"Знойни хоризонти"

Напишете мнението си за прочетеното

Модератор: Ka-tet of 19

Отговори
Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18782
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

"Знойни хоризонти"

Мнение от deadface » пет дек 08, 2006 8:19 pm

Изображение

Излезе нова антология с български фантастични разкази, в която има мой хорър разказ - "Метрото".
Ако някой проявява интерес, може да си купи книгата от следните виртуални книжарници:

http://www.pe-bg.com/?cid=9&pid=20352
http://www.helikon.bg/book.php?book_id=124306
http://www.book-bg.com/details.php?id=20506
Изображение

Потребителски аватар
Garraty47
D.E.A.D. Doll
D.E.A.D. Doll
Мнения: 1111
Регистриран: чет авг 11, 2005 7:55 am
Местоположение: Dolls City
Контакти:

Мнение от Garraty47 » пон дек 25, 2006 2:54 pm

deadface честито!

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18782
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Мнение от deadface » пон дек 25, 2006 3:40 pm

Мерси :)
Изображение

Потребителски аватар
DiZZy
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1291
Регистриран: ср авг 31, 2005 1:22 am
Местоположение: Поляната с мармотите, Алпите
Контакти:

Мнение от DiZZy » пон дек 25, 2006 8:06 pm

А кой е твоят разказ? :)

ConstanMacob
Ka-mai
Ka-mai
Мнения: 241
Регистриран: ср авг 31, 2005 1:07 pm

Мнение от ConstanMacob » пон дек 25, 2006 8:07 pm

DiZZy написа:А кой е твоят разказ? :)
Ми той е казал горе, че е "Метрото" ...

Потребителски аватар
DiZZy
Guardian Of The Beams
Guardian Of The Beams
Мнения: 1291
Регистриран: ср авг 31, 2005 1:22 am
Местоположение: Поляната с мармотите, Алпите
Контакти:

Мнение от DiZZy » пон дек 25, 2006 8:09 pm

Благодаря, че си толкова съобразителен и осведомителен :) ...и аз видях, но вече бях натиснала сенд...
Честито дедфейс ;)

Потребителски аватар
deadface
Insorcist
Insorcist
Мнения: 18782
Регистриран: вт юни 13, 2006 10:03 pm
Местоположение: Inside your head

Мнение от deadface » пон яну 22, 2007 9:47 pm

Метрото
разказ от Иван Атанасов


Джак Нортън вървеше с фенерче в ръка през изоставената станция на метрото и разглеждаше с тъга нашарените с графити стени, пълните със зловонна вода шахти, запустелите съоръжения и ръждясалите релси. От последния път, когато беше идвал тук, мястото се беше променило до неузнаваемост. Всичко тънеше в прах и мръсотия. Станцията беше заприличала на бунище. Земята беше покрита с тонове боклуци - фасове, празни кутии и бутилки от бира, смачкани хартии, изгнили хранителни отпадъци, употребявани спринцовки и хиляди парчета стъкло, които проблясваха в полумрака като изцъклени очи.
Метрото минаваше за най-опасното място в града. За него се разказваха какви ли не страхотии. Но засега тук беше доста спокойно - Джак не беше срещнал по пътя си нищо по-обезпокоително от няколко тъмнокафяви купчинки със съмнителен произход, по които лазеха мухи. Нямаше крадци и убийци, нямаше бездомници или наркомани, нямаше и помен от хора. Единствените живи същества бяха големите сиви плъхове, които от време на време изскачаха от пукнатините и шахтите, и легионите от мравки и хлебарки, които пъплеха навсякъде.
Нортън често сънуваше кошмари. И те винаги бяха свързани с метрото. Но в сънищата му то не беше тихо и спокойно, а зловещо, изпълнено с чудовища място.
Не беше идвал тук от години. От катастрофата. И сега, като гледаше кафеникавочервените релси, спомените нахлуваха в главата му ослепително ярки. Виждаше приближаващия се влак и застаналия до него машинист, който крещеше нещо и ръкомахаше. Виждаше дори собственото си лице, разкривено от уплаха пред неизбежния сблъсък. Чуваше тракането и скърцането на спирачките, свистенето на метала и писъците на ужасените хора. Всичкият този шум се сливаше в някакво невъобразимо бучене, напомнящо предсмъртния рев на Минотавър, в безумен вик на отчаяние, който пробождаше мозъка му като нажежен шиш. После викът преминаваше в оглушителна експлозия и двата влака се врязваха един в друг.
След това идваше тъмнината.
Когато се събуди в болницата с фрактура на черепа и пукнат таз, Нортън разбра, че ще живее. Беше извадил невероятен късмет. Миг преди сблъсъка беше скочил от влака и това го беше спасило от сигурна смърт. Деветдесет и седем пътници бяха загинали, смазани от тонове метал. Влаковете се бяха превърнали в стоманени саркофази за осемдесет и двама от тях, а останалите петнадесет бяха умряли впоследствие от нараняванията си. Сред оцелелите имаше около триста ранени. Част от тях бяха оживели с цената на ампутирани ръце и крака, превръщайки се в инвалиди. Пресата нарече трагедията в Стенджант Пънч най-кървавата железопътна катастрофа в историята на Съединените щати от 9 юли 1918г. насам, когато при подобен инцидент край Нешвил, Тенеси бяха загинали сто и един души.
Съдът оправда Нортън. За злополуката бил виновен другият машинист, Уилям Крюгер. Какво го бе накарало да спре влака си на триста метра от станцията, при положение че по същата линия след него се движел друг пътнически влак, така и не стана ясно. Крюгер беше сред онези осемдесет и двама нещастници, които напуснаха местопроизшествието в найлонови чували.
Две седмици по-късно затвориха метрото и го превърнаха в бунище. Никой не искаше да минава през него - смятаха, че мястото е прокълнато. Нортън си смени професията, ставайки шофьор на такси, защото след инцидента изпадаше в панически ужас при вида на влак. Но споменът за катастрофата и вината за загиналите пътници продължиха да го преследват.
С голямо усилие на волята Джак се опита да изгони мъчителните спомени от главата си и да се съсредоточи. Беше дошъл тук, за да се изправи пред страховете си и да се отърве от кошмарите, които го измъчваха почти всяка нощ.
Той слезе от перона, тръгна между релсите и навлезе в тунела, който водеше на изток, към следващата запустяла подземна станция. Тук боклуците и хлебарките бяха по-малко. Но не и зловонието. То непрекъснато се усилваше, докато в един момент стана толкова нетърпимо, че принуди Нортън да извади носната си кърпа и да я притисне към носа си.
След десетина минути, които се сториха на мъжа цяла вечност, лъчът на фенерчето му освети няколко зелени петна по една от траверсите. Да. Това беше мястото на катастрофата. От отдела по чистотата бяха сменили чакъла и бяха измили кръвта от железните повърхности, но бяха пропуснали няколко капки, които благодарение на плъзналата по желязото ръжда с времето бяха добили зеленикав цвят.
А колко много кръв беше имало! Достатъчно, за да оставят обувките на спасителните екипи и на оцелелите пътници кървави отпечатъци оттук до станцията - цели триста метра, човече! Собствениците на метрото се бяха опитали да потулят този факт, но за ужас на близките и роднините на загиналите той бе превърнат от медиите в истинска сензация.
При спомена за снимките, които беше видял във вестниците (местните телевизии бяха излъчили поне дузина репортажи за инцидента, но той умишлено не ги беше гледал), Нортън потръпна. Огромни купчини смачкана до неузнаваемост ламарина, а край тях - разкъсани, обезобразени, усукани тела и откъснати крайници. И най-ужасната от всички фотографии: върху баластрата между две траверси лежи детска глава - омацаната с кръв руса коса е сплетена на две плитки, завършващи с розови панделки, на мястото на долната челюст зее червена дупка, а широко разтворените сини очи гледат обвинително към читателя. Към Джак.
Стреснат от някакъв стържещ шум, Джак вдигна рязко глава и насочи фенерчето към черното гърло на тунела пред себе си. За миг му се стори, че кошмарите му се сбъдват и върху него връхлита омразният влак. После огромната сянката, която бе зърнал върху стената, се превърна в проскубана, трикрака сива котка, изпълзяла от отвора на ръждясала тенекия. Котката го изгледа уплашено със смарагдовите си очи, след това се обърна и потъна в мрака с чевръсто куцукане.
Мъжът въздъхна от облекчение и се отпусна тежко върху релсите, защото усети, че краката му треперят. Вижте го само колко е жалък. Още малко и ще се разхленчи като някой шестгодишен пикльо. За малко да се подмокри от страх заради една саката котка. Не иска да си признае, но в момента е готов да размени всичките пръсти на лявата си ръка (дясната винаги му се е струвала по-симпатична) за таблетка лексотан - вълшебното хапче, което жена му пие всяка нощ преди да си легнат.
Изведнъж осъзна, че е настъпил кърпичката си, а дори не е разбрал кога я е изпуснал. Господи, колко е разсеян. Също като в деня на злополуката. Ако беше видял онзи влак по-рано, ако беше натиснал навреме спирачки… Може би русото момиченце, което приличаше толкова много на дъщеря му, сега щеше да е живо. И нямаше да го гледа с онзи ужасен, обвинителен поглед.
Прииска му се да е мъртъв. Да е смазан, разкъсан и обезобразен, досущ като деветдесет и седемте пътници, чиито живот не беше успял да опази.
И тогава релсите завибрираха.
Може би Господ беше чул молитвите му?
Разнесе се тракане.
Джак погледна наляво и го видя. Неговият влак. Приближаваше се неумолимо и го застигаше. Сякаш летеше по релсите.
Мъжът се изправи и впери невярващ поглед в предното стъкло на червения локомотив. Стори му се, че зад него наднича едно бледо лице, изкривено в гримаса. Неговото лице. С устни, разтеглени в зловеща усмивка.
Нортън изкрещя от ужас и побягна с всички сили. Тичаше, за да си спаси кожата. Бягаше, сякаш го гонеха всички дяволи от ада. Спъваше се, падаше и пак ставаше. Не спираше да бяга. Нищо не можеше да го накара да спре, защото бягаше от собствената си смърт.
Влакът го настигаше. Вече беше само на метри от него. Чуваше бученето на машините. Мозъкът му пулсираше от силата на звука. Имаше чувството, че ще му се пръснат тъпанчетата.
Бученето се превърна в оглушителен рев. Пред Нортън се появи друг влак. Деветвагонният зелен пътнически влак на Крюгер.
Той извика и се хвърли встрани от линията. Двата влака се сблъскаха. Избухна оглушителна експлозия, която разтърси целия тунел. Ударната вълна го пое, откъсна го от земята и го захвърли към близката стена. Мъжът разпери безпомощно ръце и си помисли, че това е краят, после го обгърна тъмнина.
Когато тъмнината най-сетне изчезна, на нейно място дойде болката.
“Боли - помисли си Джак и присви очи. - Значи съм жив?!”
Мисълта, че е жив не го успокои. Трябваше да провери дали може да се движи. Размърда пръсти, стисна зъби и се надигна. Подпря се на стената и с мъка се задържа, за да не падне. Беше невероятно, но изглежда нямаше нищо счупено. Само няколко натъртвания и една цицина на челото.
Постепенно болката попремина и мислите му се проясниха. Вдигна фенерчето, което беше изпуснал на земята и освети релсите. Влаковете ги нямаше. Нямаше абсолютно никакви следи от експлозията. Нищо не подсказваше за драматичните събития, разиграли се преди малко.
“Сигурно съм имал халюцинации - каза си Нортън. - Прилошало ми е от застоялия въздух, изгубил съм съзнание и съм си ударил главата.”
Той се отдръпна от стената и тръгна бавно и несигурно покрай железопътната линия обратно към станцията, откъдето беше дошъл. Чувстваше се замаян, а ушите му не спираха да бучат.
И дали само така му се струваше или тунелът наистина бе започнал да се стеснява? Никога не беше страдал от клаустрофобия, а сега имаше чувството, че с всяка следваща крачка стените и таванът се приближават все повече към него и заплашват да го смачкат. Възможно ли беше наистина да се движат?
Знаеше, че се държи като пълен глупак, но въпреки това спря и долепи длан до едната стена. Тя беше учудващо топла. И вибрираше! “Не ставай глупав. Естествено, че ще вибрира. Не чуваш ли бученето? Сега трафикът е най-оживен, а над главата ти минава улица.”
Ами ако на някое място бетонът се е пропукал? Таванът можеше да се срути под тежестта на преминаващите отгоре коли и камиони и да го погребе под себе си. “Ще ме смаже като хлебарка” - помисли си той и ускори крачка. Трябваше да се измъкне колкото се може по-скоро от проклетото метро.
Беше изминал може би стотина метра, когато по гърба му полазиха тръпки и го обзе усещането, че някой го наблюдава. Дори му се стори, че долавя приглушени стъпки. Изведнъж се сети за тайнствения сериен убиец, който през последните осем месеца беше убил трима жители на Стенджант Пънч. Всъщност “убил” беше меко казано. По-точно ги беше разфасовал, сякаш не бяха хора, а свине. “Пънчският касапин”, така го бяха нарекли медиите.
Джак ускори още повече ход, после се затича като обезумял.
Не знаеше колко време е тичал, но в един момент се спъна и падна. Мускулите на краката му трепереха от изтощение, сърцето му препускаше като бясно, а белите му дробове сякаш щяха да се пръснат. Освен това си беше ожулил лактите и колената, а ризата му беше подгизнала от пот. Но поне вече не усещаше погледа на невидимите очи. И не чуваше онези зловещи стъпки. Дали не са били плод на въображението му? Той вдигна глава и се огледа. Къде, по дяволите, се намираше? Мракът го притискаше от всички страни и го задушаваше в лепкавата си прегръдка. Сякаш лежеше в гроб. “Господи, фенера! Изпуснал съм отново фенера и този път той се е счупил.” Джак усети, че го завладява паника и заопипва трескаво земята. Може би фенерът все още беше здрав. Може би просто се беше изключил. Изведнъж го обзе хладната увереност, че ако не го намери никога няма да се измъкне оттук. Ще броди в тъмнината, докато не умре от жажда и глад. Или, което беше значително по-вероятно, ще падне в някоя шахта и ще остане да агонизира там със счупени крака, докато плъховете не се нахранят с изнемощялото му тяло.
А най-лошото беше, че никой никога нямаше да разбере какво се е случило с него. Защото едва ли щеше да се намери друг глупак като Нортън, който да навлезе толкова навътре в изоставеното метро.
Внезапно пръстите му потънаха в нещо меко, влажно и топло. Мъжът изпищя и отдръпна рязко ръка, а в съзнанието му изникна картината на полуразложен труп. Детски труп. На малко русокосо момиченце, останало без глава.
“Я стига - каза си Нортън. - Пипнал си някой умрял от старост плъх. Голяма работа. Случвали са ти се и по-гадни работи.” И тогава си даде сметка, че нещо ръбесто се е впило в стомаха му. Ако не беше толкова уплашен, навярно щеше да го е усетил много по-рано. Празна консервна кутия, захвърлена от потърсил убежище в метрото бездомник? Той се повдигна и бръкна под себе си, за да извади предмета. Беше фенерът. Джак затаи дъх и го включи. Оказа се, че го е хванал наобратно и малката крушка светна право в очите му. Работеше! Примижа, заслепен от ярката светлина и побърза да отмести лъча от лицето си. После се огледа. Лежеше върху мръсния бетонен под на друг тунел. Веднага разбра, че е друг, защото беше по-нисък и по-тясен и през него не минаваха релси. Вероятно беше някой от аварийните тунели, през които пътниците можеха да бъдат изведени на повърхността в случай на земетресение или друго бедствие. Но как се беше озовал тук? Та нали беше тръгнал обратно към станцията?
“Боже мой - каза си уплашено, - дали не полудявам?” Първо влаковете, а сега този загадъчен тунел. Защо изобщо му беше притрябвало до идва в проклетото метро? Това място явно наистина беше прокълнато.
Изведнъж му се прииска да се махне колкото се може по-бързо оттук и да излезе отново на повърхността. Той се изправи, изтупа дрехите си и замръзна, а температурата на околната среда сякаш внезапно спадна с десетина градуса.
Нещото, което беше докоснал преди малко, наистина беше труп. Но не на плъх, а на котка.
Някой я беше одрал и беше закачил сивата й кожа на един пирон, забит в стената на височината на очите му. А отдолу беше написал с разкривени кървави букви: НЕ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ВРЪЩАШ, ДЖАК.
Мъжът усети как кръвта във вените му изстива и се отдръпна панически от одрания труп, който лъщеше студено под светлината на фенера му, като едва се удържа да не повърне. После забеляза нещо, което накара гърлото му да се свие, а сърцето му да запърха като птичка в кафез.
Трупът имаше само три крака. Това беше същата котка, която неотдавна го беше подплашила, изскачайки от една тенекия.
Значи затова трупът беше още топъл, а надписът - яркочервен. Убиецът беше извършил пъкленото си дело само преди броени минути.
От провесената на стената кожа се откъсна голяма рубинена капка и полетя към малката локва кръв, която се беше образувала отдолу.
Докато я гледаше как пада, Джак почувства остра болка в гърдите си, сякаш някой беше изсмукал всичкия въздух в тунела. Значи призрачните стъпки и невидимия поглед не са били плод на въображението му. Значи някой действително се е прокрадвал в мрака зад гърба му.
ПЛЯС!
Убиецът го беше проследил в метрото, после го беше изпреварил, за да остави кървавото си послание. Послание, с което искаше едновременно да го ужаси и да му съобщи за присъствието си. А сега се спотайваше някъде наблизо и се наслаждаваше на страха му. Но кой беше той и откъде знаеше името му? И, което беше още по-важно, какво възнамеряваше да прави с него? НЕ ТРЯБВАШЕ ДА СЕ ВРЪЩАШ, ДЖАК. “Касапина” ли беше това? Или някой жаден за възмездие роднина на загинал при катастрофата пътник, който се канеше да го одере жив, както беше постъпил с тази бедна котка? Някой психопат, който се беше навъртал години наред около входа на станцията с надеждата, че един ден Джак ще се върне на местопроизшествието и ще намери там смъртта си от неговата ръка?
От кървящата кожа се отрони нова капка.
Нортън продължи да отстъпва назад, като въртеше трескаво глава.
ПЛЯС!
После се обърна и побягна към онзи край на тунела, който, ако се съдеше по лекия наклон на пода, водеше към повърхността. Към повърхността и към огрените от слънчева светлина улици на Стенджант Пънч, по които не бродеха призрачни влакове и тайнствени убийци, а въздухът беше свеж и прохладен. Едно гласче му нашепна, че убиецът ще очаква да тръгне именно натам и че навярно ще го чака скрит зад следващия ъгъл; че вратата в края на тунела маже да е заключена или дори зазидана. Но Джак не му обърна внимание и продължи да тича, защото знаеше, че няма достатъчно смелост да измине отново дългия път, който го делеше от станцията. Не и когато сърцето му се свиваше при мисълта, че зад всеки завой може да го дебне смъртта.
Страхът беше изострил сетивата му до крайност, но единствените звуци, които чуваше, бяха тежкото му дишане и ритмичното пошляпване на кожените му обувки по бетонния под, което отекваше след него като тропот на копита, за да заглъхне нейде в дълбините на метрото.
Бягаше с протегнат напред фенер, за да осветява пътя пред себе си, но въпреки това забеляза шахтата едва когато зейна непосредствено пред краката му. Беше кръгла, заемаше една трета от широчината на тунела и изглеждаше като стотиците колекторни шахти (от онези с железните стъпала, които позволяват на техниците да се спускат до дъното им и да човъркат намиращите се там кабели), покрай които беше минавал по улиците на града. С други думи изглеждаше съвсем обикновена, ако не се брои факта, че нямаше капак. И все пак… Стори му се странно позната, сякаш я беше виждал и преди. Може би в сънищата си? Освен това Нортън имаше необяснимото чувство, че в нея има нещо, което го зове. Нещо, което го чака от много, много време… И няма търпение да приветства идването му.
Обзет от любопитство, Джак се наведе и надникна предпазливо във вътрешността й.

***

Това е половината разказ. Ако искате да разберете какво се случва с Джак по-нататък, купете си антологията "Знойни хоризонти".
Изображение

Потребителски аватар
Mustang
Ka-mai
Ka-mai
Мнения: 228
Регистриран: съб фев 10, 2007 9:54 pm
Контакти:

Мнение от Mustang » пон фев 19, 2007 5:53 pm

Поздравления! :D Книгата ще си я купя задължително.

Отговори