Ханс Хайнц Еверс

Напишете мнението си за прочетеното

Модератор: Ka-tet of 19

Отговори
Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18832
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Ханс Хайнц Еверс

Мнение от deadface » нед ное 17, 2013 6:47 pm

Изображение
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0% ... 1%80%D1%81
Ханс Хайнц Еверс (1871 - 1943)
Ханс Хайнц Еверс (Hanns Heinz Ewers) е немски поет, драматург, актьор и писател на произведения в различни жанрове - фантастика, хорър, пътеписи, еротика и документалистика.
В началото на 20 век у нас са издадени няколко негови книги:

1918 - Моето погребение (разкази) /"Ал.Паскалев", Библиотека Искри. Кн.3./
1918 - Годеницата на Тофар /"Цвят", Библиотека Цвят. №30/
1922 - Ужасът : Първо петоколие (разкази) /"Аргусъ"/
1925 - Из дневника на едно портокалено дърво /"Ф.Чипев", Галерия на фантастите. Кн. 2/
1929 - Алрауна: История на едно живо същество /"Ив. Игнатов и синове"/
1930 - Гробокопачът /"Аврора"/

Изображение
"Ужасът: Първо петоколие"
(Сборникът включва 3 разказа на Еверс: "Бялото момиче", "Мамалоа" и "Делфи")


А през 90-те два негови разказа в следните антологии:

Изображение
"Паякът" /Карива, 1992/ - включва разказа "Паякът"

Изображение
"Кармила" /Карива, 1992/ - включва разказа "Последната воля на Станислава Д'Асп"


От всичко, което съм чел на Еверс, най-силно впечатление ми направи разказът "Паякът", който е истински шедьовър на психологическия свръхестествен хорър. Ето какво казва и Лъвкрафт:
In the present generation German horror-fiction is most notably represented by Hanns Heinz Ewers, who brings to bear on his dark conceptions an effective knowledge of modem psychology. Novels like The Sorcerer's Apprentice and Alrune, and short stories like The Spider, contain distinctive qualities which raise them to a classic level.
Понеже антологията, в която е включен, се намира трудно, ви предлагам да го прочетете онлайн:

Изображение

ПАЯКЪТ
Ханс Еверс

И една воля лежи в това, което не умира. Кой познава тайните на волята с нейната сила?
Glanville.

Kогато студента по медицина Ришар Бракион реши да се настани в стая № 7 на малкия хотел "Стевенс" на улица "Алфред Стевенс" N 6, там през три последователни петъчни дни трима се бяха обесили на дървената рамка на прозореца.
Първият беше швейцарец - търговски пътник. Намериха трупа му в събота вечер и лекарят установи, че смъртта трябва да е настъпила в петък между пет и шест часа след пладне. Трупът висеше на една яка кука забита в дървената рамка, служеща за окачване на дрехи. Прозорецът беше затворен. За въже мъртвият бе употребил шнура от заве¬сата. Тъй като прозорецът беше много нисък, краката, почти до коленете, бяха проснати на пода. Навярно, само¬убиецът бе употребил голямо усилие, за да изпълни своя замисъл. Установи се, че бил женен и баща на четири деца, заемал е добре платено място, бил с пъргав и винаги весел нрав. Не се намери никаква бележка, имаща връзка със самоубийството, нямаше и завещание. До този момент, пред никого от своите познати не бе и споменавал за подобно намерение.
Вторият случай не се различаваше много от първия. Артистът Карл Краузе, отличен играч на велосипед, нает в близкия цирк "Мадрано", се настани, два дни след случката в стая № 7. Когато в следващия петък не се яви да играе, директорът изпрати слугата на цирка в хотела. Той намери артиста в незаключената стая, увиснал на рамката и то в същото положение. Това самоубийство изглеждаше също тъй тайнствено. Обичан от публиката, артистът получа¬ваше твърде голяма заплата. Само двадесет и пет годишен младеж, той се наслаждаваше на живота без насита. И тука нищо писано.
За госпожа Дюбоне, притежателката на скромния малък хотел, чиито наематели бяха изключително артисти и гости на близкото вариете "Мониартър", тоя втори чудноват смъртен случай, в същата стая, и докара много неприят¬ности. Някои от гостите бяха напуснали вече, други, постоянни посетители, престанаха да идват. Тя се отнесе към познатия й комисар на X участък, който й обеща да направи всичко, което зависеше от него. Така, с особено усърдие, той не само подтикна следствието да установи причините за самоубийствата на двамата посетители на хотела, но и намери чиновник, който се настани в тайнст¬вената стая. Това беше стражарят Шарл Мариа Шомие, който доброволно се съгласи. Пехотинец при флота, с еди¬надесетгодишна служба, тоя стар стражар бе бдял сам на стража по няколко нощи наред в Тонкин и Анам, и с точен изстрел из засада бе поздравявал нечаканите посещения на дебнещите като диви котки жълти речни пирати. Сметнаха го способен да застане и пред "призраците", за които улица "Алфред Стевенс" разказваше.
И така, той нае още в неделя вечерта стаята. Легна да спи доволен, след като бе намерил за великолепни богатите ястия и питиета на почитаната госпожа Дюбоне.
Всяка сутрин и вечер Шомие посещаваше полицейския участък и даваше сведения. В първите дни те се ограни¬чаваха само със съобщения, че още нищо съмнително не е забелязал. Но в сряда вечер той съобщи, че се надява да е доловил следа. Принуден да каже повече, той помоли временно позволение да мълчи, не бил разбрал, дали това, което е открил, има наистина връзка със смъртта на двамата мъже, а и много се страхувал да не се посрами и изложи на присмех. В четвъртък той дойде по-колеблив и по-мрачен, но нямаше какво да доложи. В петък сутринта беше твърде възбуден, вярваше, полузасмян, полусе¬риозен, че тоя прозорец има странно привличаща сила. Продължаваше обаче да твърди, че това няма нищо общо със самоубийствата, и че само биха го осмяли, ако кажеше повече. Същия ден, вечерта, той не се яви в полицейския участък. Намериха го увиснал на куката на прозореца.
И тука огледа- потвърди другите случаи: краката проснати на пода, въже - отново беше връвта от завесата. Прозорецът - затворен, вратата - отключена. Смъртта бе настъпила в шест часа следобед, а устата на мъртвия беше широко разтворена и езикът висеше навън.
Тая трета смърт в стая № 7, принуда всички посетители още същия ден да напуснат хотел "Стевенс", с изключение на един гимназиален учител от стая № 16, който се въз¬ползува от случая и намали наема си с една трета. Слаба утеха бе за госпожа Дюбоне, че на другия ден Мари Гарден, звездата на "Ореrа-Соmiquе", пристигна в своя "renault" и откупи червената връв от завесата за двеста франка. Едно, защото това донесе известно успокоение и друго - защото се писа по вестниците.
Ако тази история се бе случила през лятото, към юли или август, госпожа Дюбоне би получила три пъти повече за своята връв и без съмнение вестниците със седмици биха пълнили колоните си с тази случка. А сега за станалото на улица "Алфред Стевенс" се каза по-малко, отколкото наистина заслужаваше и сведенията бяха оскъдни, кратки, предаваха само веществени полицейски показания и стра¬даха чувствително от преувеличения.
Тия съобщения бяха едничкото, което студента по медицина Ришар Бракмон знаеше за случката. Един малък факт остана незабелязан, защото той изглеждаше тъй маловажен, че нито комисарят, нито някой от очевидците го бяха споменали пред репортерите. Едва по-късно, след приключението с медика, си спомниха за него. Тази под¬робност бе, че когато полицейските власти снемаха тялото на стражаря Шарл Мариа Шомие от куката, от отворената уста на мъртвия изскочи един голям черен паяк. Прислуж¬никът на хотела го прищипа с пръст и извика: "Пфуу, дявол го взел, пак такава гадина!" По време на по-късните издирвания - тия, които бяха свързани с Бракмон - същия слуга даде да се разбере, че когато сваляли трупа на швей¬цареца-търговски пътник, пак видял да пълзи на рамото му паяк, досущ приличен на този.
Ришар Бракмон се настани в стаята един неделен ден, две седмици след последното самоубийство. Това, което преживял там, той съвестно отбелязвал всеки ден в своя дневник.
ДНЕВНИКЪТ НА РИШАР БРАКМОН, Студент по медицина
Понеделник, 28 февруари.
Вчера вечерта се настаних тука. Изпразних двете си кошници, понаредих се и след това легнах. Спах отлично. Беше девет часа, когато се потропа на вратата и аз се пробудих. Беше домакинята, която сама ми донесе закуска. Тя е твърде грижлива към мен, забелязва се от яйцата, пушеното месо и отличното кафе, което ми поднесе. Измих се и се облякох, след това погледах как слугата разтребва стаята. Пушех лулата си.
Значи, тука съм. Зная много добре, че работата е опасна, но зная също, че съм отреден, ако сполуча, да я изследвам г основно. Днес лесно не се печели и аз мога да поставя живо¬та си на опасност за тая цел. Тука има и облаги, които искам да използувам. Имаше и други хитреци, които също схвана¬ха това. Не по-малко от двадесет и седем души се опитаха било чрез полицията, било направо чрез домакинята, да получат стаята. Между тях имаше и три дами, та съревно¬ваването беше голямо. Навярно всички бяха голтаци като мен. Но, аз "получих длъжността". Защо? Навярно бях единствения, който можеше със "замисъл" да служи на мъдрата полиция. Красива замисъл! Разбира се, това беше блъф.
Тия сведения са отредени също за полицията. И прави ми удоволствие още отначало да заявя на господата, че хубавичко ги подхлъзнах. Ако комисарят е разумен, ще каже: "Хъм, та Бракмон само за това изглеждаше спосо¬бен!" Както и да е, все едно ми е, какво ще каже той по-късно: нали сега седя тука! И вижда ми се добра прокоба, че почнах дейността си с това да заблуждавам господата. Бях най-напред при госпожа Дюбоне, която ме изпрати в полицейския участък. Цяла седмица скитах всеки ден нататък и ви наги ми се казваше утре пак да дойда. Повечето от моите съперници отдавна бяха си изгърмели куршумите, навярно имаха какво по-добро да вършат, вместо да чакат с часове в мръсната стражарска стая. Комисарят вече се беше ядосал на моето твърдоглавие. Най-накрая ми каза отсечено, че е безцелно да идвам. Бил ми благодарен, но не му трябвали "любителски сили на неспециалисти".
Тогава аз му казах, че съм изработил свой начин на действие. Нямах нищо обмислено, но му казах, че ще му разкрия своя замисъл за нещо добро и опасно едновременно, ако даде честна дума, че е готов да го изпълни. Той ми поблагодари за това и съобщи, че съвсем нямал време за подобна работа. Но аз усетих, че надделявам, когато ме запита не бих ли желал поне да му дам малко пояснение.
Това и направих. Разправих му бляскава глупост, за която преди секунда нямах дори представа. Не зная как изведнъж ми хрумна тая странна мисъл. Казах му, че от всички часове на седмицата има един, който оказва тайнствено влияние: часа, в който Христос изчезнал от гроба, за да слезе в ада. Това е шестият вечерен час от последния ден на еврейската седмица. Той си спомни, че в петък, между пет и шест часа станаха и трите само¬убийства. Повече не можех да му кажа засега, но му посочих откровението на св. Йоан.
Комисарят се престори, че разбра, благодари и ми поръ¬ча да дойда пак вечерта. Точно навреме се явих при него. Видях Новия Завет, поставен на масата му. Следобеда, аз също бях прибегнал до това средство, предпочетох Откро¬вението и не разбрах нито сричка. Може би, комисарят беше по-умен от мен, но ми каза много учтиво, какво той въпреки моите смътни пояснения, е разбрал хода на мислите ми. Бил готов да приеме желанието ми и по всякакъв начин ще го подкрепи.
Трябва да призная, че той ми помогна много. Направи с хотелиерката договор, според който докато стоя в хотела да получавам всичко безплатно. Даде ми един хубав револвер и полицейска свирка. Постовите стражи получиха заповед често да минават през малката улица "Алфред Стевенс" и при най-малкия знак, подаден от мен, да дойдат горе. Най-важното е, че нареди да поставят в стаята телефон, свързан пряко с полицейския участък. И понеже той се намира само на четири минути път от хотела, ще мога винаги да имам най-бърза помощ. При все това, не разбирам добре от какво ще трябва да се боя.
Вторник, 2 март
Нищо се не случи, нито вечерта, нито днес. Госпожа Дюбоне донесе от друга стая нова връв за завесата. Хотелиерката има доста празни стаи и използува всеки случай да идва при мене. Винаги донася по нещо. Помолих я да разкаже още веднъж, с всички подробности, за случ¬ките, но нищо ново не научих. Относно причините за смъртта, тя има свое собствено мнение. За артиста вярва, че причината е нещастна любов, защото когато бил тук миналата година, често идвала при него една дама, която тоя път не се вестила. Кое е внушило на швейцареца подоб¬но решение, тя, разбира се не знае, нали човек не може всичко да знае. Но стражарят, несъмнено, се самоубил само за да я ядоса.
Трябва да кажа, че обясненията на госпожа Дюбоне са малко смешни, но аз я оставих свободно да разказва, за да не ми дотяга чакането.
Четвъртък, 3 март
Пак нищо. Комисарят звъни по няколко пъти на ден. Отговарям му, че съм добре, но ясно е, че това известие не го задоволява много. Извадих книгите си по медицина и уча. Така, от доброволното ми затворничество има поне известна полза.
Петък, 4 март, 2 ч. след пладне.
Много добре се нахраних на обяд. Домакинята ми доне¬се шампанско и сякаш беше истински обяд за човек, който ще се беси. За нея аз съм вече на три четвърти умрял. Преди да ме остави, тя с плач ме помоли да изляза с нея, навярно се боеше да не се обеся и аз "за да я разгневя".
Внимателно разгледах новата връв на завесата. Значи, скоро ще трябва да увисна на нея? Хъм, май нямам такова желание! Пък и връвта е груба, твърда и мъчно се връзва на примка, човек трябва да има доста силна воля, за да последва примера на другите. Сега седя пред масата, вляво стои телефона, вдясно лежи револвера. Не се боя ни най-малко, но съм любопитен.
6 часа вечерта.
Нищо не се случи, насмалко щях да напиша: "за жа¬лост!" Съдбовният час дойде и отмина, а той бе като всички други. Наистина, не мога да отрека, че понякога чувствувах стремеж да ида към прозореца, о да, но по други причини! Между 5 и 6 комисарят звъни най-малко десет пъти. Той беше също така нетърпелив като мене. Госпожа Дюбоне е доволна, седмица откак човек живее в № 7, без да се е обесил. Просто не е за вярване!
Понеделник, 7 март.
Уверен съм, че не ще разкрия нищо. Мисля, че само¬убийството на тримата е дело на странна случайност. Помолих комисаря да направи отново подробни изследвания на трите случая и съм убеден, че най-после ще се издирят причините. Що се отнася до мене, ще гледам да остана, колкото може по-дълго време, тука. Разбира се, оттук не ще завладея Париж, но пък живея безплатно и се угоявам както трябва. При това, уча усърдно и забелязвам, че напредвам. И най-сетне, има още една причина, която ме задържа тука.
Сряда, 9 март.
И тъй направих стъпка напред. Кларимонд!
Ах да, аз още не съм разказвал за Кларимонд. И тъй, тя е моята "трета причина", за да остана тук и тя е, която би ме принудила в оня "съдбовен" час охотно да се приближа до прозореца, но, разбира се, не за да се беся! Кларимонд! Не зная как се казва тя, но чувствувам, че трябва да я наричам Кларимонд. И обзалагам се, че тя наистина би се нарекла така, ако я питах за името й.
Аз забелязах Кларимонд още в първите дни. Тя живее от другата страна на тясната улица и нейният прозорец е точно срещу моя. Там тя седи зад завесите. Преди всичко, трябва да отбележа, че тя ме е наблюдавала по от рано, отколкото аз нея и показваше видимо любопитство към мене. Нищо чудно, нали цялата улица знае, че аз живея тука, а защо, за това госпожа Дюбоне беше се вече погрижила.
Наистина, аз не се влюбвам лесно и отношенията ми към жената са били винаги доста въздържани. Когато човек дойде от Вердьон в Париж, за да учи медицина и при това парите му едва да стигат да се нахрани доволно веднъж на три дни, тогава той има да мисли за друго вместо за любов. Аз нямам голям опит и може би, започнах тая връзка доста глупаво. Все пак, тя ми харесва, каквато си е.
Отначало не ми хрумваше мисъл да привлека към себе си жената от насрещния прозорец. Само си мислех, че тъй като и без това съм тука, за да наблюдавам без да знам какво, аз бях наблюдавал добре и жената. Та човек не може да стои цял ден над книгите! Така, аз установих, че Клари¬монд живее навярно сама в малкия апартамент. Тя има три прозореца, но седи само на единия, който е срещу моя, седи там и преде на малка старовремска хурка. Някога съм виждал такава у моята баба, но тя никога не я използуваше, наследила я бе от някоя си пралеля. Ала хурката на Клари¬монд бе много малка, тънка, бяла и изглежда да е от слонова кост, трябва да са извънредно тънки нишките, които преде. Тя седи през целия ден зад завесите и работи непрекъснато, Едва когато се стъмни, престава. Разбира се, в тясната улица, през мъгливите дни, рано се смрачава и в пет часа вече е съвсем тъмно. Аз не видях никога светли¬ната в нейната стая.
Как изглежда тя? Да, това не зная точно. Черните й коси са накъдрени на вълни и тя е доста бледа. Носът е тънък и малък, устните й са бледи и струва ми се, че малките й зъби са заострени като зъби на грабливи животни. Ресниците й хвърлят дълга сянка, но вдигне ли ги, блясват големите й тъмни очи. Но всичко това се чувствува много по-силно, отколкото се вижда. Мъчно е да се разпознае нещо иззад завесата.
Още нещо: тя е винаги облечена в черна, добре загърната дреха на едри лилави капки. Винаги носи дълги черни ръка¬вици, може би, за да не загрубеят ръцете й от работата. Странно изглежда, как тънките черни пръсти чевръсто, сякаш един през друг се преплитат, вземат нишката и теглят - също като гъделичкане с краката на насекомо.
Нашите взаимни обноски? Те са съвсем обикновени и все пак ми се струва, че са много по-дълбоки. Започна се така: тя се заглеждаше в моя прозорец и аз в нейния. Тя ме наблюдаваше и аз нея. При това, аз трябва много да съм й харесал, защото един ден като я гледах пак така, тя ми се усмихна, разбира се и аз също. Това продължи няколко дена, все по-често и по-често се усмихвахме помежду си. След това намислих да я поздравявам почти непрекъснато, но не зная точно какво ми пречеше да сторя това.
Най-накрая го направих, днес след пладне и Кларимонд ми отговори с поздрав. Разбира се, съвсем леко, но добре забелязах, че кимна.
Четвъртък, 10 март.
Вчера дълго стоях над книгите. Не мога да кажа, че учих много, защото си строях кули във въздуха и мечтаех за Кларимонд. Спах неспокойно.
Когато застанах на прозореца, Кларимонд беше там. Аз я поздравих и тя пак се поклони. Усмихна се и дълго се вглежда в мене.
Исках да работя, но нямах спокойствие. Седнах на прозореца и втренчих поглед в нея. Видях, че тя слага ръце в скута си. Отдръпнах с връвта бялата завеса назад и почти в същия миг тя стори същото. Ние двамата се усмихвахме и се гледахме. Може би цял час сме стояли така.
После тя отново започна да преде.
Събота, 12 март.
Така си текат дните. Аз ям, пия, сядам на работната маса, запалвам лулата си и се навеждам над книгите. Но не прочитам ни сричка, опитвам се да започна отново, но зная предварително, че е напразно. След това отивам до прозо¬реца. Поздравявам Кларимонд, тя благодари, усмихва се и изпиваме с поглед цели часове.
Вчера следобед, към шест часа, бях малко неспокоен. В стаята падна много рано здрач и аз изпитах някакъв страх. Седнах на писмената маса и чаках. Чувствувах почти необуздан стремеж да ида към прозореца, не да се беся, раз¬бира се, а да видя Кларимонд. Скочих и застанах зад завеса¬та. Струва ми се, никога не съм я виждал така ясно, макар да беше вече съвсем тъмно. Тя предеше, но очите й гледаха към мен. Усетих странно блаженство и много лек страх. Телефонът иззвъня. Ядосах се на дръзкия комисар, който със своите глупави въпроси ме откъсна от мечтите. Тая сутрин той ме посети с госпожа Дюбоне. Тя е много доволна от моята дейност. Стига й, че вече две седмици жи¬вея в стая № 7. Но комисарят иска, освен това и друго. Да¬дох тайнствени сведения, че съм по следите на нещо извън¬редно странно, а той глупакът всичко ми повярва. Във всеки случай, цели седмици още мога да остана тук, а това ми е едничкото желание. Не заради кухнята и зимника на госпо¬жа Дюбоне, велики Боже, колко бързо човек става равноду¬шен към тия неща, когато винаги е сит! А само заради нейния прозорец, който тя мрази, и от който се бои, а аз тъй много обичам! Тоя прозорец, през който гледам Кла¬римонд.
Щом запаля лампата не я виждам вече. Очите си изгле¬дах да забележа излиза ли, но никога не видях да се мерне на улицата. Имам голямо, удобно кресло и зелен чохъл на лампата. Комисарят ми донесе пакет тютюн, такъв хубав тютюн никога не съм пушил, и при все това не мога да работя. Чета две-три страници и, когато ги свърша зная, че нищо не съм разбрал. Само окото възприема буквите, а мозъкът ми отхвърля всяка мисъл! Смешно! Сякаш носи надпис: "Вход забранен". Сякаш никаква друга мисъл не пропуска, освен една: "Кларимонд".
Най-сетне оставям книгите на страна, отдръпвам се назад облегнат на креслото и мечтая.
Неделя, 13 март.
Тази сутрин видях едно малко зрелище. Разхождах се из коридора напред-назад, докато слугата нареждаше стаята. Пред малкия прозорец към двора виси паяжина, а един тлъст паяк-кръстоносец седи в нея. Госпожа Дюбоне не дава да го убият, защото паяците носели щастие, а тя имаше вече доста нещастия в къщата си. Аз видях как друг един мъжки и много по-малък паяк, предпазливо изтича към мрежата. Тръгна внимателно по разлюляната нишка, но щом женският се мръдна, той се отдръпна незабавно назад. Изтича на другия край и повторно се опита да приближи. Най-накрая, сякаш силният женски в средата разбра него¬вите намерения и не мръдна вече. Мъжкият се залови най-първо слабо, после по-здраво за една нишка и цялата мрежа потрепера, но неговата обожавана стоеше спокойно. Тогава той бързо, безкрайно внимателно, се приближи до нея. Женският го посрещна тихо и се остави спокойно, всецяло отдаден на нежни милувки. Те висяха няколко минути неподвижно сред голямата мрежа.
После видях, че мъжкият бавно освободи крачетата си едно след друго. Изглеждаше, че иска тихо да се отдалечи и остави другарката си в любовен блян. Изведнъж той се освободи съвсем и затича толкова бързо, колкото можеше, навън от мрежата. В тоя миг се сепна женския и бързо затича след мъжкия. Слабият мъжки се спусна по една нишка надолу, а обичната му тутакси направи същото лов¬ко движение. И двамата паднаха върху перваза на прозо¬реца. С всички сили мъжкият гледаше да се изтръгне. Твърде късно. Женската вече го бе силно сграбчила и го завлече пак нагоре в мрежата, точно в средата. И същото място, което бе послужило за ложе на страстни наслади, видя друга картина. Напразно любовникът се извиваше, простираше навън немощни крака, гледаше да се изтръгне от тая дива прегръдка. Обичната му вече не го освободи. След няколко минути тя така го оплете, че той не можеше да мръдне. След това заби острите си клещи в тялото му и изсмука с жадни глътки младата кръв на любовника. Аз видях още, как тя накрая откъсна жалката неузнаваема купчинка от крака, кожица и нишки и с презрение я захвърли надолу.
Значи, такава е любовта при тия животни. О, аз се радвам, че не съм паяк-самец.
Понеделник, 14 март.
Не поглеждам вече книгите си. Прекарвам дните само на прозореца. Дори като се стъмни оставам там. Тя не е вече там, а аз затварям очи и продължавам да я гледам.
Хъм, тоя дневник наистина стана такъв, какъвто си го представях. Той разказва за госпожа Дюбоне, за комисаря, за паяците и за Кларимонд. Но нито думица за разкритията, които исках да направя. Виновен ли съм за това?
Вторник, 15 март.
Ние измислихме чудна игра, Кларимонд и аз. Играем я цял ден. Аз я поздравявам и веднага тя ми отговаря с поздрав. Аз барабаня с пръсти по стъклото на прозореца и тя започва да барабани. Аз й кимвам и тя ми кимва, аз дви¬жа устни като да й говоря нещо и тя прави същото. При¬глаждам си косите назад и нейната ръка вече докосва челото й. Истинска детска игра. Ние и двамата се смеем над нея. Всъщност тя не се смее, то е усмивка - тиха, предана. Струва ми се, че точно така се смея и аз. С една дума, всичко това не е само чисто подражание. Вярвам, че това би оскърбило по-скоро и двама ни. Тука трябва непременно да става известно предаване на мислите. Защото Кларимонд следва моите движения в най-малката частица от секун¬дата, едва успяла да ги забележи и вече ги повтаря. Поня¬кога ми се струва, че това се върши едновременно. И тъкмо това ме подтиква да правя постоянно нещо съвсем ново, още неправено и колко е забавно да гледам, че тя тутакси повтаря същото. Понякога се опитвам да я объркам. Правя редица различни движения бързо, едно след друго, след това повтарям и потретвам същите движения. Най-сетне, за четвърти път повтарям същата игра, ала променям реда на движенията, правя някое по друг начин или пък изоставям някое. Също като Децата. Чудното е, че Кларимонд не сбърква нито едно движение, макар аз така бързо да ги сменям, че едва има време да разпознае всяко поотделно.
С това запълвам дните си. Но нито за секунда не чувствувам, че убивам времето си безполезно. Напротив, струва ми се, че никога не съм вършил по-важна работа.
Сряда, 16 март.
Не е ли смешно, че дори не ми идва на ум да поставя връзките си с Кларимонд на по-разумна основа, отколкото са тези игри с часове? Последната нощ мислих за това. Мога просто да си взема шапката, дрехата и да сляза две стълби.
Пет крачки през улицата и пак две стълби. На вратата стои малък надпис "Кларимонд". Кларимонд, коя? Аз не зная коя, но Кларимонд е написано там. След това ще почукам на вратата.
Дотук мога ясно да си представя всичко, виждам всяко най-малко движение, което правя. Но безусловно никаква представа нямам за това, което трябва да стане после. Вратата се отваря, това виждам още. Но аз заставам пред нея и гледам вътре в тъмнината, която нищо, съвсем нищо не позволява да се разпознае. Тя не се явява, нищо не се явява. Изобщо там няма нищо. Само тая черна, непро¬гледна тъмнина.
Струва ми се понякога, че няма друга, истинска Клари¬монд, освен тая, която виждам там, на прозореца, и която играе с мене. Не мога да си представя, как би изглеждала тая жена с шапка или в друга рокля. Дори не мога да си я представя без нейните ръкавици. Да я срещна някой път на улицата или дори в някоя гостилница, да яде, да пие, да говори, ще трябва силно да се разсмея - толкова невъз¬можно ми се струва това.
Понякога се питам обичам ли я. На това не мога да отговоря сигурно, тъй като не съм обичал още. Но ако чувството, което храня към Кларимонд е наистина любов, тя е съвсем, съвсем друга от любовта, която съм виждал у своите приятели или в романите.
Трудно е да определя точно чувствата си. Изобщо, труд¬но ми е да помисля за това, което не се отнася до Клари¬монд или дори до нейната игра. Защото не може да се отрече, че тъкмо играта най-силно ме занимава и нищо друго. А тъкмо това разбирам най-малко.
Кларимонд, да, аз се чувствувам привързан към нея. Но тук се смесва и друго чувство, прилично на страх. Боя ли се? Не, и това не е, по-скоро е бегла уплаха, слаб трепет пред нещо, което не познавам. И тъкмо в тоя трепет има нещо странно привличащо, чудно съблазнително. То ме държи далеч от нея, но ме привлича все по-близо и по-близо към нея. Струва ми се, че тичам в голям кръг около нея, идвам малко по-близко и пак се отдръпвам назад. Продъл¬жавам да тичам, тръгвам в друга посока и бързо пак се връщам. Докато най-после, а това зная сигурно, ще трябва веднъж да отида при нея.
Кларимонд седи на прозореца и преде. Нишки, дълги, тънки, безкрайно нежни нишки. Тя тъче платно от тях. Не зная, за какво ще й служи. И не мога да разбера, как може да тъче това платно, без да се разбъркат нежните нишки и да се разкъсат. Чудни образи има в нейната изтънчена работа, приказни животни и чудновати образи.
Но преди всичко - какво пиша аз? Вярното е, че аз не мога да видя, какво преде тя, нишките са съвсем тънки. И все пак чувствувам, че нейната работа е тъкмо такава, каквато я виждам, когато затварям очи. Тъкмо такава! Голяма мрежа с много приказни животни и чудновати образи.
Четвъртък, 17 март.
Аз съм странно възбуден. С никого не говоря вече, дори с госпожа Дюбоне. И на слугата едвам казвам добър ден. Почти нямам време за ядене. Искам само да седя на прозо¬реца и да играя с нея. Това е една възбудена игра, наистина, такава е!
Чувствувам, че утре трябва да се случи нещо.
Петък, 18 март.
Да, да, нещо трябва да се случи днес! Говоря на себе си високо, за да чувам гласа си, че съм тука именно за това. Но лошото е: страха. А този страх, че и с мене може да се случи същото, което стана с тримата в тая стая, странно се смесва с друг страх, страхът пред Кларимонд. Едва мога да ги разгранича.
Боя се, иска ми се да пищя.
6 часа вечерта.
Набьрзо няколко думи. Когато стана 5 часа, силите ми се бяха изчерпали. О, сега твърдо зная, че трябва да се крие известна съдбовност в шестия час на предпоследния ден от седмицата. Сега вече не се смея над измамата, в която ув¬лякох комисаря. Аз седях в моето кресло и здраво се държах за него. Но нещо ме теглеше, почти ме влачеше към прозореца. Аз трябваше да играя с Кларимонд. И пак този ужасен страх от прозореца. Аз ги виждах да висят там: търговският пътник - швейцарец, едър с дебела шия, и слабият артист и дребният пълен стражар. И тримата виждах един след друг, а после и тримата заедно, на същата кука с отворени усти и изплезени езици. А след това виждах сам себе си, в средата между тях.
О, този страх! Аз чувствувах добре, че еднакво го изпитвам, както пред куката на прозореца, така и пред Кларимонд. Нека тя ми прости, но така беше. В моя жалък страх аз смесвах винаги и нея в представата си за тримата, които висяха с нозе повлечени на пода.
Вярно е, че и за миг не почувствувах в себе си желание - горещо, силно желание да се обеся, не чувствувах и страх пред мисълта, че бих пожелал да направя това. Не, аз се боях само от прозореца и от Кларимонд, от нещо ужасно, смътно, което трябваше да стане сега. Имах страстното желание да стана и против всичко да ида на прозореца. И трябваше да го направя.
Но телефонът позвъни. Взех слушалката и преди да съм чул дума, извиках сам: "Елате! Веднага елате".
Сякаш викът на моя писклив глас мигом прогони всички сенки в последните цепнатини на пода. За миг се успокоих. Избърсах потта от челото си и изпих чаша вода. След това обмислих какво трябваше да кажа на комисаря, ако дойде. Най-после отидох до прозореца, поздравих и се усмихнах. И Кларимонд поздрави и се усмихна. След пет минути комисарят бе тука. Разправих му, че най-сетне долавям същността на работата. Днес да ме освободи от разпитвания, но в скоро време ще му съобщя чудновати разкрития. Смешното бе в това, че като го лъжех бях уверен, че казвам истината, и че аз и сега почти чувст¬вувам същото, макар да зная повече.
Той добре забеляза малко странното ми душевно състо¬яние, особено, когато го помолих да ме извини за страхли¬вия вик по телефона. Опитах да му обясня това като нещо твърде естествено, а не намерих достатъчно основание за това. Той много любезно ми каза, че никак не трябва да се страхувам, и че той бил винаги на мое разположение, това било негов дълг. След това ме покани тази вечер да изляза с него, това би ме поразсеяло, не било добре дето стоя винаги сам. Аз приех, макар да не ми беше приятно да се отлъчвам от прозореца.
Събота, 19 март.
Ние ходихме в Gaiete Rochechouart, в Сlagle и в Lune Rousse. Комисарят имаше право, добре беше за мен, че по¬излязох. Отначало изпитвах неприятно чувство, сякаш върша престъпление, сякаш бях беглец, обърнал гръб на знамето. Но това се уталожи, ние пихме много, смяхме се и бъбрихме.
Когато тази сутрин застанах пред прозореца, стори ми се, че прочитам в погледа на Кларимонд укор. Но, може би, само си въобразявам това. Преди всичко, откъде би могла да узнае тя, че съм излизал вчера вечер? Всъщност, това продължи само един миг, после тя пак се усмихна. Ние играхме цял ден.
Неделя, 20 март.
Днес пак бих могъл да напиша само това: Цял ден играхме.
Понеделник, 21 март.
Играхме цял ден.
Вторник, 22 март.
Да, и днес правихме същото. Нищо, съвсем нищо друго.
Понякога се питах: защо е всичко това, защо? Или какво искам аз, къде ще ме отведе това? Но никой път не си давам отговор. Защото, наистина, нищо друго не желая, освен това.
Тия дни си говорихме, разбира се, никаква гласна дума. Понякога раздвижваме устни, но по-често само се гледаме. Ала се разбирахме много добре.
Аз имах право. Кларимонд ме укоряваше, че съм избя¬гал миналия петък. Помолих я тогава да ме извини и казах, че признавам колко глупаво съм постъпил и безобразно. Тя ми прости, а аз й обещах, че никога вече не ще се отдалеча от този прозорец. И ние се целунахме като дълго при¬тискахме устни върху стъклото.
Сряда, 23 март.
Сега зная, че я обичам. Така ще е, до последната клетка съм просмукан от нея. Възможно е любовта у другите хора да е друга. Но има ли глава, ръка, които съвсем да си прили¬чат измежду хилядите? Всички са различни, така също и никоя любов не прилича на друга. Чудновата е моята любов. Но нима не е хубава? Аз съм почти щастлив с тая любов.
Само да не беше страхът! Понякога той заспива и аз го забравям. Но само за няколко минути, след това пак се пробужда и не ме оставя на мира. Виждам се приличащ на мишле, което се бори с голяма, хубава змия, за да разплете силните й прегръдки. Почакай глупав, малък страх, скоро тая голяма любов ще те изяде!
Четвъртък, 24 март.
Едно откритие направих. Не аз играя с Кларимонд, а тя играе с мен. Стана така. Вчера вечерта си мислех като всякога за нашата игра. Записах си пет нови, заплетени игри, с които исках да я из¬ненадам на сутринта. Всяко движение носеше белег. Упра¬жнявах се, за да мога колкото може по-бързо да ги играя. Беше доста уморително, но се радвах много. Кларимонд ми ставаше с това по-близка, дори когато не я виждах. С часове се упражнявах така и най-после тръгна като по вода.
И тъй, днес сутринта застанах на прозореца. Поздра¬вихме се и играта започна. Насам-натам, просто за невяр¬ване беше колко скоро ме разбра. Правеше в същия миг почти всичко, което правех аз.
Почука се. Слугата ми донесе обувките. Аз ги взех. Когато се върнах на прозореца, погледът ми падна върху листа, където бях отбелязъл своите игри. И тогава видях, че преди малко нито едно от тия движения не бях изпълнил.
Почти се смаях, улових облегалката и се тръшнах на креслото. Не вярвах, препрочетох листа веднъж и дваж... -но истината бе: аз току-що изпълних на прозореца редица игри, без нито една от моите. Отново изпитах същото чувство: врата се разтваря широко, нейната врата, аз стоя и се вглеждам навътре, но нищо, нищо... само празна тъм¬нина. Аз знаех - ако сега изляза вън, спасен съм и чувству¬вах, че сега бих могъл да изляза. При все това, не излязох. И то бе защото имах определено усещане. Казах си: "Ти държиш тайната здраво в двете си ръце. Ти ще завладееш Париж!"
За миг Париж излезе по-силен от Кларимонд.
Мигом в мене нахлу сила. Още веднъж прочетох своята първа игра и ясно запечатах всяко движение. Отидох пак до прозореца. Внимавах в това, което вършех, но нито едно движение от тия, които исках да изпълня, не изпълних. Реших да потъркам с показалец носа си, но целунах стъкло¬то. Исках да барабаня по перваза на прозореца, но погладих косата си с ръка. Значи, сигурно бе, че Кларимонд не върше¬ше това, което вършех аз, по-скоро аз повтарях това, което тя вършеше. Но така бързо тя правеше това, така свет¬кавично, че почти в същата секунда движенията се сливаха. А аз и сега още си въобразявам понякога, че проявата на волята идваше от мене.
Значи аз, който бях така горд, че имах влияние над ней¬ните мисли, аз съм тоя, който всецяло е под влияние. Само дето това влияние е тъй леко, тъй нежно и няма нищо по-благодатно от него.
Направих и други опити. Скрих двете си ръце в джобовете и твърдо реших, че няма да ги мръдна. Впих поглед в нея. Видях я, че вдигна ръката си, че се усмихна и леко ми се закани с показалец. Аз не мръднах. Усетих, че дясната ми ръка иска да се изтръгне от джоба, но впих пръсти в под¬платата. Тогава бавно, след няколко минути пръстите се отпуснаха, китката се отскубна от джоба и ръката ми се вдигна. И аз й се заканих с пръст, усмихнах се. Струваше ми се, че това съвсем не вършех аз, а някой друг, когото наблюдавах. Не, не, не беше така. Аз, аз, разбира се, правех това и някой друг ме наблюдаваше. Именно оня другият, който беше много силен, искаше да направи голямото откритие. Но аз не бях той!
Аз? Какво важи някакво си откритие? Аз съм тука, за да правя това, което иска тя, Кларимонд, която обичам с чаровен страх.
Петък, 25 март.
Прерязах жиците на телефона. Никак не ми се ще да бъда безпокоен от глупавия комисар и то тъкмо тогава, когато настъпва странния час.
Велики Боже, защо пиша това? В него няма ни думица истина. Сякаш някой държи перото ми и го насочва.
Но, аз искам, искам да впиша тука това, което е. То ми се струва нечувано усилие. Но, искам да го направя. Още веднъж само това, което искам.
Ние стояхме тази сутрин на прозореца и играехме. От вчера нашата игра се промени. Тя прави движение, а аз се сдържам, докато мога. И накрая отстъпвам и неволно извършвам това, което тя иска. Но не мога да изразя, каква чудна наслада е да бъдеш под нейна воля.
Ние играехме. И тогава, изведнъж тя стана и отиде на¬вътре в стаята. Толкова тъмно беше, че не можех да я виждам. Сякаш потъна в мрака. Скоро пак се върна, носеше в двете си ръце телефон, същия като моя. Постави го усмихната на прозореца, взе нож, преряза жицата и пак го отнесе назад.
Почти цял четвърт час се противих. Страхът ми нарастна повече, отколкото преди, но затова пък още по-сладко беше това чувство на бавно подчинение. И най-накрая, аз взех моя телефон, прерязах жиците и го оставих на масата.
Ето какво стана после.
Седя на масата си, пих чай, слугата току-що изнесе прибора. Попитах го за часа, защото моят часовник не върви добре. Пет и четвърт, пет и четвърт... Зная, че ако сега погледна Кларимонд, тя ще направи нещо. Тя ще направи нещо, което и аз ще трябва да направя.
При все това, поглеждам. Тя стои там и се уомихва. Се¬га, ако бих могъл да отвърна поглед! Сега тя отива към заве¬сата. Снема връвта, тя е като тая като на моя прозорец. Прави примка. Закачва връвта горе на куката на дървената рамка.
Тя седи и се усмихва.
Не, не може вече да се нарече страх това, що изпитвам. То е ужасна, гнетяща уплаха, която при все това, с нищо на света не бих заменил. То е нечувано насилие и все пак тъй странно сладострастно в своята неизбежна жестокост.
Бих могъл веднага да изтичам и да направя това, което «тя поиска. Но аз чакам, боря се, противя се. Чувствувам, как всяка минута желанието да се подчиня се усилва.
* * *
И така, аз... Бързо изтичах там и направих това, което тя пожела: Взех връвта, направих примка и я закачих на куката.
А сега не искам вече да гледам нагоре, искам да впия очи само тука върху хартията. Защото зная какво ще направи тя, ако я погледна пак. Сега е шест часа в предпоследния ден на седмицата. Погледна ли я, трябва да направя това, което тя иска. Аз тогава...
Не искам да я погледна.
Смея се високо. Не, аз не се смея, нещо в мене се смее. Аз зная над какво, над моето "не искам"...
Не искам, но твърдо зная, че трябва. Трябва да я поглед¬на, трябва, трябва да го направя... и после... останалото.
Аз чаках да нараснат тия мъки още повече. Да, така е: Тия задъхващи страдания, които са върховна страст! Аз пиша бързо, бързо, за да стоя по-дълго тука, за да продължа мигновенията на тия болки, които усилват жаждата на моята любов до безкрай...
Още повече, още по-дълго...
Пак ли страх? Пак! Аз зная, ще я погледна, ще стана и ще се обеся. Не от това се страхувам аз. О, не, това е хубаво, това е чаровно! Но друго, друго нещо има тука. То ще дойде след това. Аз не зная, какво ще бъде то, но то идва, идва. Защото щастието от мъките ми е тъй безкрайно голямо, че аз усещам, ужасното нещо, което трябва да го последва...
Само да не мисля...
Нека пиша, каквото и да е, каквото и да е, безразлично какво. Само бързо, само да не обмислям...
Моето име - Ришар Бракмон, Ришар Бракмон, Ришар..., аз не мога повече... Ришар Бракмон... Ришар Бракмон... сега... сега... трябва да я видя... Ришар Бракмон... трябва... Не, не още... Ришар Брак...
* * *
Комисарят на X участък, който не получи никакъв отго¬вор на своите няколко позвънявания по телефона, влезе в шест часа и пет минути в хотела. В стая № 7 той намери трупа на студента Ришар Бракмон увиснал на прозореца, в същото положение като другите трима. Само лицето му имаше друго изражение, то беше изкривено в ужасен страх. Очите широко отворени, изскочили извън очните дупки. Устните бяха разделени една от друга, а силните зъби - яко прехапани едни в други.
А между тях бе залепнал, размачкан, голям черен паяк с чудни лилави петна.
На масата лежеше дневникът на медика. Комисарят го прочете и веднага отиде в отсрещната къща. Той установи, че вторият етаж от месеци е празен и никой не живее там...



Освен това можете да прочетете английския му превод тук или да си свалите малка колекция от негови произведения на български и английски език (сборникът "Ужасът", романът "Alraune" и разказите "Паякът", "Последната воля на Станислава Д'Асп", "Blood", "The White Maiden", "Tomato Sauce"), като щракнете върху емотикона Изображение


Ето малко инфо и за "Alraune":

Изображение Изображение

Ewers authored a few seminal horror stories, notably "The Spider," as well as the Frank Braun Trilogy, whose titular character was partly modeled on himself; the books of the trilogy consist of "The Sorcerer's Apprentice" (1910), "Alraune" (1911) and "Vampyr" (1921).

"Alraune" is an early 20th century updating of a medieval German legend concerning die Alraune, or the mandrake root: the common belief was that the vaguely humanoid shape of the mandrake root was caused by the ejaculate of hanged men, produced by the breaking of their necks; alchemists held that the earth "absorbed their final 'strengths,'" and the root thus fashioned was a desideratum for love potions, while "Witches who 'made love' to the mandrake root were said to produce offspring which had no feelings of real love and had no soul." The novel deviates from the myth by concentrating on the issues of artificial insemination and individuality: genetics versus environment. A scientist, Professor Jakob ten Brinken, interested in the laws of heredity, impregnates a prostitute in a laboratory with the semen of a hanged murderer. The prostitute conceives a female child who has no concept of love, whom the professor adopts. The girl, Alraune, suffers from obsessive sexuality and perverse relationships throughout her life. She learns of her unnatural origins and she avenges herself against the professor.
Изображение

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1132
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: Ханс Хайнц Еверс

Мнение от Vokial » нед май 10, 2015 12:53 pm

Много, много готин автор. Един от малкото немски класици на ужаса. Лъвкрафт също го хвали много, но Еверс е по-добър. Бил е култов и популярен в България преди нацистите да го забранят. Смятам скоро да прочета още негови неща на немски. До сега съм чел само на български и английски от/за него. Иначе типичен немски автор - малко по-разчупен стилово, но пак типичен, което няма да се понрави на всички. Факт е обаче, че не е толкова тромав, колкото другите.

Дедфейс, ако може да качиш пак файла с колекцийката, ще съм ти благодарен :) и на английски ще го погледна, че с немските книги е трудно понякога... голям контрол имат над нета.

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1132
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: Ханс Хайнц Еверс

Мнение от Vokial » пет май 15, 2015 5:01 pm

Днес си намерих още два разказа на Еверс и имам шанс да се сдобия с още един по-рядък :)

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18832
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Re: Ханс Хайнц Еверс

Мнение от deadface » пет май 15, 2015 6:07 pm

Щракни емотикона, за да свалиш колекцията Изображение
Изображение

Потребителски аватар
Bookmark
Devar-Toi
Devar-Toi
Мнения: 144
Регистриран: ср окт 17, 2007 11:02 pm
Местоположение: Варна

Re: Ханс Хайнц Еверс

Мнение от Bookmark » нед май 17, 2015 4:05 pm

Много як автор, наистина. Чел съм "Последната воля на Станислава Д'Асп" и "Паякът" още навремето, когато излязоха и мога да кажа, че по нищо не отстъпват на най-добрите образци в жанра.

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1132
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: Ханс Хайнц Еверс

Мнение от Vokial » нед май 17, 2015 11:09 pm

Утре ще чета още Еверс: "Годеницата на Тофар", изд. от 1918 г. :rock:

Направих върховната простотия да прочета последните няколко станици преди два дена и пак ми е все тая, защото направо ме отвя случката!

Потребителски аватар
Bookmark
Devar-Toi
Devar-Toi
Мнения: 144
Регистриран: ср окт 17, 2007 11:02 pm
Местоположение: Варна

Re: Ханс Хайнц Еверс

Мнение от Bookmark » чет май 21, 2015 1:55 am

Откъде си я намери, ако не е тайна? Как ме е яд, че преди време не си взех "Алрауна" (изданието от 1929) от една антикварна книжарница, докато беше налична.

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1132
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: Ханс Хайнц Еверс

Мнение от Vokial » чет май 21, 2015 9:02 pm

Проверявай по библиотеките и гледай къде има скорошни дарения. Друг начин да намериш Еверс няма практически (на старо е много рядък, но цените са достъпни обикновено). Аз също изтървах "Алрауна" преди време (изпревариха ме), а можех да я взема в перфектно състояние за 7,50 лв (!!!). Много съжалявам, но нея поне я има на немски в нета, за разлика от повече неща на Еверс и ще я подхвана ако не я намеря на хартия (предпочитам така да чета).

"Годеницата" я намерих в регионалната библиотека на родния ми град и си я преснех :) Това ми стига. Историята е много яка. Не са ме побивали тръпки много отдавна при четене. Еверс е гений. При него има нещо специфично: сюжетът на пръв поглед изглежда предвидим, но всъщност има нещо, което ще те разкове накрая и което изобщо не си очаквал.

Лошото е само, че при "Годеницата" има някои появи на герои без предварителни увертюри. Второстепенни, де. Просто се явяват от нищото и се включват. Героят казва кои са и т.н., но ми е малко изведнъж. Не знам дали тези "дупки" обаче не са нещо от превода. "Die Topharbraut" е просто неоткриваема на немски... нацистите са го горили тоя автор здраво. Кой знае... може би това старо българско издание е съхранило произведението от пълно унищожение, макар че имам данни за съществуването на наглийски превод. Ама тези проблеми са си бели кахъри. Супер си е историйката :) Един ден ще взема да сканирам и да я пусна, но първо ми се ще да поворя още малко за оригинал и да сравня, а също да търся още от Еверс ("Алрауна" с предимство!).

Потребителски аватар
Bookmark
Devar-Toi
Devar-Toi
Мнения: 144
Регистриран: ср окт 17, 2007 11:02 pm
Местоположение: Варна

Re: Ханс Хайнц Еверс

Мнение от Bookmark » чет авг 13, 2015 12:40 am

Ще се беся, видяло се е :cry2:
http://knijenmagazin.com/displayimage.php?pid=5700

Потребителски аватар
Vokial
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1132
Регистриран: вт апр 24, 2007 9:18 pm

Re: Ханс Хайнц Еверс

Мнение от Vokial » чет авг 13, 2015 1:41 pm

За тази и 50 лв. сигурно бих дал, но виждам е изчерпана...

Отговори