълци, - казва госпожица Лирой и се засмива. Вече нямаме този проблем. Не тук, вече не.
Начинът, по който умря Олсън, се нарича миоглобулинария. При дълбоките изгаряния, изгорените мускули освобождават протеинът миоглобулин. Този приток на протеин в кръвообръщението смазва всеки бъбрек. Бъбреците се затварят и тялото се изпълва с течности и кръвни токсини. Бъбреците отказват. Миоглобулинария. Когато госпожица Лирой произнася тези думи, тя е като илюзионист правещ фокус. Думите могат да бъдат заклинание. Магия.
Да умреш по този начин отнема цяла нощ.
На следващата сутрин премина снегоринът. Шофьорът ги откри: Олсън Рийд мъртъв, а госпожица Лирой заспала. Заради топенето на снега в устата й, продължило през цялата нощ, венците й бяха побелели. Измръзнали. Мъртвите ръце на Олсън все още бяха вкопчени в нейните, защитавайки пръстите й, топли като чифт ръкавици. През следващите седмици, замръзналата плът около основата на всеки зъб, мека и сива, се обели от кафявите корени, докато накрая зъбите й започнаха да изглеждат, както изглеждат днес. Докато устните й не изчезнаха.
Белеща се мъртва тъкан. Друго магическо заклинание.
Няма нищо в горите отвън, ще каже на хората госпожица Лирой. Нищо зло. То е просто толкова тъжно и самотно. То е Олсън Рийд, все още нямащ представа къде е сбъркал. Нямащ представа къде се намира. Толкова ужасно и самотно, дори вълците и койотите са изчезнали нагоре от тази точка на Бялата река.
Това е начинът по който работи една страшна история. Повтаря накой древен страх. Пресъздава някой забравен ужас. Нещо за което предпочитаме да мислим, че сме надраснали. Но все още може да ни уплаши до сълзи. То е нещо, за което си се надявал, че е излекувано.
Всяка нощ е изпълнена с тях. Този блуждеещи хора, които не могат да бъдат спасени, но отказват да умрат. Можеш да ги чуеш в нощта, крещящи отвън, по този склон на разлома на Бялата река.
През някои февруарски нощи, все още се усеща миризмата на гореща мазнина. Хрупкав бекон. Олсън Рийд, който не може да почувства краката си, които биват дърпани назад. Писъците му. Пръстите му, забити като лапи в снега, теглени назад към мрака от всичките онези стиснати малки зъби.
Но все пак беше забавна нощ. Чудя се дали да не продължа и с останалите разкази или пък да потърся някой неиздаван в България хорър автор.
Реших да заема руското заглавие - Кипящи извори. 
